Просто да бъдеш

Борислав Русанов

 

Никого не следвам.

           

            Следвам единствено нишката

 

                        на собственото си съзнание,

 

                                    която просветва по време

 

                                                на медитация.

 

1. ОТВЪД ЕГРЕГОРИАЛНАТА ИСТИНА

 

Искам да позная реалността такава, каквато е. Но за да я позная такава, каквато е, е необходимо да виждам нещата такива, каквито са. Въпрос - възможно ли е това? Възможно ли е за човека да вижда нещата такива, каквито са - без пречупване, без изкривяване, без привнасяне на лична интерпретация - или на субекта не му е съдено да познае обективната истина. Ето още един много, много болезнен въпрос - може ли субектът да познае обективната истина такава, каквато е, или винаги ще има изве­стно пречупване, деформиране, което ще е толкова по-голямо, колкото по-силно, твърдо, плътно е „его"-то на човека. И друг въпрос - съществува ли в действителност това разделение между субект и обект, или то е нещо условно, или плод на ума, на илюзията, заблудата, с която живеем. А всъщност, ако бяхме щас­тливи, щяхме ли да си задаваме въпроси, да търсим Истината? Или това търсене е просто заместител на основната ни потреб­ност? А не е ли основната потребност на човека щастието? Не се ли стреми всъщност всеки един от нас към щастие, т.е. чув­ството за хармония, пълнота, цялостност, единство. И ако не смятахме, че откритието на Истината може да ни направи ща­стливи, бихме ли я търсили? Но дали пък Истината и Щастие­то са две различни неща и познаването на едното не е ли познава­не на другото? У нас съществува едно дълбоко неудовлетворе­ние, чието дете е нашето постоянно търсене. Ако бяхме удов­летворени, ако бяхме щастливи, то търсенето, копнежът, стремежът щяха да бъдат прекратени. Но това че не сме цялостни, окръглени, завършени, това че ни липсва усещането за пълнота, ни заставя да пребиваваме в състояние на вечно безпокойство. Но това ли е нашата природа? Това несъвършенство вътрешно присъщо ли ни е? Обречени ли сме на вечно безпокойство, на веч­на неудовлетвореност, на вечно нещастие или нашата истинска природа е това, към което се стремим - щастието и мира? Но как можем да се стремим към нещо, ако сме това нещо? Ние се стремим само към неща, които ни липсват, които не сме. Или пък целият ни живот е разкритие на истинската ни същност, едно непрестанно движение от несъвършенство, т.е. фрагментарност, към съвършенство, т. е. пълнота. Съществуват две становища по въпроса: едното е, че човек е съвършен по природа. Няма нужда нищо да се развива, към съвършенството не може да се приба­ви нищо - то само трябва да се разкрие така, както по време на разкопки, ако откриеш златна монета, трябва да я почистиш от пръстта, за да светне тя с пълния си блясък. Това е източна кон­цепция и неслучайно на Изток основен метод за постигане на Ре­алността е медитацията, т.е. вглъбяването в себе си с цел навлизане все по-надълбоко, докато се достигне до най-дълбокия пласт на нашето същество, а чрез него и на Съществуването. Дру­гата концепция, която аз наричам западна, твърди, че ние сме съвършени, но нашето съвършенство е потенциално заложено в нас, т.е. то трябва да се развие, изисква се време и усилия от наша страна, за да разцъфти. Оттук и основният метод за постига­нето на целта - молитвата. Молитвата е деятелност, актив­ност, правене - ти създаваш собственото си съвършенство, т.е. роден си частичен, фрагментарен, непълноценен, но с разумни уси­лия на волята можеш да станеш цялостен, пълноценен. Медита­цията, напротив, е пасивност, неправене. Тя смята, че ти не можеш да станеш нещо, ако не си. Ако си глинен съд, не можеш да станеш златен, каквито и усилия да правиш, затова източна­та концепция не вярва в алхимията. Алхимията за нея е измиш­льотина. Тя не почива на реалността. На Изток се смята, че е важно не да се стремиш да се променяш, да ставаш по-качествен, а просто да бъдеш. Просто да бъдеш това е истинското изку­ство да живееш, да бъдеш истински и изцяло жив. На Запад се смя­та, че ако не си сял, няма да има какво и да жънеш, а на Изток, че бисерът вече е вътре в мидата. Ние трябва само да я разтворим, а не да създаваме бисера - той е вече създаден и към него не можем да прибавим нищо... и няма нужда да добавяме. Според из­точната концепция, може да еволюира само формата, но не и съдържанието, само материята, но не и духът, а според западна­та еволюират и двете. Затова ти можеш да ставаш по-духовен. На Изток това е невъзможно - там няма степени на духовност - ти си духовен. Въпросът е в каква степен си го прозрял.

 

Защо съм недоволен от себе си, от това, което съм, защото ако бях доволен от себе си, щях ли да желая да се променям, да стана друг? Щях ли да желая да избягам от това, което съм, за да стана нещо друго? Щях ли да желая трансформация? Щях ли да желая да бъда като някой друг, когото съм издигнал в култ, когото съм направил мой кумир? Не е ли това желание плод на сравнението? - Ето аз съм такъв, но на базата на сравнението с някой друг откривам, че ми липсват определени неща, които той притежава. И не е ли завистта тази, която ме подтиква да ста­на като него? И тук не става дума само за материални придо­бивки - къщи, вили, коли, пари, имоти, жени, слава, известност, признание, но и за придобиване на различни нравствени качества, на духовни сили (сидхи) - ясновидство, яснослушане и т. п. Не е ли това пак своего рода алчност, породена от завистта, от срав­няването? Това желание за повече в каквато и да е област, присъщо ли е на нашата природа или е социална придобивка? Не можем ли да твърдим, че то, макар и егоистично в основата си, ни подтиква към усъвършенстване, израстване, към пълен разцвет на нашия духовен потенциал, или то е изцяло с отрицателен знак, защото е противоположно на смирението, което не желае за себе си нищо повече от това, което е? С други думи идеалът необхо­дим ли е за духовното израстване на човека (А съществува ли ду­ховно израстване? Може ли духовното да расте, да се уголемя­ва?) или напротив - той е бягство от действителността, от това, което е, защото идеалът е винаги в бъдещето, а реалнос­тта, битието е винаги тук и сега. Можем ли посредством идеа­ла да се усъвършенстваме, да станем по-добри, да трансформи­раме нашата природа? (А нуждае ли се тя въобще от трансфор­мация или само от истинско разкритие, от познание?) И ако се опитваме да живеем без идеали, без стремежи, без желания, да живеем само с настоящия миг, само в настоящия миг, няма ли това да подреже крилете ни готови за полет, няма ли да спрем развитието си? И ето как се поражда страхът - страхът от това, че ще започнем да тъпчем на едно място, страхът, че ще погубим душата си. Разбира се, че тук се открива личен елемент, лична заинтересованост, а там, където се намесва личностното, не се ли получава изкривяване, деформация, триене, конфликт, неадекватност и не ставаме ли ние лоши проводници на енергията на живота, или всичко това, цялата тази лична заинтересованост, страхът, който тя поражда, си е в реда на нещата? Нали в Биб­лията е казано, че „началото на мъдростта е страх Господен"? Но там, където има страх, съществува ли любов? Не се ли взаимоизключват двете неща? А не се ли стремим всички ние към любовта? Не копнеем ли за нея? Не я ли жадуваме с цялото си същество? Не смятаме ли, че само когато я придобием, само тя може да ни донесе щастие, само тя и нищо друго? Но възможно ли е да придобием, възможно ли е да се обогатяваме с все повече и повече любов или тя е вложена в нас, тя е наша природа и ние трябва само да я разкрием? Страхът ли е двигател на прогреса? Прогрес в духовно отношение съществува ли, или това е просто игра на „его"-то, защото божественото е съвършено - то не може да се развива, усъвършенства, подобрява - към него не можем да прибавим и йота. Възможно ли е човек да победи страха и да живее без страх, или това е възможно само при липса на „его", но ако липс­ва „его", възможно ли е да съществува човек? Не е ли „его"-то присъщо на човека, или просто то, както и човекът, и чувството за частичност, за отделност са само фикции, неща, които реал­но не съществуват?

Ето - аз стоя тук, на тази тераса, пиша, съзерцавайки красо­тата на околността и си спомням за това как един от любимите ми писатели Виктор Юго е писал по подобен начин на брега на оке­ана и ми се иска и аз да притежавам неговия талант, неговата слава и известност, неговия дълбок и проникновен ум, вдъхновеното му перо, горещите му почитатели, които са адресирали писмата си по следния начин: „Виктор Юго - брега на океана" . И на мен би ми се искало да привлека вниманието на целия свят, да му въздействам с могъщото си слово, да го направя по-добър и разбира се да получа признание за това - иначе не би имало като че ли смисъл. Но не е ли това желание - да просвещавам и облагородявам хората - ма­кар и по форма добро, в своята същност егоистично и затова деформиращо, разрушително, или това си е в реда на нещата и така трябва и да си бъде - още повече, че един такъв колос на духа като  Виктор Юго, който е създал Жан Валжан от „Клетниците" - може би най-светлия образ в световната литература - сам не е бил ли­шен от егоизъм и от човешки слабости. И ако той не ги притежаваше, би ли могъл да създаде своето изумително творчество? И това мое желание, колкото и да е егоистично, не ме ли приближава до него и след време няма ли, благодарение на него (желанието), да стана Югоподобен, защото нима не ставаме това, което жела­ем, към което се стремим? Или просто е необходимо да си бъда такъв, какъвто съм, а не да се стремя да ставам някой друг, кол­кото и привлекателно да е това за мен. Но всъщност тук въпросът е защо това нещо е привлекателно за мен, а не за някой друг, кой­то си има друго желание, друг идеал, друг идол. Какъв е коренът на тези предпочитания - семейството, в което сме израснали, со­циалната ситуация, в която сме попаднали, книгите, които сме прочели, филмите, които сме изгледали, образованието, което сме получили, различните видове влияния, които сме изпитали и то не само в този живот, но и в предишните си, разбира се, ако приемем на доверие тезата за прераждането? Защо един го блазни едно, а друг - нещо съвсем друго? Защо животът отеква в нас по разли­чен начин, защо се пречупва по различен начин? - Защото сме раз­лични, но откъде идват тези различия, ако природата ни е еднак­ва, универсална? Или просто изпълняваме различни функции в све­товния организъм? Но все таки - въпросът е: трябва ли да се стре­мим да бъдем в дадено отношение нещо повече от това, което сме, или това са само периферни промени без съществено значение?

 

Или искам да притежавам сидхите (духовните сили и способ­ности), които е притежавал Учителят (Петър Дънов), или пък Духът да говори чрез мен така, както говори чрез една близка приятелка -Христина Христова, четейки мислите на хората, отговаряйки на мислените им въпроси, прозирайки в тяхната душевност. Вина­ги са ме вълнували подобни феномени, силно са ме впечатлявали и съм искал и аз да бъда подобен феномен. Но защо ли? - Дали за да задоволя собствената си суетност и амбициозност, желанието да се превърна в център на внимание, в ръководна фигура, в лидер, човек, който притежава власт над хорските души, или действи­телно желая да получа тези дарби, за да помагам на хората, за да им бъда полезен? Или пък и едното, и другото - наистина да им помагам и да им бъда полезен, а в същото време те да ми бъдат признателни, да ме обичат и уважават, да съм за тях авторитет, т.е. да имам власт над тях.

Или пък феноменът Св. Серафим Саровски - преди да си от­ворят устата, за да му кажат по какъв проблем са отишли, той вече ги назовава по име и им отговаря на незададения въпрос. И каква прозорливост... И интересно, но всички подобни феномени и Учителя, и Исус Христос, и Кришнамурти, и Ошо, и Ауробиндо, и Рамакришна, и Вивекананда, и Йогананда са толкова различни помежду си, по толкова различни един от друг пътища са вървели и въпреки това има нещо общо между тях - божественото прозрение. И тук възниква въпросът - еднаква ли е неговата дълбочина? И наистина ли, както твърди Рамакришна, е достатъчно да се отдадеш изцяло на една единствена религия, независимо коя е тя - индуизъм, християнство, мюсюлманство, будизъм - за да постигнеш Истината? Или е прав от другия край на спектъра Кришнамурти, според когото всички авторитети и външни, и вътрешни - трябва да бъдат отхвърлени, защото следването на авторитета е породено от страха и в действителност ти отнема свободата да виждаш нещата такива, каквито са, а само свободният може да познае Реалността. Или и единият е прав, и другият? - Въпрос на гледна точка и на разлика в подходите към Реалността - може би това би казал Ошо, който изпълва спектъра от единия до другия край. И другия въпрос - ако следваш една духовна традиция, твоето богопознание няма ли да бъде ограничено, т.е. няма ли да познаеш само един аспект на Бога? Да, Реалността е една и съща, но в различните религии, тя е оцветена по различен начин и оттук - не е ли по-добре да познаеш Реалността посредством всички религиозни системи, които ти допадат (а няма ли по този начин да се получи духовен буламач, вместо цялостност на възприятието - обърканост, защото дадените методи действат само в рамките на опреде­лена система - в противен случай може да стане така, че да използваш методи от различни системи, които са противоположни помежду си и вместо полза да ти донесат само вреда?). В този смисъл кое е по-добре - да имаш само един духовен Учител или да имаш няколко, или е най-добре да притежаваш способността да се учиш от всичко и от всеки, цялото Съществуване да бъде твой Учител, или другият вариант „ала Кришнамурти" - да отхвърлиш всякакъв авторитет - включително и този на вътрешния опит - и да познаеш Реалността, уповавайки се единствено на себе си чрез интензивен поиск, чрез интензивен процес на себенаблюдение и себепознание? И тук възниква въпросът - възможно ли е да стъпиш на чисто - да отхвърлиш всякакви влияния, всякак­ви натрупвания и то не само от това съществуване, но и от предишните (евентуално ако ги има), които са складирани като спомени в паметта и в подсъзнанието? Възможно ли е да изживяваш всеки настоящ миг толкова тотално, толкова цялост­но, че въобще да не остане възможност за натрупване? Няма ли отговорът на нашите въпроси да идва винаги не само от съзна­телната, но и от подсъзнателната памет и по такъв начин греш­ките и заблудите от нашето минало ще се проектират и в нашето настояще, или е възможно да черпим информация направо от Чистия Източник на съществуването? Възможно ли е това, или винаги между нас и Него трябва да има някакъв посредник - духовен учител или ангел пазител? Отговорите от нашето под­съзнание ли идват, или от свръхсъзнанието? Или всеки отговор, който получаваме, неизбежно е обременен от миналото? Възможно ли е да гледаме нещата и да ги виждаме, без да при­внасяме миналото, т.е. да живеем само и изцяло в настоящето? Възможно ли е да се спре мисълта, защото мисълта идва от миналото, или има и мисъл със съвсем различно качество, коя­то идва от Свръхсъзнанието и е винаги нова, винаги свежа? Това спиране на мисълта може ли да стане посредством медитационна техника, или само по пътя на себепознанието и осъзнаване­то - ефектът от двете спирания на мисълта един и същ ли ще бъде или ще има качествена разлика?

 

Днес пътувах до Търново. Минавайки през едно от селата, видях един ресторант с надпис: „Езерото". Първо беше написано на български, а отдолу на турски. И първата ми несъзнателна реакция беше отрицателна: „Как може в България имената на заведенията да се изписват и на турски? На английски - да - като че ли е по-приемливо, но на турски..." Защо обаче отреагирах по такъв начин? Къде се корени това отрицателно отношение? Първо - смятам, че след като съм роден и израсъл в България, принадлежа на българската общност, имам българско национал­но самосъзнание, т.е. считам себе си за българин, а добре е извес­тно, че България е била пет века под турско робство - българи­те, част от които съм и аз, са били унижавани цели пет века, така че при положение, че се идентифицирам с българския етнос, не мога да уважавам турците, за мен те са врагове и причината за това е в националното историческо съзнание, в историческата памет на българския народ, частица от който съм. Така че изводът е: всяка принадлежност към определена група от хора - било наци­онална, религиозна, политическа, идеологическа, социална и т.н. неминуемо ме изправя срещу друга група от хора, неминуемо светът става полярен и всичко започва да се дели на свое и чуждо, на приятелско и враждебно. Ако аз съм левскар, то неминуе­мо ще бъда против ЦСКА, Славия и т.н. Ще се радвам на успехи­те на Левски - моя отбор - и ще скърбя за загубите му. Изоб­що тази фолклорна опозиция мое - чуждо, в което моето е добро, а чуждото - зло, изпълва не само външния свят, но и нашия вътре­шен свят с конфликти и противоречия. И после се чудим защо има войни. Защото войните възникват вътре в душите ни. Це­лият ни вътрешен свят е разпокъсан на две, полярен е и ние кла­сифицираме всичко, с което се срещаме, съобразно тази полярност, превръщаме всичко в сблъсък, в конфликт, включително и взаи­моотношенията си, защото в нас има желание за господство, за налагане, за насилие. Ние смятаме, че светът се върти около нас и нашата истина е единствено вярна, меродавна, универсална и всеки трябва да се съобразява с нея. Не само аз смятам така, но всеки един от нас, независимо дали го признава или не, смята така и оттук желанието да се наложиш над другия - той да приеме твоята истина, твоето иго. Но истината не може, според мен, да бъде ничий монопол. И никой няма право да се налага над друг.

 

Тази сутрин взех една книга на Кришнамурти, за да я чета. Преди да започна, се обърнах мислено с молба към него да ми даде светлина, за да разбера казаното. Даде ми се знак или може би (кой знае?) ми се стори, че молбата ми бе чута и при­ета, и изпитах любов към Кришнамурти. Казах му: „Кришнамурти, обичам те!" Но това ли е любовта? - Когато някой ни дава нещо, което желаем, или има възможност да ни даде, или мислим, че има възможност да ни даде, надяваме се, очакваме, ние като че ли сме склонни да проявим любовта си. Но това любов ли е? Не е ли желание за използване, за експлоатация? Тайният ни умисъл не е ли евентуалната изгода, която бихме имали, ако проявим любов­та си? И ако не получаваме това, което желаем, не бихме ли я оттеглили? Даже не бихме ли намразили? Любовта желание за кон­сумация ли е? Тя разменна монета ли е - „танто за танто" - „аз ти давам, но само и единствено, за да ми дадеш и ти." Любовта винаги ли е мотивирана? Винаги ли зависи от субект и е ориенти­рана към субект? Или е възможно любовта да съществува и без обект, без да е мотивирана, без да има причина или пък цел, без да е проява на отношение, а да бъде състояние, в което пребиваваме? Или пък може би тя е наша природа, наша същност, до която все още не сме се докоснали, която все още не познаваме? И ако е така, тогава пък какво замразява или подпушва потока на любовта у нас? Можем ли да изпитваме любов към всичко съществуващо, към всяка живинка, или в живота ни неминуемо трябва да има и любов, и ом­раза. Но любов и омраза съществува само там, където има двой­ствен стандарт - „свое" и „чуждо", „мое" и „твое", „приятел" и „враг", „приятно" и „неприятно", „харесва ми" - „не ми харесва". Възможно ли е да бъде превъзмогната тази двойственост на съзна­нието? Като че ли е възможно само при положение, че си лишен от „его", че не гледаш на света през призмата на собственото си „аз", само при условие, че си свободен от себе си и животът преминава през теб, без да привнасяш личностен елемент в него, т.е. без да го замърсяваш и деформираш. Това означава да нямаш своя собствена гледна точка, според която да класифицираш нещата, да не си център или пъп на света, в който живееш, и да смяташ, че всичко се върти около теб. Това означава да нямаш чувството, че си някой, че си нещо, че си значим; да бъдеш никой, ничий, нищо - просто пустота, несъществуване или съществуване, но без обект, лишено от личностно присъствие, защото само съществуване, което счита себе си за някого, за нещо значимо, може да бъде ранимо, може да бъде засегнато и следователно враждебно настро­ено и агресивно отреагиращо. В противен случай нещата просто ще преминават през теб, но без да те засягат, защото, за да те закачат драките на човешкото невежество, трябва да има нещо или някой, но ако ти не си, ако нямаш „его", ако теб те няма, тогава...? - Никой и нищо не може да те засегне, никой и нищо не може да ти навреди. Въпрос: А възможно ли е да съществуваш, несъществувайки, да живееш, без да притежаваш „его"? Ето това е въпросът!

Само свободното, необремененото, необвързаното, нефокусираното съзнание е истински способно на любов - любов, която не е отношение, а състояние, любов, в която не се появява отровният и задушаващ дим на ревността. Докато, ако съзнанието е фокуси­рано, може да се прояви някакво изкривено, деформирано подобие на любовта, но това ще бъде сектантска любов, фокусът ще включва определен спектър, а ще изключва останалата част от цялото, т.е. това ще бъде едно отношение - черно-бяла мозайка, в която ще бъдат примесени любов и омраза, нежност и агресивност. И цветето на любовта, което ще поникне, ще бъде отношение, а не състояние, отношение на любов, което за съжаление ще включва неизбежно и своята противоположност - отношението на омра­за. Тази любов ще прилича на концентрационен лагер, в който над­зирател ще бъдеш самият ти и ще бдиш постоянно да не би зат­ворникът - обектът на твоята любов, да избяга. Ти ще го обичаш и едновременно с това ще се страхуваш да не би да избяга, защото си заложил щастието си на карта и картата е в неговите ръце. Ти си надзирателят, но си зависим от надзиравания. И тук е ко­ренът на една (евентуална) потискана омраза. Ти едновременно обичаш и ненавиждаш и то не различни хора, макар че тази любов включва и това, а един и същ човек.

Днес написах посвещението на бъдещата книга, което завър­шва така: „Благодаря ти, приятелю мой!" Какво означава напи­саното - че аз продължавам да съм „его" - ориентиран, да деля хората на мои и твои, на приятели и неприятели ...

Любовта може да бъде само тотално, цялостно преживяване, а не фрагментарно. Фрагментарното преживяване на любовта е само едно далечно и то деформирано подобие на любовта, което дори не е и съзидателно, а разрушително. Ти си като зат­ворник, който от прозорчето на собствената си килия вижда небето, но не цялото, а само една малка частица от неговата необятност, която може би ти дава усещането за небе, но не е, която може би ти дава усещането за свобода, но не е, и която не само че не те прави по-щастлив, но напротив - кара те още по-дълбоко да въздишаш и да копнееш за свобода, защото само сво­бодата може да те направи щастлив. Но друго освобождение няма, освен освобождението от самия себе си. Всяко търсене на сво­бодата в друга посока - навън, а не навътре - е погрешно, и то ще ти донесе само разочарование.

Ето виждам една буболечка, обърната по гръб, която прави усилие, за да се изправи на крачета. Аз и помагам, но си мисля, че може би от определена гледна точка и аз се намирам в същото положение, така че помагайки на нея, може би това ще бъде оце­нено и ще ми бъде помогнато и на мен. Но това не е любов, не е милосърдие, а сметкаджийство, плод на едно комерсиално съзна­ние. Правя това не просто така, т.е. без мотивация, без цел, за­щото природата ми го изисква, а напълно мотивирано, с цел да получа нещо, да имам някаква изгода или поне най-малкото да се издигна в собствените си очи. Но това не е любов. Външно може би прилича на проявена любов, но едно е да прилича, друго е да бъде. Важно е отвътре как изглеждат нещата. Има ли мотив, или няма, защото, ако има мотив, трябва да има и „его", а там където има „его", няма истинска любов.

 

Как може да се преустанови процеса на мислене, за да стане умът отворен, медитативен, безмълвен? Разбира се, необходимо е да се осъзнае неговото движение - защо, каква е причината за възникването на мисли в ума, каква е причината за нарушаване­то на равновесието, хармонията, покоя вътре в нас? Не е ли затова, че не приемаме себе си такива, каквито сме? Не е ли зато­ва, че се сравняваме с другите и искаме да бъдем по-интелигент­ни, по-образовани, социално по-силни, по-издигнати в духовно отношение, по-съвършени - и всичко това ни мотивира, ставаме целенасочени натури - така се нарушава баланса в нас, ставаме постоянно напрегнати, защото човекът, който преследва някаква цел, винаги е напрегнат. Дори и за миг той не може да остане спокоен, незает, без работа, без да прави нещо или пък да мисли какво трябва да направи, за да постигне целта си. Да речем - аз съм обхванат от манията за духовно усъвършенстване, за духовно съвършенство, желая божествената природа да манифестира в мен в пълната си красота и величие и всичко в живота ми е под­чинено на тази цел - с нея лягам, с нея ставам, с нея живея през деня и когато нямам никаква работа не мога просто така да си губя времето напразно, а трябва да направя нещо (да чета духовна литература, да пея мантри или духовни песни, да се моля или дори най-парадоксалното - да правя медитация, но ако правиш ме­дитация ти я разрушаваш в самата й основа, защото медитаци­ята е неправене - пълен покой, безмълвие, липса на мисъл в ума, тотална тишина и хармония, омиротвореност, липса на всякак­во движение, на всякаква деятелност, връщане към изначалното нищо или пребиваване в него.  Изводът е, че мотивираният, целенасоченият човек, човекът с цел и иде­ал, може да звучи красиво, но той е неспособен на медитация, умът му е обречен на вечно движение, а при това положение той е зак­рит, затворен, за да се потопи и да пребивава в истинската при­рода на нещата. Колкото сме по-амбициозни, независимо в каква област се проявява нашата амбиция, толкова по-малко медитативни сме и толкова по-отдалечени от Реалността.

 

Страданието в живота на човека идва от желанието му да бъде  по-добър, отколкото е сега, по-съвършен, по-богат, да живее по-разкошно, в лукс, по-добре от този или онзи. Но това е липса на смирение. А смирението се задоволява с това, което е. То не желае нищо повече. Доволно е с това, което е в настоящия миг. Не ламти, не желае. При смирението няма стремеж, няма цел, няма идеал. Смирението е да живеещ в настоящия миг, да не създаваш двоен стандарт - просто да си, да бъдеш, без да пре­връщаш това в идея, в идеал, в желание, в цел, която трябва да постигнеш, защото тогава създаваш двойния стандарт - ти си нещо, което желае да бъде, т.е. да стане нещо друго и този про­цес на превръщение трябва да се извърши във времето, но това е ментален процес, а умът може да доведе само до несъществени, периферни промени, защото умът е част от времето, нещо по­вече - именно той създава т. нар. психологическо време. Но там, където присъства времето, човек не може да бъде цялостен, за­щото времето винаги се подразделя на три - минало, настояще и бъдеще, а за да бъде човекът цялостен трябва да живее отвъд времето. Въпрос - възможно ли е това? Тук не става дума за физическото, биологическото време, а за психологич­еското време, което се създава от ума, посредством движението на мисълта. Та, въпросът е - възможно ли е да се преустанови това постоянно движение на мисълта? Вероятно е възможно, но не по изкуствения път на механичната медитация, а чрез осъзнаване на движението. Защо, каква е причината да възникне това движение на мисълта, какъв е подтикът, как функционира мисълта, какъв е пътят на нейното движение, а целта му? По този начин, осъзнавайки пътищата на движение на мисълта, може би по ес­тествен начин ще се преустанови това движение, което обаче от своя страна не би трябвало също да се превръща в цел, защо­то наличието на цел моментално означава наличието на двоен стандарт или на разпокъсаност на човешката личност.

 

Колкото по-малко егоистичен е човек, толкова повече е скло­нен да прощава. А величието на човешката душа се измерва със способността ни да прощаваме. Това качество се нарича велико­душие - способността да прощаваш до безкрайност, способнос­тта да простиш всичко и на всеки. И не че тук съществува някаква особена мистерия. Няма такава. Просто липсата на „его" прави възможна прошката. Ако ти си никой, тогава и никой не може да те обиди или засегне. Това е невъзможно. Затова е лесно и да простиш. Всъщност няма какво да прощаваш. Ако няма оби­да, не е необходима и прошка. А обида може да няма само в слу­чай, че си свободен от „его".

 

факт е, че миналото - традицията, нашият личен опит, товарът от знания, които притежаваме - обуславя нашето на­стояще, предопределя реакциите ни, поведението ни. Ето защо в живота ни няма нищо ново и свежо, защото в него винаги привнасяме нашето минало, а миналото е винаги мъртво, единствено настоящето е истинско, автентично. Възможно ли е обаче във всеки миг човек да умира за миналото и по този начин да запази своята психологическа свежест, младост, непорочност, девственост? Възможно ли е настоящето ни - нашите действия, реак­ции, думи - да не е предопределено от нашето минало, защото на практика, ако вникнем в нещата, какво представлява нашето съзнание - то се базира на паметта и не е нищо друго освен натрупване на спомени, впечатления, преживявания, опит - и всич­ко това програмира нашето поведение, създава нашето „аз", като ни дава усещането за трайност, продължителност, непрекъсна­тост - всеки спомен е свързан с друг спомен, всяко преживяване се свързва с друго, всяко знание - с друго - по пътя на асоциация­та, на подобието, и съвкупността от всичко това създава чув­ството за „аз". Ние сме това, което сме преживели, познали, на­учили и т.н., но възможно ли е и какво би станало, ако се разру­ши цялата тази структура, а това означава паметта, защото тя е тази, която свързва всичко в едно цяло. Възможно ли е чо­век да живее без памет, единствено с и в настоящия миг - кога­то погледне нещо - дърво, птица, цвете, жена - да вижда това нещо без асоциативно да привнася нещо от своето минало или пък да чертае (пак на базата на своето минало) планове за бъдеще­то? И при това положение, когато нещата се виждат такива, каквито са, когато човек е тук и сега, няма ли да възникне съвсем ново съзнание, ново поведение, лишено от посредничеството на паметта? Или другият вариант - възможно ли е човек да живее тук и сега и в същото време да е способен да използва и своята памет? И при цялостно възприятие на нещата изобщо възниква ли такова нещо като памет, защото паметта не е ли плод на фрагментарното възприятие, а оттам и усещането за наличие на „его"? Притежава ли неегоистичният човек памет? Някой би казал: „Но как е възможно да се живее без памет, без да се бази­раш на личния си опит? Та ако нямаш памет, няма да знаеш дори и собственото си име, няма да знаеш дори кои са собствените ти деца, кога трябва и къде трябва да ходиш на работа и т.н. и т.н., но питам - не е ли възможно при такъв подход, при който умираш всеки миг и се раждаш едновременно отново, не е ли възможно да възникне у теб едно ново, нетрадиционно съзнание, което да се проявява директно чрез теб, без посредничеството на паметта така, както да речем, Св. Серафим Саровски е назовавал по име хора, които за пръв път са отивали при него. Е, пи­там, необходимо ли е при това положение да помниш имена, неща и т.н., след като информацията, която ти е необходима, може по такъв начин да се ражда в теб?! И един такъв начин на живот не е ли ликвидиране на карма, защото карма възниква само тога­ва, когато има наличие на „аз", а „аз" има само тогава, когато има натрупване на спомени от всякакъв род, т.е. памет. И така— не се ли състои изкуството на живота в това - да умееш да уми­раш във всеки миг за миналото, във всеки миг съзнанието ти да е ново, свежо, неопетнено? Или, може би, това е утопия?

 

Ако умееш да умираш за миналото, това означава и смърт за самомнението, високомерието, горделивостта, комплексите за малоценност, защото всичките тези неща са плодове на минало­то - това означава смърт на всичко това, което дава трайност, продължителност на твоето „аз". Обикновено хората са предвидими, защото те са компютъризирани, действат като робо­ти, автомати, механично, безсъзнателно, тъй като умът им е в плен на привичките и един човек е това, което е бил в миналото, и ще бъде това, което е сега. Такъв човек живее в хоризонтално­то измерение на живота и той е обусловен от причинно-следствената връзка на нещата. Но възможно ли е да разрушим трайнос­тта на това, което зовем „аз", да не привнасяме миналото в на­стоящия миг и затова всеки момент да бъде нов, а заедно с него и ние да се новораждаме и по този начин да разрушим причинно-следствената връзка, да станем непредвидими, спонтанни и да заживеем в едно качествено ново, различно измерение, което аз наричам вертикално?

 

Когато умът не търси прибежище нито в миналото, нито в бъдещето; нито в Бога, нито в дявола; нито в някаква секта или при някой Учител, нито в свещена книга, в молитва или пък в нещо друго, тогава и единствено тогава той става тих, безмълвен, а значи и възприемчив, способен да се установи в себе си, в лоното на изначалната пустота, от която възниква всичко. Когато умът преустанови по този начин постоянното бягство, в което се намира, а той е бягал, защото се е страхувал от зейващата без­дна на пустотата, в този момент умът става способен за изслед­ване и възприятие на Реалността и то цялостно, а не частично, което означава във възприятието да липсва „аз", да липсва наблю­даващ, да съществува само това, което се възприема, без обаче то да има възможност да остави някакъв отпечатък върху нещо, което зове себе си „аз". Когато „аз" присъства, нещата стават частични, фрагментарни, деформирани, подобно на това да видиш  образа си в счупено огледало. Животът ни се лишава от твор­чески заряд, защото истинското творчество е миг на пълна самозабрава.

 

Кога се заражда конфликтът, противоречието в нас? Защо пребиваваме в състояние на постоянна неудовлетвореност и пе­чал? Не е ли причината в това, че не обладаваме способността да гледаме просто, непретенциозно на живота - да виждаме и да приемаме нещата такива, каквито са, да виждаме и да възприе­маме простия факт, без интерпретация от наша страна, без по­рицание, осъждане или одобрение. А това означава истинско, дълбоко смирение - да приемаш нещата такива, каквито са, без да желаеш да променяш нищо, защото вече самото желание да промениш нещо е амбиция, а амбицията деформира Реалността, тя изкривява нашето виждане, представя ни нещата такива, каквито не са, подобно на това да гледаме света през увеличително стъкло, и тогава се получава несъответствие между об­раза, който виждаме, и реалния образ, недеформиран от нашето възприятие. Ето как възниква дуализмът, а заедно с него и конф­ликтът, напрегнатостта, неудовлетвореността, скръбта, невро­тичният начин на живот. Трябва да се помни, че само този, кой­то вижда нещата такива, каквито са, може да познае Реалност­та такава, каквато е, но това не е въпрос на постигане някъде, в неопределеното бъдеще, а въпрос на виждане (непосредствено) в настоящето. А затова е необходимо само едно качество - сми­рение, което означава просто, че ти не желаеш да ходиш никъде, при никого, че ти не желаеш да постигаш нищо, а просто СИ. Разбира се, за един подобен подход към живота се изисква сила, сме­лост, но може би трябва да се помни и това, че страхливци не могат да познаят Реалността - те могат да докоснат само въображаемите проекции на своя ум, на своята мисъл, но това няма нищо общо с Реалността, пък дори и да са канонизирани за свет­ци. Не можеш постоянно да бягаш от себе си и да дириш убежище в църква, книга, свещеник, Бог и т.н. и да познаеш Реалност­та. .. Реалността не се поддава на описание, не се поддава на обяснение, човешкият ум не може да я измисли, не може да я назове и всичките опорни точки, които търси той са фалшиви, защото просто Битието няма опорна точка, център - Безкрайното не може да има опорна точка и център... То просто е тук, то про­сто е сега и ако ти си тук и ако ти си сега, ти си едно с Реално­стта, в която всъщност няма нищо такова като „аз" - това „аз" е измислица на човешкия ум.

 

Когато някое наше близко същество се разболее, каква е на­шата реакция? Не се ли хващаме за молитвата като за спасително средство, не призоваваме ли на помощ божествата, които сами сме създали по наш образ и подобие, и не би могло и да бъде друго­яче, защото всички те, без изключение, са плод на нашата умствена представа, плод на нашето въображение, т.е. не са реални, за­това и помощта, която бихме получили, би била нереална, илюзорна. Всички фалшиви божества, които са плод на мисълта, трябва да умрат. Бог не е старец, който седи някъде на небето. Много ограничена и повърхностна е тази представа. И докато ние се молим на подобни божества - моли се нашето „его", а точно то създава опорните точки, божествата, така че нашето „ЕГО" се моли на самото себе си, ограниченото се моли на своето огра­ничено съзнание за помощ, но това е абсурдно. Докато центърът, его-то съществува в нас, нашите молитви за изцеление ще бъдат лишени от действена сила. Само когато не сме фокусирани, не притежаваме център, „его" и жизнената енергия без съпротив­ление, без триене, безпрепятствено тече през нас, тогава тя сама по себе си носи лечебен заряд и самото ни присъствие вече ще бъде лечение. В противен случай болният не може да излекува болен. Това е привилегия само на здравия - този, който живее в хармо­ния с Реалността, този, който е едно с Реалността. Другото е плод на лично желание, на лична амбиция, на собствено ограниче­но усилие и затова и резултатът неизбежно е ограничен, локален, частичен.

 

Необходимо ли е да пиша повече, да теоретизирам? Та исти­ната е проста - когато осъзнаеш цялото безсмислие на това да се уповаваш на външни обекти, когато детронираш всички кумири, божества, авторитети, които доброволно си издигнал и приел за свои деспоти (тирани), независимо дали те са книга, църква, сек­та, свещеник, учител (гуру) или нещо друго, когато в теб е пре­кратено всяко движение навън, жаждата ти, алчността; когато не пътуваш за никъде, тогава се случва един странен, но много прост и естествен феномен - ти се установяваш в себе си и за пръв път ти просто си.

А просто да бъдеш е най-великото изкуство, най-великото просветление.

Не търси убежище във външни неща и ще го намериш в себе си!

Когато ти липсва подкрепа, опора, я намираш в себе си! Кога­то не търсиш никого, откриваш себе си! Това е мъдростта, коя­то се ражда естествено, заедно със смирението, което е неин не­изменен атрибут. Колкото повече се установяваш в себе си, толкова повече се смиряваш и толкова по-голяма става дълбочината на твоето прозрение, т.е. мъдростта ти.

Всичките ни търсения, опити да обясним нещата, трупане­то на знания, на ерудиция, творчеството ни, са плод на нашата несрета, плод на това, че не познаваме собствената си природа, че сме се отклонили от нейната истинска същност, от нашата изначалност, и поради тази причина се е нарушила хармонията и в нашия живот е проникнало нещастието, чувството за неудов­летвореност, жаждата и стремежът, който тя поражда, и до­като не възстановим изначалната хармония, докато не се върнем отново у дома, което означава завръщане към нашата истинска същност, към нашето първоначално естество (Адам или човека преди грехопадението), няма да намерим щастието, което бленува нашата душа и ще чувстваме постоянна неудовлетвореност и копнеж, защото щастието е наша основна потребност. Даже не е правилно да се каже, че щастието е основна потребност. Щас­тието е наша природа, но понеже сме се отдалечили от нея, по­неже сме я забравили, подобно на притчата за блудния син, сме забравили и вкуса на щастието и затова то, от наше естество, се е превърнало в наша основна потребност. Началото на мъдро­стта не е страх господен, а началото и краят, алфата и омега­та на мъдростта е себепознанието. Затова аз не говоря за богопознание. Себепознанието е достатъчно, защото то ни разкрива нашето естество и слага край на всичките ни търсения, копне­жи и мечти, на всичките компенсаторни механизми, които са се зародили в нас и които в действителност не са ни необходими, когато Реалното е вече тук.

 

От какво се поражда конфликтът, дисхармонията, дискомфортът в нас? - Причината е разминаването между нашата пред­става за нещата и действителността такава, каквато е; несъот­ветствието между идеал и действителност; между това, кое­то желаем да бъдем и това, което сме; желанието ни за нещо друго, вместо това, което е. Всичко това поражда двоен стан­дарт вътре в нас. От една страна ние сме такива, каквито сме, а от друга - в същото време не се приемаме такива, каквито сме и желаем да бъдем по-различни. По същия начин не приемаме действителността такава, каквато е, а желаем да я променим, като в основата на това е идеята, идеологията. Тя е движещата сила на живота ни и тя е, която го изпълва с противоречия, конфлик­ти и разочарования. Научени сме да мислим, че идеалът е необхо­дим и той ни води към съвършенство. Но идеалът никога не може да роди нещо ново, нещо автентично. Той винаги е стара песен, която се пее на нов глас. Идеалът винаги е продукт на минало­то, творение на нашето въображение, което черпи материал от паметта. На практика се получава нещо такова - от частите на стар автомобил да направиш нов.

А какво би станало, ако просто виждаш и приемаш себе си и нещата такива, каквито са, без желание да променяш нещо, без да се създава този деструктивен двоен стандарт? Дали тогава самото приемане няма да се превърне в трансформация, макар че може би не трябва да го казвам, защото ти ще започнеш да при­емаш себе си и нещата такива, каквито са, с надеждата, че нещо ще се промени, с надеждата, че трансформацията ще настъпи и ето как двойствеността отново е влязла в съзнанието ти; ето как илюзията се е появила и е изместила реалността?

 

Значи установихме, че нежеланието да приемем действител­ността такава, каквато е, поражда конфликта, а също и страха. Но страхът възниква винаги във връзка с работата на мисълта, а тя пък от своя страна е свързана с процеса, наречен “време”. Страхът никога не е страх от настоящето. В настоящето, при посреща­нето на непосредствения факт лице в лице, очи в очи - страх няма. Страхът се появява едва, когато възникне мисълта, която бази­райки се на паметта, на натрупания опит и знания, се придвижва напред в бъдещето и създава една евентуална действителност, която застрашава нашата безопасност, нашия комфорт. И това е, което ни плаши. И това е, което нарушава мира, хармонията вътре в нас и ни изпълва с безпокойство. Да речем: сега България е в тежка икономическа, политическа, духовна  криза. Едва свързваме двата края. Цените непрестанно растат. Заплатите остават същите. Спада жизненият стандарт. „От нийде взорът надежда не види." Страната отива към разпад, към пълна разруха. Всичко в държавата ни е деструктивно, разруши­телно. Нещата, ако направим съпоставка с миналото, вървят от зле на все по и по-зле. И възниква въпросът: ами ако всичко това продължава, какво ще правим след някоя и друга година; как, възмож­но ли ще бъде въобще да живеем, ще имаме ли средства за съще­ствуване, средства, с които да задоволим своите непосредствени жизнени нужди? Няма ли да обречем децата си на глад? Ами, ако ни се роди още едно дете, какво ще правим? Ако жена ми забреме­нее, няма ли да бъдем поставени пред един невъзможен избор, пред една невъзможна за приемане реалност? От една страна е иконо­мическата невъзможност да изхранваме още едно дете, а от дру­га - невъзможността за аборт поради морални съображения. Ето по какъв начин умът постоянно е обременен със страх, защото, както вече казах, умът живее във времето, а страхът е негов про­дукт. И това е един постоянен конфликт вътре в нас - от една страна желанието ни за психологическа безопасност, а от друга - невъзможността да я постигнем, защото самото това желание за психологическа безопасност поражда и противоположното - страхът, че ще я загубим, че ще бъде разрушена, че ще станем уязвими. Но уязвими сме само евентуално в бъдещето - никога сега. Ето защо въпросът е: можем ли да живеем в този свят без страх, ко­ето означава да сложим край на мисълта, която поражда психоло­гическото време?

 

В последно време в нашето общество много се говори и пише против насилието. Дори се провеждат концерти под надслов: „Не на агресията", но така или иначе това ни най-малко не помага и агресията властва в живота ни и тя ще властва дотогава, дока­то я има вътре в нас, защото истина е, че каквито и външни мерки да предприемаме, каквито и идеи да възприемаме и да следваме, дори и да издигнем принципа за ненасилие в култ, дори да го превърнем в държавна религия, всички тези мерки ще бъдат коз­метични и те ще доведат до периферни промени, но не и до промени по същество - човешката природа ще си остане все така агресивна, а щом тя е такава, на базата на външните мерки, ко­ито се вземат, можем да станем по-лицемерни, но не и по-малко агресивни. И всичко това се дължи на факта, че човек не познава достатъчно добре себе си, не познава своето същество в дълбо­чина, а само неговата периферия. Ние сме повърхностни същества и това ни пречи да видим, че дълбоко вътре в нас цари мир, спокойствие, тишина, невинност, доброта, ненасилие, хармония и нежна радост. Но това може да се открие само когато успеем да се абстрахираме от проблемите си, от мислите си и се отпуснем в себе си и колкото е по-дълбоко отпускането, релакса­цията ни, толкова повече мир, светлина и любов ще струи от нас и тогава, и единствено тогава ще разберем какво е това чудно състояние, което е породило идеала за ненасилие. И само по този начин ненасилието може да влезе в живота ни. Не ние да се опитваме да си го наложим отвън, да искаме да станем неагресивни, да започнем да си внушаваме, че в нас няма никакво насилие. Не! Това е погрешен подход. Ненасилието, както и всяко истинско нещо, не може да бъде създадено. То просто е. То е липса на наси­лие. Ние просто трябва да достигнем до него. Само да си пред­ставим - в периферията на нашето същество е насилието. Кога­то сме повърхностни, то е част от нас, ние се отъждествяваме с него, ние сме изпълнени с насилие; но когато слезем в дълбини­те на нашето същество, там насилие не съществува - има само мир, тишина, любов, доволство, блаженство, пълнота. Изпита­ли веднъж това блаженство, ние го превръщаме в идеал, който трябва да постигнем. По този начин създаваме двойствеността, която отравя живота ни. А цялата работа е в това, че няма нищо за постигане - ние сме! Тогава има ли смисъл да постигаме това, което вече сме - своята пълнота, своята цялостност. Но ние не сме медитативни и затова се чувстваме разпокъсани, разбалансирани, непълни. Това поражда стремежа, желанието, агресията (включително и сексуалната, защото тя също е плод на непознаване на дълбоката човешка природа, в коя­то ти не се чувстваш нито мъж, нито жена. Умът ти не е сексуален (затова няма и вле­чение към другия пол). Ти си цялостно човешко същество.

 

Щастието и нещастието съществуват само във връзка с времето. Защо? Кога чувстваш, че си щастлив? Какво означава да си щастлив? Не ли това, че в предишен момент на съществуването си се чувствал празен, опустошен, лишен от вдъхновение и любов, а сега е точно обратното... И ти, сравнявайки, казваш, че си щастлив. Но твоето щастие възниква само на фона на ми­налото ти нещастие, т.е. обусловено е от времето. Можеш да кажеш: „Сега съм щастлив", но само във връзка с това, че „преди бях нещастен". Ето защо щастието не може да се осъзнава. Ако ти осъзнаваш душевното си състояние като щастие, това го правиш само в сравнение с предишното си душевно състояние, т.е. то е в рамките на времето и като такова не може да бъде абсолютно, истинско щастие, а само относително. Истинското щастие съществува извън рамките на времето, във вечното сега. То е постоянно, ново и свежо, преживяване и състояние, върху което не е полепнал прахът на миналото. Което ти не можеш да назовеш, защото в мига, в който го назовеш, в мига, в който кажеш: „Аз съм щастлив", времето се е промъкнало отново и е потушило пламъка на чистото съществуване.

 

Само спокойният ум може да познава Истината. Само умът, който е сложил край на времето, на пространството, на движението. Само умът, който е тук и сега. Тези три величини - вре­ме, пространство и движение са тясно свързани помежду си. Когато в ума оживее времето, заедно с него възниква и простран­ството, и движението от една времева точка до друга, от една психологическа пространствена точка до друга - това е процесът на промяна, на ставане. В тази точка, в настоящия момент ти си тук и сега, ти си - не ментално, а екзистенциално, но в ума възниква движение подбудено от наличието на време и пространство, от желанието, и ти пожелаваш да се придвижиш до опре­делена точка, да станеш нещо различно от това, което си. И оттук раздвояването и разминаването с Реалността, която е винаги тук и сега. И ти си винаги тук и сега (екзистенциално), но с мисълта си или с неспокойния си ум (умът, в който е възник­нало времево-пространственото движение) ти винаги си в някаква друга точка, която обаче е илюзорна, т.е. умствена, а не реална, т.е. екзистенциална. Ето защо твърдя, че умът е този, кой­то поражда илюзията, разбира се, когато е неспокоен, т.е. изпълнен с мечти, копнежи и надежди за нещо по-добро от това, което е, и че само спокойният ум е този, който познава Истината, коя­то е вечно нова. Истината не може да бъде позната един път завинаги. Тя не е крайна точка. Никога не можеш да кажеш: „Аз познах Истината". Тя се познава във всеки момент и затова не може да се догматизира.

Спокойният ум само отразява Истината, прави възможно Тя да се огледа в него, но не я измисля, не я създава... Измисля я и я създава само неспокойният ум и точно този процес поражда илюзията, която ти смяташ за Реалност. Трябва добре да се разбе­ре, да се осъзнае – движението на ума от минало към бъдеще и обратно не е нищо друго освен бягство от самия себе си, бягство от Реалността.

 

Най-важното е да виждаш нещата такива, каквито са, без образите и виденията от миналото, паметта, опитът, да се промъкват между твоя взор и тях, между теб и тях. И едно такова видение, прямо, непосредствено, без изкривяването, идващо от привнасянето на миналото, е медитация. И това е нещо удивително - да подхождаш към нещата и да действаш не от определена позиция, гледна точка, предразсъдък, идеология, вяра, догма, учение, свещено писание, авторитет, национална и рели­гиозна принадлежност, рутината на опита, а с едно чисто и девствено съзнание, способно да възприема (без проекции от мина­лото) това, което е тук и сега. И в тази първичност и просто­та на възприятието се крие истинската мъдрост, любов и кра­сота. Но е необходимо да престанем да гледаме настоящето през призмата на миналия опит.

 

Когато наблюдаваш нещо с изключителен интерес, с пълно внимание, тогава има само наблюдение, но не и наблюдател. Ти си притаил дъх, погълнат изцяло от това, което наблюдаваш, мисълта ти е спряла да функционира. Ти си изцяло потопен в на­стоящето и желаеш да проникнеш в същината на това, което наблюдаваш. Но в следващия момент (а това става, когато ин­тензивността на твоето внимание отслабне пропорционално на твоята заинтересованост) в главата ти се пораждат асоциации, ти свързваш наблюдавания обект с минали преживявания, опит, а това вече означава край на действителното възприятие. Да проследим внимателно процеса - видяното задейства нещо сход­но от натрупаното в склада на ума – паметта. Паметта задей­ства мисълта, а тя поражда наблюдателя. Обръщам специално внимание на факта, че наблюдател в настоящия момент не съществува, защото не съществува неговата майка - мисълта, коя­то пък от своя страна е дете на времето - тя идва от минало­то. Затова винаги, когато съществува този придатък на мисъл­та, наречен наблюдател, възприятието е деформирано, защото се получава наслагване на образа на това, което вече е било, върху това, което е. При това положение чисто възприятие не може да има.

Ние сме постоянно безпокойни. От какво е породена тази липса на покой у нас? Не е ли тя рожба на страховете, които са ни обладали, рожба на страха от утрешния ден, на страха от предстоящето, на несигурността, на неувереността в собствените сили, на липсата на доверие в съществуването? И ако е така, това не означава ли, че страхът не е нещо изначално, нещо, с което се раждаме и умираме, нещо извън времето, а е дете, което има за родители мисълта и времето - мисълта, която е създала т.нар. психологическо време и се придвижва от миналото към бъдещето и обратно? Ето защо краят на мисълта е край на страха.

Един от основните ни страхове е страхът да не бъдеш, страхът да бъдеш никой, да нямаш битие. Но и този страх също е породен от мисълта. И кой всъщност се страхува от това, че ще бъде никой? Не е ли този фиктивен „аз" - измислица или творение на мисълта? Ето защо смъртта на мисълта е смърт и за „аз"-а, а заедно с него и на изолираното и фрагментарно съще­ствуване, което носи само болка и страдание и затова е разру­шително.

 

 

Днес вали дъжд и казваме, че времето е лошо, което означава, че възприятието ни не е чисто, то е деформирано от нашия минал опит, от нашата преценка „за" и „против", от нашия из­бор. Ние не възприемаме факта такъв, какъвто е, същността на явлението, дъжда, а го поглеждаме обременени от вчерашния опит - времето е било слънчево, топло, приятно, следователно хуба­во и сравнявайки днешното време с това, което е било вчера, казваме, че е лошо. Но това - дали е лошо или не, е наша субективна преценка - преценка, която зависи от нашия минал опит, от сравнението между минало и настояще, което правим от липсата на свежест и невинност на ума, на девственост на възпри­ятието. Ако светът съществуваше, но без човека, ако съществуваха дърветата, реките, птиците, звездите, океаните, животните, тази прекрасна растителност, но го нямаше човекът, то­гава всичко щеше да си бъде такова, каквото е - нито добро, нито лошо. То всъщност е, но в обремененото от опит, традиция, кул­тура, образование съзнание на човека се пречупва като „зло" и „добро", като „красиво" и „грозно" и т.н., т.е. сравнява се, съпос­тавя се, преценява се, класифицира се, но всичко това идва от миналото и убива свежестта на нашето възприятие и ние преж­девременно се превръщаме в старци, губим радостта от живота, възхищението от чудото, наречено „живот", възторжеността и обожанието, които откриваме в детските очи, ставаме апатични, нечувствителни, безразлични. И страшна е не биоло­гическата, а психологическата старост - млади сме биологичес­ки, а нищо вече не ни носи радост, животът ни се обезсмисля и едва ли не започваме да очакваме (ако не ни е страх от неизвестното) смъртта като спасение от скуката.

факт е, че с времето човек е станал по-интелигентен, по-рафиниран, образован, културен, но не и по-щастлив. Дори може би точно обратното - колкото повече се подобрява, улеснява човешкият живот външно, технологически, колкото повече ин­формация натрупва човешкото съзнание, минал опит, история, в толкова по-голяма степен нараства вътрешната разруха на човека и ако не се промени това, човечеството ще достигне до самоубийство, защото ние живеем самоубийствено и ако продължаваме да живеем по същия начин, изходът може да бъде само един. Ето защо се нуждаем от ново училище, от ново обра­зование, от коренно различен подход към реалността. Няма дру­га алтернатива - човекът трябва да се промени и това е един­ствената надежда за спасение!

Усилието предполага наличието на воля. Волята е плод на желанието, а желанието идва от „его"-то. Наличието на „его" предполага фрагментарност, деформация на действителността, болестно състояние. Когато (при правенето на нещо) действаш с усилие, действаш ти, „его"-то, частта, а не Цялото и това е причината твоето действие да не е цялостно. И обратно - когато действието ти е безусилно, то не е продукт на Волята, на личното ти желание, на „его"-то, а идва от цялото и затова е цялостно!

Ето защо няма по-голяма глупост от това да се дават раз­лични техники за медитация, да се прави медитация. Да се прави медитация означава да се прояви усилие. А кой ще го прояви това усилие? - Разбира се „его"-то. Но това е пълна глупост. Ако има усилие, ако има „его", желание, воля - няма цялостност, няма ме­дитация... Медитацията е липса на всякакво усилие. Медитаци­ята е цялостност. Няма „его", няма вършител. Това е просто състояние на чисто съществуване, на необусловеност.

Ето защо, ако медитацията ти изисква усилие - захвърли я. Безсмислено е. Степента на осъзнаване е недостатъчна. И помни - когато си готов, тя сама ще дойде при теб и ще ти се отдаде. Няма нужда да се бориш с нея. Няма нужда да я насилваш. Няма нужда да я правиш. Тя просто се случва. Без усилие. Без труд. Без тренинг. Ако я тренираш, ще се получи някакво изкуствено по­добие, но нима изкуственото цвете има аромата на естестве­ното? Медитацията не е въпрос на техника, а въпрос на осъзна­ване.

 

Желанието поражда страдание. Мисля, че този факт е ясен. Ти желаеш да притежаващ нещо, да получиш признание, да се домогнеш до власт, да натрупаш богатство, да станеш известен, да се ожениш за красива жена, да притежаваш различни дарби и способности, с които да впечатляваш хората, с една дума - да постигнеш нещо, но не успяваш, а заедно с неуспеха идва болка­та и разочарованието. Така че е ясно - желанието поражда стра­дание и колкото по-силно е то, толкова по-силно е след това и страданието. Веднага, разбира се, някой би оспорил: „Да, но же­ланието, освен страдание, може да донесе и радост, когато се осъществи. Удовлетворението на желанието носи радост." Раз­бира се и това е вярно, но ако сме по-далновидни ще разберем, че тази радост, която ни носи удовлетвореното желание, е мимо­летна. Много скоро тя отлита, защото е мотивирана, целена­сочена, обвързана с времето. А нас ни интересува дали съществува радост извън времето, вечна, която не се ражда и затова не умира, която винаги съществува независимо от нас, от нашите въжделения и желания. Радост без мотив, която не е плод на постига­нето на някаква цел. И не е ли желанието пречка тази радост да остане скрита, непозната за нас? Всъщност кое поражда жела­нието? Не е ли то плод на влиянията, на които ежедневно сме подложени, на идеологическата пропаганда, на това, че комшия­та си купил хубава кола, че натрупал огромно богатство и може да си позволи лукса да живее в разкош? Не е ли желанието плод на сравнението (а то е винаги във връзка с времето, с натрупва­нията в тази част на нашия ум, която се нарича памет), на завистта? Или желанието възниква в резултат на нашето неудовлетворение от настоящето или точно обратното —то е бягство от настоящето? Съществува ли желанието в настоящето или неговите корени винаги са в миналото, а клоните му в бъдеще­то? Можем ли да твърдим, че желанието е настояще, т.е. нещо истинско, или е илюзия, т.е. минало или бъдеще? Мисля че, ако сме достатъчно проницателни, ще разберем, че желанието (говоря за психологическото, а не за биологическото желание, което е нужда) винаги се корени в миналото, винаги идва от нашата памет. И доколкото ние не сме се научили да умираме психологически всеки миг, дотолкова желанията обуславят нашето поведение и живот. А това чисто и просто означава, че не сме свободни, а значи и щастливи, защото щастието не може да бъде обуслове­но от нещо, от някого. Щастието е такъв изключителен фено­мен, който изисква пълна свобода. Пълната свобода е почвата за неговото развитие и разцвет.

 

Недоволството поражда желанието за промяна. Но какво поражда недоволството? Безусловно, това е сравнението. Срав­няваш своето сегашно душевно състояние с предишно, което е било по-радостно, вдъхновено, възвишено, изпълнено с любов; срав­няваш сегашната си банкова сметка с миналогодишната, която е била по-тлъста; сравняваш миналогодишните си професионал­ни успехи със сегашните неудачи. Или пък съпоставяш себе си с другите - с тяхната възвишеност на духа, с техните милиони и положение в обществото, с тяхната слава и известност на фона, на който ти се чувстваш нищожен, незначителен. И понеже не можеш да се примириш с тази незначителност, недоволстваш и желаеш промяна. Започваш да копираш определен начин на живот и да търсиш успеха, реализацията в дадена област или направле­ние. И в основата на целия този процес е егоистичното, разделя­що, войнствено (агресивно) желание за доминиране, за себеизтъкване, за власт. Какво означава да желаеш да се реализираш (независимо в каква сфера - мирска, религиозна)? Не е ли това жела­нието да изпишеш собственото си „аз" със златни букви, така че то да стане видимо за всички и да прикове тяхното внимание, да ги хипнотизира? Но това „аз" е точно това, което ни разделя и ни настройва един срещу други, прави ни врагове. То превръща живота ни в ад. То е, което казва: „Адът - това са другите." Но въпросът е - без него животът ни би ли могъл да се превърне в рай, но не в този рай, църковния - измислица на човешкия ум, а в рай, в който постоянно да чувстваш не различието, а единство­то на всичко съществуващо?

 

В основата на познавателния процес е интересът. Когато нещо много силно те интересува, то поглъща цялото ти внимание, цялото ти същество, дъхът ти спира, а заедно с него и мисълта, и твоето „аз", формирано от нея, престава да съществува... В този миг има познание, но няма познаващ. А истинското познание е възможно само тогава, когато няма познаващ и само тога­ва, когато съществува такъв изключителен интерес - интерес към това, което е, към всичко, което се случва отвътре и отвън, към всяко едно явление от живота, към съществуването като цяло. Ако ти го имаш - познаваш, ако ти липсва - каквото и да правиш, каквито и църкви да посещаваш, каквито и книги да четеш, на който и Бог да се кланяш, да умоляваш - нищо няма да се получи - невъзможно е, защото ти липсва основното, същественото - интересът. Бъди честен пред себе си и си задай въпроса: „Съществува ли у мен истински интерес към Реалността, т.е. към това, което е, или всичко това има за мотив славата, величието, властта на авторитета, който снема скрижали свише?" Но ако твоят интерес е мотивиран, той вече е деформиран, т.е. без­полезен, вреден, разрушителен. Искай да познаеш това, което е, но не за да... а просто да познаеш, без за да... Защото, ако има „за да", помни, че няма познание - истинско, цялостно.

 

Безусловно ни липсва простота. И колкото по-култивиран е нашият ум, толкова по-обременен със знания и информация е, толкова по-сложен е. Трупането на знания поражда хитроумието, а хитроумието вече е деформация на ума. Ерудицията е из­лишна сложност, която ни пречи да виждаме и общуваме с неща­та директно; която ни пречи да се докоснем до първичната про­стота. Когато говоря за простота, това не означава, че човек трябва да живее с набедрена превръзка, в пещера, без да прите­жава нищо. Не! Това е само външно изражение на една идея, на нещо, което може да ти липсва вътрешно. А животът стана прекалено сложен. С развитието на науката, изкуството, тех­никата, образованието, на средствата за масово осведомяване, човешкият живот, а заедно с него и човешкият ум, станаха много, прекалено сложни. И ние все повече губим свежестта си, първичната радост от чистото съществуване, защото постоянно ни залива отвсякъде информация - зрителна, слухова, а това уморява неимоверно много нашите сетива, обременява нашия ум. А може би най-тежкото бреме е бремето от миналия опит, от на­трупаните знания. Все едно да гледаш света не направо с очите си, а с очила. И колкото е по-голям опитът, интелектуалният багаж, който толкова много се цени днес, толкова по-голям е ди­оптърът (може би не случайно много по-често от обикновения човек интелектуалците, ерудитите носят очила. Те са може би най-нещастните хора, защото са лишени от непосредственост, спонтанност. Те са като парникови цветя - красиви, но лишени от жизненост, от аромат). Като че ли има само едно спасение - да се научи човек да умира за миналото, да умира за всеки отми­нал миг и в тази постоянна психологическа смърт да открие неподправения живот.

Често сме се удивлявали на детската жизнерадост - децата се радват от нищо, ей просто така, и са изпълнени с енергия. Леко им е на душата, защото не са обременени с опит и знания, притежават душевна простота, безгрижни са, нямат проблеми... Но колкото повече растат, колкото повече нараства жизнени­ят им опит, толкова повече се губи тяхната непосредственост и жизнерадост, докато станат зрели, улегнали, делови хора, се­риозни и навъсени като градоносни облаци. И ето го парадоксът - като дете, животът ти е бил всекидневен празник, а като възра­стен - всекидневният празник се е превърнал в сив, скучен, моно­тонен делник.

 

Човек трябва да достигне до състояние на безнадеждност - всички илюзии, породени от ума, трябва да отпаднат - всички надежди, мечти за по-добро бъдеще, за ставане, за трансформа­ция - и всичко това се случва не защото си си го поставил за цел, а защото е плод на наблюдението, в което липсва наблюдател, а значи и избор, цензор, съдия, пъдар, полицай, осъждане или одоб­рение - всички те са деца на миналото и нямат място в настоя­щето, деформират го и като че ли затова са възникнали и наши­те полицейски общества - постоянно живеем с мисълта, че ня­кой ни дебне зад ъгъла, не сме спокойни, свободни, постоянно сме под заплаха, зависими от цензора, от съдията, когото сами сме създали, който е вътре в нас. А ако се освободим от него, дали качеството на нашия живот няма да се промени, дали обществото, в което живеем, няма да се промени из основи, защото обществото това сме ние. И когато говоря, че е необходимо да се до­стигне до състояние на пълна безнадеждност (обратно на това, което толкова векове са ни набивали в главите - че „надеждата крепи човека") това не означава, че трябва да се изпълним с от­чаяние. Ако продължаваме да живеем и мислим по стария обра­зец, в смисъл - аз трябва да стана нещо или да постигна нещо, аз имам идеал, който трябва да реализирам, да бъда такъв или онакъв —тогава съвсем естествено е при такава целеустременост, ко­гато безнадеждността се превърне в цел, да има култивиране, потискане и отчаяние в крайна сметка, защото отчаянието възниква само тогава, когато си очаквал нещо, а то не се е реализирало - ти си се надявал да постигнеш състояние на безнадеж­дност - ето го абсурда - не е възможно да се надяваш за безна­деждност - безнадеждността не е плод на очакването, а на осъ­знаването; тя не е цел, а само следствие от осъзнаването. Всич­ки цели са фалшиви, защото остават в рамките на познатото. Те са просто проекция на това, което сме натрупали. Затова една цел, колкото и възвишена да е, е само едно умопостроение. Тя не може да роди нищо ново, нищо автентично, а ражда само илюзия. И много хора се хранят и живеят с илюзии. Но аз казвам: „Край на илюзиите! Искам да живея с реалността. Не да бягам от нея с помощта на идеала, на това, което трябва да бъде, а да живея с това, което е, защото, както казва Кришнамурти, „истината е това, което е, а не реакция на това, което е."

Това произведение е един огромен въпрос, с който аз питам себе си - възможно ли е да се живее по такъв начин, без това да се превръща в умозрителна теория, в наръчник за живота; възможно ли е по този начин да се роди ново съзнание в човека, а значи и ново човечество? Или просто това е една от поредните илюзии?

А вие как мислите?  Не бленувам ли нещо непостижимо, невъзможно?

Не съм ли в духовен аспект един съвременен Дон Кихот?

Животът ще покаже...

Но това, което написах, е едно предизвикателство към хо­рата, а и към мен самия.

Моят подход към Истината не е сантиментален. Аз не съм романтик, идеалист, нито материалист, не съм християнин, мюсюлманин, будист, нито какъвто и да е! Аз съм просто едно човешко същество цялото устремено към Истината. Искам да видя това, което е, а не това, което ми се иска, или са ми казали, или съм прочел. Интересува ме екзистенциалната, а не интелек­туалната истина. Затова съм реалист - не живея нито с предпоставени тези, нито с напразни химери, нито с измислените от хората богове и религии... Те са удобна ниша за убежище, но не и за истинския търсач и познавач на живота.

Това, което написах тук, е едно огромно облекчение - облек­чение от огромния товар на авторитета - както външен, така и вътрешен. То дава свобода на човешкия дух и една необозрима перспектива и живот, изпълнен с вечно откривателство.

Това е зов към хората да не живеят механично по установени правила и догми, приети като аксиоми, а да се пробудят и да превърнат живота си в едно непрестанно творчество, защото няма граници за човешкия дух!

Не желая да подвеждам никого (нито себе си, нито другите), приемайки истината на вяра, като предпоставена теза, затова призовавам: Нека да се вглеждаме и да виждаме не децата на на­шите страхове и мечтите, които те са породили, а просто това, което е. И в това няма никакви фокуси, никакви магии, никакви мистерии, никакви посредници между нас и Реалността. Ние не сме нещо отделно от нея, така че не се нуждаем от посредници - те са само пречка, която ни отдалечава от Релността, която ни пречи да я възприемем със собствените си очи и сърца. И няма нужда да правим нищо, за да познаем това, което е, защото то просто е и ние просто трябва да бъдем - това е цялата мисте­рия и философия на живота - ПРОСТО ДА БЪДЕМ!

 

В нашия живот съществува огромно разминаване между това, което сме, и начинът, по който се представяме пред другите; между това, което мислим и чувстваме вътре в себе си, и това, което говорим или действията ни пред другите. Ние сме като двуликия Янус - имаме едно лице за пред самите себе си и краси­ва маска за пред другите. И каква е причината за тази двойстве­ност, която рано-рано ни превръща в невротици (толкова много потиснати неща има у нас, че всички сме потенциални пациенти на психиатрите!) Не е ли причината в това, че даваме дан на обществото, на общественото мнение, което е проектирано вътре в нас под формата на нравствен закон, коректив или цензор, кой­то във всеки момент осъжда или одобрява нашите мисли, чув­ства, желания, действия, думи, като ни казва, че това е хубаво, а това не е, че това е добро, а онова - лошо! Този цензор е плод на хилядолетния човешки опит, но ако ние искаме да видим и да по­знаем себе си, нещата и явленията такива, каквито са, е необхо­димо да пристъпваме и да се вглеждаме в тях без този цензор, който постоянно ни тормози със своите преценки за нещата. Но за да възприемем едно явление такова, каквото е, е необходимо директно да се докоснем до същността му, без каквато и да била цензора, пък макар тя да е плод на хилядолетен опит. Достатъ­чно е просто да гледаме факта изцяло с желание да го разберем -всички други натрупвания, напластявания, под формата на споме­ни, знания, опит, традиция, са излишни и се явяват само като пречка за истинското разбиране. А аз твърдя, че животът не трябва да бъде променен, а само разбран. И това е достатъчно! Не бягството от факта, а внимателното му наблюдение (наблюдение, при което наблюдателят отсъства) изявява същнос­тта (не само същността на факта, а същността въобще), коя­то сама по себе си е действие, немотивирано и необусловено и затова цялостно, завършено.

 

Опитът възниква само тогава, когато има разделение между наблюдателя и обекта на наблюдение. Образът на това, което наблюдаваме, се отпечатва в нашето съзнание под формата на спомен за изживения опит, под формата на памет, която обусла­вя начина ни на мислене, на действие, на възприятие. И това се получава винаги, когато вниманието ни не е достатъчно интен­зивно и цялостно. Тогава възниква тази двойственост между наблюдаващият и наблюдаваното, която е един потенциален конф­ликт. И винаги, когато сме частични, фрагментарни, а значи недо­статъчно внимателни, т.е. заинтересовани, пребиваваме в състо­яние на конфликт, защото тогава съществува наличие на „аз", а то от своя страна е създание на времето, на натрупването на спо­мени, на знания, на думи, на символи, на образи - с една дума на жизнен опит, който ни вкарва в определени рамки, в определени шаблони на мислене и поведение, т.е. обуславя ни, ограничава ни, кара ни да пребиваваме в състояние на конфликт и да страдаме.

Когато се срещаме или сблъскваме с нещата (в зависимост от нашето отношение - положително или отрицателно) и те оставят своя отпечатък вътре в нас, това със сигурност озна­чава, че все още сме подвластни на карма, че все още живеем в кръга от причинно-следствени връзки, тъй като сме обусловени от нашите минали впечатления, фиксирани в нас като памет.

 

Когато буйният вятър на желанието отсъства, морето на твоя ум е тихо и спокойно, повърхността му е гладка, ненабраздена от умствени вълни. Няма „его", няма „аз", няма воля за власт и за могъщество. И само в това отсъствие (без усилие и без на­силие) се ражда истинското смирение и се чува Гласът на Истин­ското Присъствие.

Вярно е, че желанието е коренът на злото (независимо дали това е желание да натрупаш богатство, да разполагаш с власт или желанието да познаеш Бога), но когато попаднем в неговия вихър, е много трудно да излезем невредими оттам. То не може да се изкорени. Може само да се осъзнава. И в процеса на това всекидневно и моментно осъзнаване се стапя и изчезва. И тогава се озоваваме във великата и неизмерима Тишина, която твори вселени.

 

Обикновено нашата любов се основава на паметта. Макар и да е възникнала в настоящето, нейното продължение идва от миналото. Споменът за първата среща, за първия поглед, за първата целувка, за приятните преживявания, свързани с образа на любимия човек - всички тези неща сгряват сърцето ни, моделират нашата любов и се явяват своеобразен стимул за нея. Но ако спо­менът избледнее, заедно с него си отива и любовта. А истинска любов ли е тази, която идва и си отива? Истински пламък ли е този, който угасва и оставя след себе си пепел? Не е ли възможно да има такава любов, която да е един вечен пламък, едно вечно горене, любов, която да не е продукт на ума, т.е. на паметта; която да не идва от миналото, а да е вечно настояще; любов, която да не се нуждае от мотивация и стимулиране; любов, ко­ято да не е създадена и затова да няма нужда и да не може да се култивира? Но такава любов не може да бъде егоистична, ориен­тирана само към един човек. Това не може да бъде обектна любов. Тя може да докосва всички и всички могат да се ползват от нея. Тя е подобна на аромата, на благоуханието на едно цвете. Цветето не благоухае специално за някого, нито пък го е грижа дали някой ще оцени благоуханието му - то просто благоухае (това му е в природата) и всеки може да се наслади на благоуха­нието му. То не смята, че прави нещо значително, нещо кой знае какво си, не се възгордява от това, не си казва: „Аз благоухая чу­десно" - за него всичко това е просто съществуване. То благо­ухае просто съществувайки. И аз се питам - не може ли и човек да бъде като това цвете - просто съществувайки да обича? Любовта да бъде неизменен атрибут на човешкото съществуване, нещо изначално дадено, а не нещо, което трябва да придобиваме, да облагородяваме, да култивираме?

Аз смятам, че ако любовта не ни е присъща, ако не е качество на самото съществуване, то тогава положението е безнадеждно. В алхимия не вярвам - обикновеният метал може да се позлати, но не и да се превърне в злато. Ние можем да създадем някаква жалка имитация на любовта, дреха на любовта, но не и самата любов, а само неин заместител.

Това, което е вечно, не може да се създаде. То е.

И не разбирайки това, се чудим защо любовта (или това, кое­то наричаме любов) ни носи болка, тъга, ревност, разочарование, излъгани надежди, страх и ни кара да се чувстваме ограничени така, сякаш се намираме в затвор. Но всичко това е несъвмес­тимо с любовта. Всичко това няма нищо общо с любовта - с любовта, с която откриваш за пръв път вкуса на истинския живот, на свободата и щастието, неизмерими и изумителни.

Но ние сме свикнали да обичаме някого, нещо, заради нещо... А трябва просто да обичаме и то без „трябва".

Любовта да бъде естествена, непринудена, спонтанна, подобна на дишането, необусловена от миналото, нито пък центрирана, ориентирана от обект към друг обект или към бъдещето.

Любовта е истинска, когато липсва мотивация, когато липсва „обичам, защото...", а има просто и само любов, неизмислена и несътворена и поради това без възможност да бъде унищожена.

 

Наличието на „аз" поражда илюзията, която скрива истинс­кото лице на съществуването. Ето защо е необходимо себеотречението. Но това себеотречение не бива да се превръща в идея, не бива да бъде ментално, нито пък волево усилие. Себеотречението трябва да е резултат от себепознанието, от осъзнаване­то на илюзорността на собственото „аз", чието съществуване се поддържа във времето от непрекъснатостта на мисълта, ко­ято се опира на паметта. Паметта е тази, която ни обуславя и създава чувството за „аз", формирането на „Аз"-ът е процес, който протича във времето. Затова ясно трябва да се осъзнае факта, че докато има наличие на „аз", колкото и да е усъвършен­стван и еволюирал той, Реалното, Вечното, това, което е отвъд Времето, не може да бъде познато. Познанието на Реалността не е еволюционно действие, а революционно. То е просто пробуж­дане, осъзнаване, мигновено прозрение, което не е свързано с усъ­вършенстване на твоето „аз", протичащо във времето, а с него­вото отхвърляне. Когато няма „аз", има Реалност. Когато няма облаци, има слънце.

Смята се, че молитвата е опит посредством силната емо­ция да излезеш извън или отвъд рамките на собственото „аз", докато медитацията е опит да навлезеш в дълбините на собстве­ното „аз". Но и едното, и другото твърдение са неверни, Молит­вата е плод на твоята обусловеност, на паметта и мисълта. Тя идва от известното, а е адресирана до неизвестното. Между из­вестното и неизвестното няма допирни точки. Ти си приел на вяра съществуването на Бог и това според теб, не се нуждае от до­казателства - то е аксиома. И му се молиш, но твоята молитва само утвърждава и продължава съществуването на твоето „аз". Ето защо молитвата е безпредметна - тя просто поддържа съще­ствуването на известното, а чрез известното никога не може да стане разкритие на неизвестното, измеримото не може да измери неизмеримото; това, което протича във времето, не може да докосне Вечното.

Относно второто твърдение - медитацията не е самовглъбяване или навлизане в себе си, а забравяне на себе си.

Това е състояние, при което липсва памет, помнене на „аза", липсва мисъл и мислещ, следователно липсва този фокус, който се възприема като „аз", а има само чисто, необусловено същест­вуване.

 

В основата на всички религиозни учения лежи страхът. „Страхът от Бога е началото на мъдростта." Въпросът обаче е, след като най-висшето състояние на съществуването е любовта, възможно ли е любовта да възникне на базата на страха, възможно ли е страхът да роди любовта или да бъде подтик за раждането на любовта? Дали наистина е любов това, което възниква от страха? И семето на страха може ли да бъде друг плод освен страх? Или страхът (говоря за психологическия страх) е нещо присъщо за човека, нещо, с което се раждаме, нещо, кое­то стимулира нашия духовен растеж, нещо, което независимо дали ни харесва това или не, е необходимост? Възможно ли е цве­тето на любовта да не покълва и израства върху почвата на страха? Възможно ли е любовта от начало до край да бъде само любов и нищо друго? Не е ли само имитация на любов това чув­ство, което е предизвикано от страха? Аз мисля, че ако въобще съществува любовта, тя не би трябвало да изкласява от стра­ха, защото можем ли да назовем любов, това чувство, което се ражда пред угрозата от смъртна опасност, когато са опрели дулото на пистолет о челото ти? Тогава истинска любов ли е чувството, което изпитваш към палача, или страхопочитание, угодничество, само и само, за да се спасиш, ти си готов да заблу­диш дори и себе си, че обичаш, че ще обикнеш, стига да ти бъде помилван животът. И всички религии, макар да говорят за любов, стигат само дотук - до страхопочитанието, до угодничеството. В основата на всяка религия е страхът. Страхът е родил ре­лигиите. Но аз мисля, че религиозното съзнание е нещо много повече. Аз мисля, че религиозното съзнание е любов и че само любовта може да роди любов! Не ни трябват нито нови, нито ста­ри религии. Не ни трябват нито нови, нито стари символи на вярата. Те са за страхливците. Това, което ни е необходимо, е религиозно съзнание, което има за основа любовта. И само то може да разреши всичките ни проблеми. И само то може да спа­си човечеството от гибел. Но то е открито единствено за ис­тинските търсачи на Истината, за смелите духом.

Всъщност какво търсим ние в религията? Не търсим ли упование, утешение, закрила, защита, покровителство, сигурност, убежище? И не е ли всяка една доктрина ниша, в която, за удоб­ство, се укриваме от Истината?

С какво са пълни нашите кандилници? - Със страх. С какво са пълни нашите свещени книги? - Със страх. С какво са пълни на­шите храмове? - Със страхливци. Защо коленичим, защо се кръстим, защо се молим, защо пеем химни? - Колкото и да ни е неприятно и неизгодно да си го признаем - защото се страхува­ме. И ние всъщност не търсим Бога, не търсим Истината, защо­то там, където присъства страхът, няма търсене, а има бягство -- бягство от себе си, бягство от Истината, бягство от Реал­ността. Всичките ни богове, всичките ни молитви са породени от нашите страхове, всичките ни надежди, всичките ни мечти са само облекла на нашите страхове. И вярваме не защото оби­чаме, а защото не познаваме и се страхуваме от мистерията, тайнствеността на непознатото. В непознатото няма сигурност, няма гаранция, няма уют. То не може да бъде убежище, удобна ниша. Навлизането в непознатото е риск, опасност и затова е нужна смелост, дързост, искреност на стремежа до готовност за себеотречение – неща, без които откривателството става невъзможно.

Ако сърцето ти не прелива от любов, а е изпълнено със страх, тогава има ли въобще някакъв смисъл да пееш химни на Бога? Кого ще излъжеш? - Не е ли само любовта достойна за песен? Но ние възпяваме не нашата любов, а нашите страхове и литургиите ни се превръщат в опела на любовта, на живота, на всичко прекрасно и истинско, което може да разцъфти вътре в нас.

Религията ражда само хилави деца, откърмени с млякото на нашите страхове, докато религиозното съзнание, за което говоря и което е плод на любовта, ражда гигантите на Духа.

 

Разбира се, че има разлика между страха и любовта, между молитвата, породена от страха, и песента, родена от едно сърце, преизпълнено с любов. В първия случай молитвата не е предназ­начена за Бога. Тя е предназначена за самите нас. Тя утвърждава нашето „его", чрез нея търсим закрила, покровителство от това, което наричаме Бог. Така чрез молитвата, породена от страха, ние не излизаме извън пределите на нашето „аз". И обратно - когато сърцето ти е преизпълнено с любов, когато любовта започва да прелива в песен, тогава твоето пеене не е закрила и по­кровителство, не е утвърждаване на твоето „аз", а отречение, защото любовта е смърт за „его"-то, смърт за фрагментарното, частичното, непълното, непълноценното. Чрез любовта островът на егоизма изчезва, за да се осъществи връзка с цялото, с цялото, което е любов. И само чрез любовта човек се свързва с любовта и разбира, че всичко е любов (и че за да живееш истин­ски, трябва да умреш).

Ние сме потопени в любовта, в любовта, която е Бог. Не е истина, че любовта е само в началото, че тя е само първоизточ­ник. Не! Тя е и в началото и в края. Тя е винаги тук и сега, защо­то любовта е вечната субстанция. И когато казвам, че сме по­стоянно потопени в любовта, не използвам просто красива фи­гура на речта, а констатирам една реалност, която съм почув­ствал, опитал, преживял. Друг е въпросът, че ние „вода газим, а жадни ходим, че живеем в любовта, а копнеем за любов и причината е, че сърцата ни са окаменели, че са станали херметически затворени и непропускливи по отношение водите на любовта, поради нашия егоизъм. Чудото на живота - Любовта - ни се разкрива във всеки момент, но ние сме слепи да го видим, защото гледаме самосебе си. Егоизмът е слепота, душевна слепота, която ни лишава от светлината на любовта - единственото нещо, заради което си струва човек да живее.

 

Човек живее с илюзията, че умът е способен да познае Исти­ната, но това е голяма заблуда. Умът е вечна неудовлетвореност. Неговата способност да измисля все нови и нови въпроси е много по-голяма от способността му да намира отговори. И колкото повече отговори изнамира той, толкова повече и повече въпроси възникват и така до безкрай или може би до мъдрото прозрение на Сократ: „Аз знам, че нищо не знам." То е много истинно, защо­то истинската природа на ума не е знанието, а незнанието, не е вярата, а съмнението. Необходимо е да се мине през всичко това, да се осъзнае, да се разбере, че умът, такъв какъвто е - вечно търсещ, вечно неудовлетворен, не може да познае Истината, не може да удовлетвори нашата жажда - търсейки Истината с ума си, все едно пием, за да утолим жаждата си, солена морска вода. И колкото повече пием, толкова повече ожадняваме. Докато прозрем всичко това - това напразно, безполезно и безсмислено усилие, и просто безпомощно вдигнем рамене и кажем като Сократ: „Аз знам, че нищо не знам." Едва тогава, пребивавайки в това състояние на незнание, на невежество, на невинност, ние ставаме открити за Реалното, Неизвестното и Неизмеримото и тогава всички въпро­си автоматично отпадат, защото те идват да запълнят някаква празнота, която е зейнала в нас в резултат на нашата частичност, фрагментарност. Но всичко това може да се случи само тогава, когато умът е станал тих, спокоен, безмълвен, защото, осъзнал собственото си безсилие и неспособност, не очаква, не се надява, не търси. И в това състояние на утихване, получено не благодаре­ние на някаква практика, а на осъзнаване, се ражда Великото и Не­измеримото.

Щастливият човек е удовлетворен, доволен. Щастието е доволство. Но болшинството от нас живеят в постоянно неудов­летворение, недоволство, което ги подтиква към постоянно търсене, към постоянен стремеж за познание на Реалността. И това търсене, този стремеж към познание на Реалността може да бъде прекратен само тогава, когато влезем в досег с нея и пребъдваме в нея. Тогава чувстваме пълнотата на съществува­нето. Не ни липсва нищо. Цялостни сме. Не се стремим към нищо. Удовлетворени сме. Не търсим. Не желаем. И осъзнаваме, че стремежът ни към познание е бил само плод на нашата неудов­летвореност, породена от нашата фрагментарност, от липса­та на пълнота, на щастие. Но Реалността, Истината е пълно­та, щастие. Познаването на Истината е познаване на Щастие­то, на Любовта. При такова разкритие всички търсения, стремежи, ламтежи стават безпредметни, защото само бедният търси, само бедният се стреми, само бедният ламти за нещо повече. А след такова разкритие ти си се обогатил с възможно най-голямото богатство - пълнотата на съществуването - отвъд което нищо повече не може да се желае. Истината е Щастие и Любов!

 

Как няма да са алчни хората? Защо са алчни? Какво представлява алчността? Не е ли тя недоимък, душевна непълноценност, чувство за празнота, чувството, че ти липсва нещо? И не се ли явява алчността - стремежът да придобиваш, да натрупваш, да притежаваш, да се обогатяваш - компенсационен механизъм, чрез който се стремиш да запълниш празнотата в теб, да допълниш своята частичност, да заместиш или да забравиш липсата на чувството, че си едно с всичко съществуващо, че животът ти е пълнокръвен, пълноценен, пълен, цялостен? Но, докато не започ­нем да чувстваме пълнотата на Битието вътре в себе си, наши­ят живот ще бъде повърхностен, ограничен, деформиращ, неуда­чен, изпълнен с горест, алчност, ламтеж, недоволство, неудов­летвореност, копнежи, надежди, мечти, желания, а значи и илюзии, защото нищо, което придобиваш, не може да замени това, което не се придобива, а само може да се осъзнае, да се почувства - пълнотата на Битието - и да се живее с него.

 

Защо постоянно търсим убежище, закрила, покров, покровителство? - защото пребиваваме в състояние на страх. Животът ни е изпълнен със страх. И вместо нашето съществуване да е любов, то е страх. А защо се страхуваме? - Не е ли затова, че сме частични, фрагментарни, отделени от цялото Битие и из­правени настръхнали срещу него. Докато се чувстваме като част, като частица, докато не станем едно с цялото съществуване, така че да не сме нещо отделно от него - постоянно ще преби­ваваме в състояние на страх, ще бъдем агресивно настроени, за­щото агресията е вид страх, а страхът - фрагментарност. Ако бяхме цялостни, ако чувствахме пулса на цялото Битие да отеква в сърцата ни, нима щеше въобще да остане място за страх. Та от кого щеше да се страхуваш? Страхът е конкретен - страху­ваш се от нещо, от някого, но ако ти си всичко, ако ти си Цяло­то, няма какво да ти противостои и затова няма от какво да се страхуваш. Частичността е болестно състояние, целостта е здраве. Частичността е страх, целостта - любов. Ето защо страхът и любовта винаги се разминават. Между тях не може да се осъществи среща, защото те съществуват в различни из­мерения на Реалността. Страхът съществува в света на фраг­ментите и той е атрибут на его-съзнанието, а любовта е отвъд ограниченията и фрагментарността на его-съзнанието. Затова е вярно твърдението, че любовта изключва всеки страх, както и обратното - че наличието на страх указва за отсъствието на любов.

 

Тишината е майка на всички добродетели. Тишината е бла­годат, която ражда и светлината, и любовта, и чувството, че си едно с всичко съществуващо, и добротата, и смирението, и всичко истинско, което мисълта не може да култивира.

Тишината - велика и неизмерима - е основа, фундамент.

Тя е Бог.

 

Човек не трябва да бяга от реалността, а трябва да прониква в нея, да я познава такава, каквато е. Но човешкият ум е свик­нал да бяга. Той се намира в състояние на постоянно бягство, така че то (бягството) става по-важно от самия факт, от това, ко­ето го е породило. Да вземем скръбта, отчаянието, болката, унинието. Те са наше ежедневие, нали? Знаем ли какво представ­ляват те в действителност, какво ги поражда или никога не си задаваме тези въпроси, а предпочитаме да избегнем срещата си с тях. Но колкото повече се опитваме да избягаме, толкова повече се натъкваме на тях. Търсим спасение в религията, алкохола, наркотиците, секса, книгите... Но спасение няма. Те постоянно ни преследват. Те постоянно, като зъл демон, се изправят на пътя ни. А ние се страхуваме да минем през тях. Страхът е, който ни пречи да разберем, че те са само безплътни сенки, че нямат реал­но съществуване... Ако ти не бягаш от тъгата, от скръбта, от болката, от самотата, от унилостта, а се задълбочиш в нея, навлезеш в нея, тогава ще разбереш, че това е само една въздуш­на кула, нещо, което няма основа, няма същност и затова е фал­шиво, илюзорно... Но въпреки това ние живеем с него. За нас то е една реалност, от която се опитваме да избягаме, а не да по­знаем, и точно това е причината да го възприемаме като реал­ност. Ако не бяхме толкова повърхностни, толкова страхливи, тогава щяхме да гледаме очи в очи това, което е, и това щеше да ни даде възможност да разграничим истинското от привид­ното, реалното от въображаемото. Тогава щяхме да разберем, че скръбта е само форма, зад която няма реално съдържание; че тя е подобна на халюцинация, плод или дете на едно фантазно, разстроено съзнание. В мига, обаче, в който пристъпим към нея без страх, с ясно и будно съзнание, тогава халюцинацията изчез­ва така, сякаш никога не е и съществувала. Или по друг начин да го обясня - тъгата е като глава лук. Ако решиш да достигнеш до същността на лука, ще започнеш да го белиш и най-накрая уди­вен ще откриеш, че не остава нищо. Обелките, люспите на лука са махнати, но под тях няма нищо. Същото е и с тъгата, скръбта, и т.н. Ако се задълбочиш, ако започнеш да разкриваш тяхната същност, удивен ще откриеш, че такава няма. И тогава настъпва освобождението. И това е краят на скръбта.

 

Какво е необходимо, за да постигнеш успех в обществото, да се издигнеш, да получиш положение, име, звание, да станеш министър, президент и т.н. И въобще - трябва ли да търсиш по­добен успех, подобно признание? Диренето на успех не действа ли разрушително върху личността и върху обществото? Кой пости­га успех? Не е ли успехът привилегия на силния, на властолюбивия, агресивния, енергичния, користолюбивия, амбициозния, в край­на сметка - на силно егоистичния човек? Нали само този тип чо­век е борбен, конкурентоспособен? И нали точно тази огромна амбиция, желание за власт, за положение и за признание е движещият мотив в поведението на подобен тип хора и точно сблъсъкът на подобни амбиции, борбата за надмощие на едно его над друго его поражда този обществен ад, в който сме принуде­ни да живеем - това общество, изпълнено с алчност, лицемерие, агресия и насилие... Но като че ли няма как - ако искаш да си на върха, трябва да си много амбициозен (на първо място), а след това и борбен, конкурентоспособен, агресивен, дори жесток. Но целта оправдава средствата, нали така? Въпреки хаоса на разрушение­то и труповете, които оставяш след себе си, въпреки разделе­нието и противопоставянето, защото борбата за първенство не води до нищо друго... И така - този човек постига успех, но ус­пех ли е в действителност неговият успех? Първо - такъв тип човек е постоянно напрегнат. Неговият ум не може да бъде тих, медитативен. А само тихият и медитативен ум дава възмож­ност на щастието да посети човека. Обаче, ако ти си егоисти­чен, изпълнен с множество желания, с огромна амбиция да постиг­неш успех в каквато и да е сфера, мислиш ли, че това би могло да донесе покой на ума ти и да го направи медитативен? Напротив - все по-голяма и по-голяма лудница ще става в главата ти, все повече и повече мисли ще пораждат и ще подклаждат този хаос, който ще се проектира и навън в обществото и ще превръща не само твоя живот, но и животът на другите в ад. Така че, когато всичко това бъде действително видяно, се слага край на този разрушителен процес, край на разрушителните амбиции и преслед­ването на успеха. Човекът, който е осъзнал всичко това и се е освободил от всякакво желание за издигане, за име, положение и т.н. дори с риск да се превърне в аутсайдер, е успял човек - не в смисъл, че ще получи обществено признание (макар че и това не е изключено), а защото е станал открит за щастието, за любовта и мира. А иначе какъв е смисълът да си Наполеон, Цезар, Хит­лер, да си велик завоевател и диктатор, да властваш над целия свят, но да ти липсват мира, щастието и любовта. Тогава и це­лият свят да се прекланя пред теб, да те боготвори, дълбоко в себе си ти ще съзнаваш, че си велик, но велик неудачник, нещаст­ник. И хората може да мислят, че си успял, но няма да могат да те излъжат; няма да могат да заглушат гласа вътре в теб, кой­то постоянно ще ти нашепва: „Провалих се, провалих се, прова­лих се..."

 

Да обичаш някого или нещо, пък било то и Бог, означава, че все още си фрагментарен, защото любовта към някого или нещо изхожда от един фрагмент, от една отделност към друга - тя е непълна, частична, фрагментарна и тази любов не може да задо­воли твоята истинска потребност. Да обичаш някого или нещо означава, че тази любов трябва да се поражда от някакъв център, от „его" и да е насочена към друг център или „его". А цялостни­ят човек не може да обича. Той е любов. В него няма център, няма „его". Той е любов и затова няма нужда от свръхего, което да обича и на което да се моли, няма нужда от т.н. Бог, измислен от хората като опорна точка и представляващ проекция на на­шата фрагментарност, на нашето „его", което се нуждае от покровителство и закрила в своята самоизолация и затова измис­ля свръхегото наречено Бог. Но Бог съществува като отдел­на реалност само във фрагментарното съзнание. В цялостното съзнание, в съзнанието на пробудения човек няма място за отделна реалност, няма място за такъв Бог, няма място за „аз" и „ти” , а всичко е едно. И това единство, тази цялостност, ако искаш, можеш да я наречеш Бог. Другото е плод на фрагментарното възприятие на Реалността, на „его"-съзнанието, което в действи­телност е фикция и което си играе постоянно да измисля начини за преодоляване или превъзмогване на своята фрагментарност. Мо­литвата е една от тези игри на „его"-то.

Истината е, че не може да се изпитва любов към нещо или дори към всичко съществуващо. Може да има само любов, която не е към нещо или към някого, а любов, която съдържа в себе си всичко съществуващо. Това може да се прозре само когато липсва съзнанието за отделност, обособеност, когато липсва чувството за „аз". Тогава само идва любовта, която не е лична или надличностна, която не е низша или висша, човешка или божествена, а е просто ЛЮБОВ, която не се нуждае от никакво определе­ние и която не би могла и да се определи .

 

Къде е Истината? Кой е истинският път? Кой е истински­ят бог? Не е ли този, в когото вярваш? Истината не е ли това, в което вярваш? За да отговорим на тези въпроси, може би трябва да изясним едно понятие - „егрегор". Какво представлява егре­горът? - Мислите, желанията, представите, вярванията на после­дователите, поклонниците, учениците на един религиозен водач - Буда, Кришна, Мойсей, Мохамед, Христос и т.н. - свързани с него, образуват колективна (групова) енергия или мисъл - форма (пред­става), която се нарича „егрегор". Но тази мисьл-форма не е нещо отвлечено, не е някаква измислица, която няма нищо общо с Ре­алността, а напротив - колкото повече хора я създават, вярват в нея и й се уповават, колкото повече хора интензивно мислят за нея, толкова повече тя придобива плътност и жизнена сила, толкова повече се превръща в реален фактор, който взема дей­но, активно участие в живота на вярващите и създаващите я и им влияе. Така че егрегорът е един много сложен феномен - от една страна възниква на базата на реален обект - лице (Буда, Кришна, Христос и т.н.), в същото време е сбор от субективни представи, но тази колективна субективна представа наречена „егрегор" е обективно или реално-действаща сила в живота на тези, които я създават чрез силата на мисълта, волята, жела­нията, мечтите, представите и вярванията си. Егрегорът се пре­връща в сила - закрилник, покровител, с която може да се взаимодейства, с която може да се влиза в общение. Ти можеш да задаваш въпроси, адресирани до тази колективна енергия, до егрегора и да получаваш отговори на сън или наяве. Много често егрегорите са във враждебни отношения помежду си - примерно мюсюлманският егрегор по отношение на християнския, както и обратно. Разбира се, отделните егрегори от своя страна може да са съставени от отделни по-малки егрегори, които дори в рам­ките на цялото също могат да воюват помежду си. Да речем - християнският егрегор си има подразделения - православен, ка­толически, протестантски, който пък от своя страна си има свои подразделения, но по принцип това са различни аспекти на един и същ егрегор - този на Христос, създаден от различните представи и вярвания на хората за него през различните времена и епохи. Така че егрегорът не е константа - нещо постоянно и веднъж завинаги дадено, а той постоянно търпи промени и развитие и представ­лява една жива същност, на която дават душа тези, които я създават и пресъздават във всеки един миг. И тя съществува дотогава, докато има хора, които я поддържат с мисълта си. Един подобен поглед върху нещата изяснява защо всички са прави и са прави действително в рамките на своята обусловеност, на своя егрегор, от който получават отговори на зададените въпроси. Да речем, ако ти принадлежиш и си във връзка с християнския егре­гор и попиташ за съдбата на някой отстъпник от християнска­та вяра, която ти изповядваш, или за съдбата на Мохамед, съвсем в реда на нещата ще бъде да видиш на сън или в будно състояние Мохамед или отстъпника (противоречащия на правата вяра) в ада, предаден на вечни мъки, докато неговите последователи ще го видят на всяка цена в рая, в небесна слава, сред ангели, с ореол и т.н., което ни навежда на мисълта, че всички тези отговори са обусловени от нашите предварителни очаквания, от егрегора, в чието поле на влияние сме попаднали. Ако зададеш въпроса - кой е истинският бог? - ще получиш очаквания отговор - ако си хри­стиянин - това ще бъде Христос, ако си кришнар - това ще бъде  Кришна и т.н. Ако зададеш въпроса - има ли прераждане или не? - ако си ортодоксален християнин ще получиш отрицателен отговор, а ако си индуист - положителен. Но всичките тези отговори, колкото и удовлетворяващи, успокояващи или вдъхновява­щи да са, няма да дойдат от Висшата Реалност, а ще са плод на твоята обусловеност в рамките на егрегора, който си си избрал и към който принадлежиш. Дори, ако си прекомерно отдаден на този езрегор, с негова помощ, благодарение на твоята вяра и отдаденост, ще можеш да вършиш чудеса, но все таки Истина­та ще ти убягва, колкото и красива да ти изглежда истината, която ще ти се разкрива. За да се докоснеш до Върховното, до Реалността такава, каквато е, трябва да се освободиш от всич­ки егрегори, от всякакви влияния, да минеш отвъд тях и тога­ва... може би... Разбира се, че това не е лесно. Човек толкова е свикнал да търси закрила, покровителство, сигурност, да се уповава на нещо, че един подобен подход изглежда страшен, дори бе­зумен. Но ако човек е достатъчно проницателен и може да види фалша на всичко това - на упованието, на сигурността - тогава заедно с виждането ще дойде и отхвърлянето, и освобождението от товара на егрегорния авторитет, на който си бил подвла­стен и който си създавал с мислите си . Само когато човек е свободен от представи за нещата (даже и за себе си), от вярвания, идеологии, предпоставени тези, очаквания, надежди, страхове, от цялата тази създадена и затова фалшива структура на „аза", само тогава може да се докосне до Реалността!

 

Егрегорията дава отпечатък или окраска дори и на преживяванията на границата на смъртта (при кома), при които, в зави­симост от това, съзнателно или несъзнателно, към кой егрегор си принадлежал, ти получаваш видения, в които наред с реални­те елементи, които ги изграждат, има и егрегориални, които придават специфичен оттенък, за което много често дори не е необходимо да си бил сериозно вярващ т.е. съзнателно и целена­сочено да си бил подвластен на определен егрегор, а просто несъзнателно да си попивал влиянията на определената егрегориална среда, в която си живял. За пример - в България един обикновен човек, който не ходи на черква или ходи само, когато всички ходят (по големите християнски празници), ако изпадне в кома, няма да му се яви Кришна или някой от неговите приближени, а Христос, Богородица или някой ангел. И това видение ще дойде от колек­тивно подсъзнателното на българския народ, от християнския егрегор, на когото силно подвластна е България. Трябва да се раз­бере, че до голяма степен нашето следсмъртно съществуване е проекция на нашите вярвания, страхове, очаквания, надежди, пред­стави, влияния, които сме поели съзнателно или несъзнателно, на аурата, която сме си изградили, тъй като пък аурата би мог­ла да се възприеме като егрегор на нашата личност за разлика от егрегора на група от хора, които имат една и съща цел и стремежи и работят в едно направление. В хода на тези мисли може да се отбележи, че егрегор създават не само религиозните организа­ции, а има и семеен егрегор, и професионален, и национален. За единството и сила­та на един народ е много важно изповядването на една религия, т.е. да има припокриване между националния и религиозния егрегор. За­това и църквата в България от самото си създаване до днес е водила упорита борба с идеи и религиозни формирования различ­ни от православните (и така е било не само в България и в това има резон, тъй като представете си каква ще бъде егрегориалната същност на един народ, която е формирана от различни егре­гори, които са враждебно настроени един към друг - красноре­чив пример за това е Индия). По същия начин стои въпросът и с тъй наречения „личностен егрегор" - той трябва да бъде моно­литен - или християнски, или мюсюлмански, или будистки, или индуистки или някакъв друг, но не и някаква амалгама (съвкуп­ност) от всички тези (тъй като това би могло да доведе до пси­хиатрия), или най-добрият, но и най-труден вариант - да минеш отвъд всички егрегори, да се освободиш от тях. Но това е много смела и решителна крачка, която изисква изключителна зрелост и духовна сила и ще бъде съпроводена със съпротива от страна на различните егрегори, чиито услуги си ползвал някога.

 

Знам, че това, което пиша, ще скандализира различните ду­ховни общности. Но аз се чувствам задължен да излагам Исти­ната такава, каквато ми се разкрива, такава, каквато чувствам дълбоко в сърцето си, колкото и неудобна и неприемлива за ня­кого да е тя. Не искам да създавам нова религия, нито пък ме интересуват вярванията на хората. Интересува ме единствено Истината, защото „няма религия по-висша от Истината". За мен в абсолютния смисъл на думата има една Истина, която е про­сто Истина и не се нуждае от определение. Тя не е православна, католическа, протестантска, християнска, мюсюлманска, индуистка, будистка, даосистка и т.н. В този смисъл чувствам сво­ето призвание да сваля от Истината всички була (колкото и красиви да са), с които са я накичили хората, и да им я покажа такава, каквато е.

В повечето случаи вярващият контактува с егрегора, а не с Реалността, която стои зад него (да речем Исус Христос), или пък има преплитане на реални и егрегориални елементи дотолко­ва, доколкото нашето подсъзнание не е изчистено от тях. В по­вечето случаи отговорите на нашите въпроси идват не от Бо­жеството, към което ги отправяме, а от неговия егрегор, който до голяма степен е автономен, без това да означава, че евенту­алният отговор, който ще ни се даде, ще бъде грешен или пък ще се разминава с евентуалния отговор, който би ни дала личност­та, към която отправяме молитвите или въпросите си. Но, раз­бира се, в определени случаи егрегориалният отговор ще се раз­минава с реалния или ще се припокрива с него, но непълно, с час­тични отклонения.

Отговорът на въпроса, който сме задали, може да идва и от Божеството, към което сме адресирали нашия въпрос, но, преми­навайки през егрегориалната среда, да претърпява корекции, про­мени, деформации, така че да бъде много трудно да се разграничи чистият, първичният отговор от егрегориалните наслагвания.

Така че, според мен, егрегорията е може би най-фината илюзия и точно поради това най-трудно човек може да се освободи от нея по пътя си към Истината.

 

За да бъда по-правилно разбран, ще илюстрирам казаното с пример: ако започна да произнасям често (имал съм такива пери­оди) молитвата „Отче наш", ще се свържа с всички хора, които я произнасят и са я произнасяли, с техните представи за неща­та, опитности и преживявания, ще се докосна (макар и несъзна­телно) до банката от видения, които са имали, ще получа опре­делени внушения, изхождащи от тяхното мисловно поле. Кога­то след подобна практика получа определено видение, по всяка вероятност то няма да е нещо ново - несрещано и непознато, а типично, често повтарящо се видение - видение мостра, или пък комбинация от т. нар. “видение мостра” и други видения от тази информационна банка. И колкото повече се отдалечаваме във вре­мето от епохата, в която е живял Христос, колкото повече е казвана молитвата „Отче наш", толкова по-малка е вероятнос­тта нашето видение да бъде оригинално, автентично, свежо, ново, непосредствено...

 

2. ЕКСТАЗНО СЪЩЕСТВУВАНЕ

 

Обезумяла любовта ми тича

по всички пътеки, към всички сърца...

 

За да пребиваваш в блажения покой на нирвана, след като има толкова страдащи същества, трябва да си глух и сляп за техни­те вопли, трябва да си без сърце. Но помнете: безсърдечният човек не може да припари до прага на нирвана, камо ли да го прекрачи. Ако нямаш сърце, ако си безсърдечен, колкото и да си развит в умствено отношение, ти си лишен от всички възможности. Ако плачът на страдащите не къса сърцето ти, то забрави за нирва­на - тя е много, много далеч от теб. Но и тук е парадоксът, за­щото ако плачът на страдащите къса сърцето ти, ти пак не можеш да пребиваваш в нирвана, но този път заради тях, от обич към тях. Заради милостивото си сърце, ти няма да се качиш на спасителната лодка, докато има дори само едно същество, ос­танало на потъващия кораб. Не случайно е казано, че капитанът последен напуска кораба. Великите души последни ще се спасят, защото те ще гледат да спасят първо другите.

 

Защо искам да се откажа от посредничеството на думите?-

Защото думите са лошо изразно средство. Те могат да подведат човека. Чрез тях може да се манипулира Истината. Те никога не са в състояние да бъдат адекватни на Реалността. Защо?

-   Защото животът е едно постоянно движение, постоянно течение. Как можеш да го уловиш с думи? Ако ти се опиташ да изречеш Реалността, Истината, ти правиш опит да я фиксираш, да я умъртвиш, а тя е вечно жива, вечно течаща. Ето защо думите винаги се разминават с Реалността. Ето защо в думите няма Реалност. Ето защо няма по-измамно изразно средство от думите. И ако ти мислиш, че можеш да познаеш Истината чрез думите, изречени или написани, макар и от просветлен, ти грешиш. Най-малко те съдържат Истината. Най-малко ти със своя изопачен ум можеш да я извлечеш от тях такава, каквато е. Думите са винаги стари - един минал етап, който е бил фиксиран. А Истината е вечно млада, вечно свежа, вечно нова. Тя никога не спира на едно място. Тя не е снимка, не е картина. Тя е нещо живо, постоянно променяща се. Във всеки един нов момент - нова, непредвидима. И живите неща никога не могат да имат допирни точки с мъртвите неща. Истината никога не може да има допирни точки с думите. В мига, в който изречеш Истина­та, ти я губиш, защото я убиваш. А нейно неизменно качество е животът. Истината е немислима без живота. Истината е живот и животът е Истина. Ето защо никое учение, никоя философия не може да отрази адекватно Истината. Това е абсурд. Това е невъзможно. Истината е над всяка религия, над всяка фи­лософия, над всяко учение. Истината е живот, а животът е отвъд всички тях, отвъд думите. И аз мисля, че ако големите Учители могат да помогнат с нещо на учениците си, то те правят това не толкова чрез думите си, чрез ученията, които изла­гат, колкото с поведението, с живота си, с присъствието си. Ето защо смятам, че хората днес не се нуждаят толкова от апостоли на Словото, колкото от апос­толи на Делото. Когато се казват много думи, обикновено нищо не се върши, обикновено настъпва още по-голяма бъркотия, от­колкото е била преди. Думите в действителност само объркват, те не помагат. Ето защо този, който знае, мълчи. Той знае, че нищо не може да се каже - Реалността е неизразима. Но негово­то присъствие е благословение за хората - не неговите думи, не смисълът на неговите думи, а нещо отвъд думите - неговото живо присъствие... В него, чрез него ти можеш да се докоснеш, ти можеш да почувстваш Реалността. И тогава неговата ми­сия ще бъде изпълнена... Но трябва да бъдеш много внимателен, много чувствителен, сензитивен, отворен, предразположен, интуитивен, за да не пропуснеш шанса. Защото във всеки миг Буда може да мине покрай теб, и то само един път в този твой жи­вот, и ако ти не си достатъчно буден, ще го пропуснеш. Затова Христос казва: „Бъдете будни!" - „Бъдете будни!” - казвам и аз. „Христос може би е тук. Буда може би е тук. Бъдете будни!"

 

Любовта не може да бъде даже и сърце, защото сърцето е ограничено, а любовта не търпи никакво ограничение. Всички ог­раничения рухват пред нея, защото тя е безгранична. Как можеш да я ограничиш в една форма, в едно име, в една дума? Как можеш да я изкажеш с думи? Можеш само да я почувстваш... Да я почувстваш без думи... Да я почувстваш в областта отвъд думи­те... Може би там, където почва да струи светлата, тиха и нежна, едва доловима и в същото време осезаема музика на ду­шата. Може би нищо не е така близко и сродно на любовта, как­то музиката. Ето защо, когато човек е влюбен, песента блика неудържимо навън. Нищо не може да й попречи, а и не трябва да й се пречи, защото колкото повече пеят хората, толкова повече ще се обичат. Песента е послание от любовта и ако тя не се ражда в теб, не можеш да бъдеш посланик на любовта... Истинската песен, песента на душата, може да има многобройни текстове, но всички те ще са разновидност на един и същи текст: „Оби­чам Източника на всичко съществуващо! Обичам себе си и всич­ки същества. Обичам, обичам, обичам... Обичам просто, защото съм любов. И това е прекрасно. Всичко става прекрасно, когато ти си любов, защото когато ти си любов, всичко е любов!"

Приятелю, вслушай се в тази песен. Тя притежава магичес­ка сила. И ако ти успееш да я чуеш, дори един единствен път, никога повече няма да я забравиш. Тя ще те преследва през цяла­та Вечност, докато те преобрази изцяло. Тогава няма да я слу­шаш вече, защото просто теб няма да те има. Твоето „его" няма да го има. Ще е останала само песента, защото в действител­ност само тя е. Няма нищо друго. Няма изпълнител. Няма слушател. Има само песен. От тази песен възниква всичко... Тази песен е всичко... любов... Но това са само думи, думи... А аз ис­кам да чуеш песента, която е отвъд всички думи, колкото и кра­сиви да са те... Не се улавяй за тях. Те могат да те подведат, да те омагьосат и ти да помислиш, че ТОВА Е... да забравиш за песента. Но не! - думите никога не могат да бъдат... затова ги захвърли... всичките... до една... колкото и прекрасни да са те. Те могат да те отведат до Прага, но не и отвъд Прага, а само отвъд Прага ще можеш да чуеш песента... Само отвъд Прага! А те ще искат да те задържат. Те ще се влюбят в теб и ти ще се влюбиш в тях. И те непременно ще искат да те задържат... Тези думи - прекрасни морски сирени! Но ти не им обръщай внимание. Те са само маркери по пътя, но не и крайна цел... И когато те  доведат до Прага - просто го прекрачи - нищо повече и нищо по-малко. Тогава думите ще изчезнат (заедно с теб и заедно с всич­ко). Ще остане само вълшебната песен на любовта, която твори световете. От този миг нататък няма да имаш собствено битие, но цялото Битие ще бъде твое, защото когато нямаш нищо, всичко ти принадлежи и всеки ти става любим. А когато всеки ти е любим, ти си постоянно влюбен... Ти си оживял за вечни времена в необятния свят на любовта.

 

Забрави себе си. Отдай се изцяло на Божията воля, на воля­та на Цялото, на Универсума. Нищо, че умът ти нашепва: „Да, но ако забравиш себе си, собственото си съществуване, тогава кой ще те храни, как ще съществуваш?" Умът е голям хитрец. Той е подвластен на „его"-то и винаги гледа как да те изхитри, как да ти подложи крак. Но ти не се занимавай с него. Забрави го. Защото ако забравиш себе си и се отдадеш изцяло на Универ­салната воля, тогава тя ще бъде тази, която ще се грижи за теб, тя ще ти нашепва кога какво да правиш и благодарение на този факт, ти винаги ще правиш това, което е необходимо и което е в съответствие с Цялото. Нищо излишно - нито в повече, нито в по-малко. Няма да има собствени приумици. Ти си подчинен на Цялото, ти си интегрална част от Цялото. Ти си станал едно с универсалната игра на жизнената енергия. Отиваш там, къде­то тя те заведе. Правиш това, което тя пожелае. Всички фор­ми, включително и твоята собствена, се разрушават. Остава единствено безкрайната игра на жизнената енергия, нейният прекрасен фееричен танц, нейното изпълващо с радост Вселена­та, неспирно преливане...

Докато съществува „его", ще има и форма. А докато има форма, ти ще бъдеш ограничен, обусловен. Твоята обусловеност може да бъде от най-различен род - полова, расова, политическа, религиозна, национална и т.п., но все таки - ти ще бъдеш обусловен. Ти ще бъдеш винаги против някого и против нещо и не ще можеш да чувстваш единния пулс на цялото Битие, на Всеобщо­то съществуване... Колкото повече твоето „его" изтънява, толкова по-фина ще става и твоята телесна обвивка. При съвършено изчезване на „его"-то твоята телесна обвивка губи корена, от който черпи живителни сокове и завръщането ти в плът на земята става невъзможно.

 

Забрави, че си чел някога нещо.

Изхвърли всичкия книжен боклук от главата си.

Изгони всички идоли, учители, авторитети, намерили убежище в теб.

Те са мъртви.

Те отдавна са мъртви.

Не се мъчи да вървиш по пътя, по който е минал друг.

Не усложнявай излишно живота си.

Не е възможно да минат по един и същи път двама.

Ето защо - върви си по своя и ще стигнеш там, където е сборният пункт на всички, там, където всички престават да бъдат множество, за да станат Едно.

Забрави всички писания.

Забрави дори и това.

Не се поддавай на влияния, на пропаганда.

Бъди естествен.

Бъди просто себе си,

без да се стремиш да подражаваш, за да се превърнеш в някой друг, защото оригиналът винаги е по-ценен от копието.

Остави всяко нещо да си върви по своя път, към свойта цел, защото няма нищо по-хубаво и по-истинско от това, което е естествено.

Запомни, че никой на никого не може да бъде Учител, защото всеки, който провъзгласява себе си за Учител, всъщност провъзгласява волята си за власт.

Той иска другите да вървят по неговия път, след него, никога пред него.

Той иска да наруши естествения ход на нещата, според който всеки своя пътека си има и затова никой не може да върви по пътеката на някой друг.

 

Ето защо - няма по-големи престъпници от тези, които са се нарекли „Учители", защото и няма по-голямо престъпление от това - да отклониш човека от собствения му път.

Запомни: има само един Учител и това е Животът. Всички други са самозванци.

 

Няма да помогнат

нито твоите учители,

нито твоите учения,

нито твоите свещени писания,

нито твоите молитви,

нито твоите медитации,

ако твоето съзнание не е съзряло,

ако любовта не е разцъфнала в сърцето ти.

Тогава ще са безполезни всички учители,

всички учения,

всички свещени писания,

всички молитви,

всички медитации,

всички глупости,

с които си изпълнил главата си,

ако съзнанието в теб не е съзряло,

ако любовта не е разцъфнала в сърцето ти.

Не се опитвай да се стремиш

към чужди реалности.

Познай своята собствена.

Ако си тъжен - бъди тъжен!

Не отвръщай поглед от своята тъга.

Ако си радостен - бъди радостен!

И ако си внимателен, бдителен,

ако си постоянно нащрек,

ще разбереш, че и радостта, и тъгата

са само облаци, които идват и отминават,

а това, което нито идва, нито отминава,

това, което винаги остава, е небето.

То е твоята реалност.

И ти можеш да създадеш облаци,

но небе не можеш.

Можеш да бъдеш небе,

Но облаци не можеш.

Фалшивите неща винаги

Ще си останат фалшиви

И тяхното количество

 няма да ги направи истински.

 

Колкото и много знания да натрупаш,

Те ще бъдат безполезни,

ако не са подплатени с истинско познание.

Тогава в очите на хората

можеш да изглеждаш мъдрец,

защото хората са склонни да бъркат

ерудицията с мъдростта,

но дълбоко в себе си ще бъдеш глупак

и ще криеш своето нещастие с усмивка,

и ще криеш своето невежество

със титли и научни степени,

лишени от пълнеж.

И зад твоята духовност

ще прозира лицемерие.

В основата на твоя мир

ще има кратер на вулкан.

А твоята любов ще бъде

само дреха на омразата.

И ти ще изглеждаш,

но няма да бъдеш.

Ще си богоподобен,

но само подобен – не и божествен.

И твоето божествено подобие

няма да топли никого.

Ще бъдеш като изкуствено цвете –

Красиво, но ще ти липсва аромат.

И ти можеш да зарадваш нечии очи,

но не и нечие сърце.

 

АКО СЪЗНАНИЕТО В ТЕБ НЕ Е СЪЗРЯЛО,

АКО ЛЮБОВТА В СЪРЦЕТО ТИ НЕ Е РАЗЦЪФНАЛА.

 

„Времето е пари!" - казват американците. „Времето е любов!" - казвам аз. И ако желая нещо за себе си, то е любов! Ако искам да припечеля нещо за себе си, то е любов! Ако искам да се обогатя с нещо - то е любов! И нека любовта да бъде моят единствен капитал! И нека любовта да изпълва от край до край живота ми! Всяка минута, всяка секунда, всеки миг тя да расте, да расте, да расте... И когато ме изпълни целия, да разруши моите граници, за да се слея чрез нея с Безграничното. И тогава хората ще погребат моята тленна обвивка, ще издигнат паметник, на който ще пише: „Този човек умря от любов!" Но ако те са малко по-далновидни, биха написали: „Този човек живя и възкръсна в любовта!" Най-високата точка, най-високият градус на любовта е възкресението, при което твоите граници са разрушени, а заед­но с тях изчезват като миражно видение и ограниченията и ти се сливаш с безкрайното и чисто съществуване, ставаш самото съществуване - отвъд всякакви имена, форми и ограничения. Три­умфира този човек, който умира от любов, за да възкръсне в любовта и чрез любовта. Девизът на такъв човек може да бъде само един: „От любов към все повече и повече любов" И когато любовта стане толкова огромна, така необятна, че да не може да търпи никакви граници и ограничения, човекът, който я притежава, престава да съществува като ограничено същество и се слива със самата Безграничност. „Его"-то е умряло, а заедно с него и всич­ки тревоги, страхове, страдания, копнежи, разочарования... До­като при смъртта, в която липсва възкресението и която е плод на безлюбието, на недостига на любов, „его"-то остава живо, а заедно с него остават и оковите, и копнежът по свободата, и болката на ограниченото и несъвършеното.

 

Толкова много обичах,

че сърцето ми стана тясно за любовта

и се пръсна.

Толкова много обичах,

че тялото ми стана тясно за любовта

и се пръсна.

Толкова много обичах,

че душата ми стана тясна за любовта

и се пръсна.

Сега не съм ограничен, но не съм и свободен,

а съм самата свобода - любов необятна,

без граници, за която няма тяло и душа.

 

„Трябва да се моля!", „Трябва да медитирам!", „Трябва да пея мантри или духовни песни!", „Трябва да чета религиозна литера­тура!", „Трябва да ходя на църква!"... Но ако трябва, по-добре не го прави. „Трябва" убива твоята естественост, спонтанност. „Трябва" те превръща в неестествен човек. А да си божествен, означава да си естествен. Не прави нищо по задължение, а по свобода, по вътрешен импулс. Няма по-красиво нещо от непредви­димата спонтанност... Ако не ти се моли, просто не се моли. Ако не ти се медитира, просто не медитирай. Ако не ти се прави нищо, просто не прави нищо... Ама трябвало... Изхвърли „трябва" от живота си. То е мъртво, изкуствено. А ти си жив, т.е. естествен. И колкото си по-естествен, толкова по-жив ще бъдеш. Не мис­ли за отвъдни светове. Не се стреми към Вечността, защото стремейки се да съзреш Вечността, пропускаш мига, а в мига е скрита Вечността. Мигът съдържа Вечността. Този свят съдържа онзи свят. Всъщност няма два, три или много светове. Светът е един... За съвършения, за посветения няма много светове - светът е един. И живеейки в този свят, ти живееш и в онзи свят. Ти си цялостен, а не половинчат, инвалидно-фрагментарен. Ти си сензитивен и колкото по-сензитивен си, толкова твоята сензитивност ще навлиза все по-надълбоко и по-надълбоко в Реалността, така че пиейки чаша вода, ти ще се докосваш до Божественото... И няма да има смисъл да го търсиш чрез молитви и медитации. То ще се разкрива чрез най-обикновени неща - про­сто пиейки вода или цепейки дърва, просто ходейки или дишайки, Божественото постоянно ще нахлува в теб.

Затова ти казвам:

Бъди естествен.

Бъди любящ, спонтанен.

Бъди максимално сензитивен

и съзнателен във всичко.

 

Животът е прекрасен, защото е божествен. Всичко е от Бога, всичко е божествено. Даже и ако съществува дявол, и той ще е прекрасен, защото е божествено създание. Даже и ад да съществува, и той ще е прекрасен, защото Бог го е създал. Всичко е пре­красно. Всичко е божествено. Животът е една постоянна, вечно течаща Радост. Къпи се в тази река от Радост, къпи се в този необятен океан и му се наслаждавай. Каквото и да правиш, с каквото и да се занимаваш, каквото и да се случва с теб - наслаждавай му се, защото всичко е от Бога, всичко е божествено, прекрасно, създадено единствено за екстатична радост, за благого­вение, за обожание. И няма как да е другояче. Та нали е божествено? Та нали всичко има божествен произход? Та нали всяко нещо корени съществуването си у Бога? Как да не го обичаш?! Как да не го милваш?! Как да не му се радваш и наслаждаваш?! Как да не изпадаш във възторг и умиление, докосвайки се до него?! Та ти се докосваш до Бога! А Бог е Вечен екстаз, Вечно блаженство. И колкото повече откриваш този Екстаз, това Блаженство, колкото повече животът за теб се превръща в Екстаз и Блаженство, толкова повече се приближаваш до Бога. И нека това да ти бъде критерият. Едва когато си готов да кажеш тотално „да" на все­ки, на всичко, за всичко - едва тогава си станал отворен, готов, за да може цялото съществуване да нахлуе в теб, да оживее в теб, да пребъде в теб.

 

Йога е усилие, тантра е безусилна. Йога е агресия, тантра е неагресивна. Йога е пътят на мъжа, тантра - пътят на жената. Йога е изкачване, превземане на върха, тантра е слизане, отдава­не на долината. Йога е желаене, търсене, тантра е нежелаене. Йога е молитва, тантра е медитация. Йога е плод на „его"-то, тант­ра - на отсъствието на „его". За да достигнеш до долината, тряб­ва първо да си изкачил върха. За да достигнеш до тантра, трябва първо да си преминал през йога. И колкото по-висок връх си изка­чил, толкова дълбочината на твоето прозрение ще е по-голяма. Остави плода сам да падне, не посягай да го късаш преждевременно. Остави нещата да си дойдат естествено, от самосебе си, не се опитвай да ги форсираш. И помни, че не можеш да правиш медитация. Тя може да се случи, ако ти си готов за това, но не мо­жеш да я правиш. Медитацията не е волев процес, тя не изисква усилие. Тя е безусилна. Отсъствието на желания в теб я поражда, а присъствието на желания ражда молитвата. Чрез молитвата ти желаеш да придобиеш различни неща, да надграждаш, да строиш, да се обогатяваш. Чрез молитвата ти развиваш „его"-то си до крайност, докато чрез медитацията или по-точно дос­тигаш до медитация тогава, когато си се освободил от всякакъв товар, от всичко излишно. Тогава, когато си се изпразнил от желания, станал си девствен, чист, необременен и просто падаш на дъното, в основата на самото съществуване. Не е нужно да пра­виш нещо - то просто се случва. Не е нужно да правиш усилие, да качваш върхове... Просто се оставяш да паднеш. И колкото е по-голяма твоята релаксация, а тя е обратно пропорционална на усилието ти преди това, толкова дълбочината, до която ще до­стигнеш, ще е по-голяма. Условно бих разделил живота на две половини - до към 35 г. - йогийски период, период на усъвършенстване на „его"-то, на молитвата, на желанието, на търсенето, на усилието, на агресията, на мъжа, опит да изкачиш, да превземеш върха. И втори период след 35 години - тантристки - на меди­тацията, на безусилността, на нежелаенето, на нетърсенето, на смирението, на спускането в долината. Разбира се границата от 35 години е твърде условна. Тя зависи от еволюционния ти опит, от това докъде си стигнал. Ако имаш много работа зад гърба си, за теб вторият период може да започне и на 30 години, но може да започне и на 40 години, а може и въобще да не започне. Може и въобще в този си живот да не достигнеш до повратната точка. Няма общо правило. Всичко е до отделния човек.

 

Из утробата на Великата Тишина

възниква непостижима Радост,

която претопява твоя ум

и поглъща цялото ти същество,

и капката на твоята отделност се изпарява,

за да се превърне в необятен Океан.

 

Моята цел не е да създавам учение, изпълнено с мистерии, а да дам на хората метод, да им покажа най-краткия път, който води към Бога - пътя на любовта. Мили приятели, не са необхо­дими никакви мистерии, никакви тайнствени посвещения, никакви магически мантри, молитви и формули. Единственото нещо, ко­ето е необходимо, е да имаш сърце широко отворено за любов­та. Повикай тази любов да дойде при теб, позволи й да премине през теб, да те намагнетизира и колкото повече я пропускаш през себе си, толкова повече и повече тя ще блика като извор към теб, като река, която с годините все повече и повече разширява свое­то корито. Затова, приятелю, остави всички сложни техники и посвещения настрана. Те не са ефективни и само ще си загубиш времето с тях. Аз ти предлагам нещо, което е просто като слънцето, въздуха и водата, но от което всъщност няма нищо по-добро и нищо по-добро не може да бъде измислено.

Бог е любов и нищо друго не е в състояние да ни приобщи така бързо към Него, както любовта.

Не че твоите мантри, твоите формули, твоите молитви, твоите посвещения, твоите учители и учения не могат да по­могнат. Могат, но само при условие, че се превърнат в средство за акумулиране на любов. Тогава всичко може да помогне - една картина, нарисувана от теб с любов, една жена, погалена от теб с любов, една ябълка, изядена от теб с любов, едно красиво цвете, погледнато от теб с любов... И всичко може да стане пре­красно, когато ти си изпълнен с любов... И всичко става  прекрас­но, когато ТИ СИ ЛЮБОВ.

 

Няма по-ефикасен метод от този да се разтвориш в любовта така, както бучката захар се разтваря във водата. Не е не­обходимо да ходиш някъде, да търсиш, за да откриеш Истината. Няма нищо по-абсурдно от това, защото Истината е в теб - тя е тук и сега. И няма път към нея. Не е и необходим. Защото между теб и нея липсва разстояние. Всъщност ти и Истината не сте две отделни неща. Ти си Истината и Истината - това си ти. Просто това, което е необходимо, е да познаеш себе си, просто да бъдеш - не да отсъстваш, не да си някъде на път, а да бъдеш в дома си... И когато преустановиш всички пътешествия, всички авантюри, целият този абсурд на търсенето... Тогава ще се завъ­рнеш триумфално като блудния син и ще се чудиш с усмивка на своята глупост, на невежеството, което си проявявал, на всич­ки безполезни усилия... А всичко, всичко е било толкова безусилно, така леко и приятно, така радостно. Ходил си жаден, а си газил във вода. Търсил си ключа, а той е бил в ръката ти... Но театърът на абсурда е свършил, завесата е била спусната и ти си се завър­нал вкъщи.

 

Трябва да живеем не умозрително, а екзистенциално, защо­то Бог е екзистенция, Бог е съществуване, Бог е преживяване, а не умозрителна теория. И любовта е най-краткият път към ек­зистенциалното съществуване. Тя те отваря, тя те разширява до безкрайност, така че цялото съществуване да нахлуе в теб. И удивителното е това, че ти си търсил щастието, любовта вън от себе си, искал си да ги получиш от някой друг, а те винаги са били вътре в теб, ти никога не си бил лишен от тях, затова е нямало и нужда да ги придобиваш... Все едно, че сме живели върху нефтено находище, но без да подозираме за съществуването му, тъпкали сме го и сме изкупували така необходимия нефт от други държави. В един момент обаче сме открили нашето собствено нефтено находище и тогава сме престанали да търсим нефт отвън и да бъдем по този начин зависими...

Когато човек открие любовта вътре в себе си... Когато чо­век открие блаженството вътре в себе си... Когато човек от­крие безкрая вътре в себе си, тогава разбира, че не е необходимо да ходи никъде... Просто се превръща в постоянно бликащ извор на живот, на любов, на блаженство - едно благословение за всич­ки. Но това не е изключително явление. Изключителното е, че сме родени да бъдем принцове, а ходим и живеем като просяци.

Приятелю, любовта ще ти покаже безценното съкровище. Влез в себе си с любов и ще се сродиш с всичко, което съществува.

 

Приятелю, познаваш ли любовта,

в която губиш своя център,

за да почувстваш центъра навсякъде,

любовта, в която ти отсъстваш,

за да откриеш изненадан

своето присъствие във всичко?

Приятелю, познаваш ли любовта,

в която липсва контролиращ,

в която се размиват твоите очертания

и от самотен остров се превръщаш

в безкраен Океан?

Приятелю, познаваш ли любовта, която нито се ражда, нито умира, която няма начало, нито пък край, любовта, за която не можеш да кажеш, че е тук или там, че е в този или в онзи, защото тя е навсякъде?

Приятелю, познаваш ли любовта?

 

От всичко най-важно е обожанието. Ако това чувство преизпълва сърцето ти, тогава всичко е наред, тогава Бог е твой и никой никога не може да ти го отнеме. Защото заедно с обожа­нието Бог ще обитава сърцето ти. Бог и обожание са две нераз­делни неща. Способен ли си да обожаваш, Бог ще те преследва навсякъде, защото в обожанието е Бог, защото обожавайки ти си у Бога, ти ставаш едно с Бога. Това е най-простият, най-бързи­ят метод за божествена реализация, но има един проблем. Тук Учител няма. Не можеш да ходиш в стъпките на някого. Не може никой да те води за ръка. Няма утъпкани пътеки. Няма система. Няма път и правилник за движение. Необходимо е да имаш само сърце - отворено за любовта, широко, бездънно, необятно, сърце, изгарящо в пламъка на обожанието. И никой не може да ти даде това сърце. Никой не може да обича заради теб. Никой не може да те накара да обичаш и да те научи да превръщаш любовта си в обожание, единствено от теб зависи... И от Божията милост.

 

Искам да споделя блаженството, в което пребивавам, с всички хора. Не че блаженството е мое притежание. Не че блаженството е моя собственост, мой монопол. Не! Блаженството е същност на самото съществуване и ние като част от това съществуване още със самото си раждане сме благословени да пребиваваме в него, защото повтарям: съществуването е блаженство. Ние сме блажени или поне би трябвало да бъдем блажени, защо­то съществуваме. А това че не се чувстваме такива, това че животът за нас не се е превърнал в блаженство, означава, че сме подпушили този безкраен, неизчерпаем извор на блаженство вътре в нас и не му даваме възможност да блика... Не е необходимо да правим нещо изключително. Просто трябва да утихнем, да се вглъбим, да успокоим ума си и тогава в тишината и мирът, кои­то настъпват, блаженството само започва да тече. Ти се къпеш в блаженство. Цялото съществуване се превръща в блаженство. Всичко, до което се докосваш, е блаженство, се превръща в повод за блаженство. Всъщност, не че това, което правиш, ти носи блаженството. Не! Блаженството е вътре в теб. Ти си му дал възможност да оживее, да се събуди, да се раздвижи... В действи­телност блаженството е скрито във всяко нещо, но ти си бил сляп за това, защото не си го бил открил в себе си. Когато обаче направиш това разкритие, тогава външният повод, обектът стават ненужни. Ти ставаш повод и обект на блаженство за са­мия себе си. Даже и в затвора да се намираш, даже и на клада да гориш, никой не може, никой не притежава такава власт, за да ти отнеме блаженството. Защото блаженство е самото съществуване, а твоето същество е част от съществуването. И ти си осъзнал това. Допуснал си съществуването вътре в себе си, а не си го изгонил навън, както правят повечето хора. Изхвърлили са своите акции, а искат да бъдат богати. Изхвърлили са своите акции, а се чудят защо са толкова бедни. Но помнете: никой от нас не е беден. Никой от нас не бива да бъде просяк. Неправилно­то отношение, неправилният подход към живота ни кара да из­паднем в немилост. Но ние сме родени, за да бъдем принцове и прин­цеси. Ние сме родени, за да бъдем наследници на едно неизчерпае­мо богатство, каквото представлява само по себе си съществу­ването. И никой не може да ни лиши от това наследство, ако ние самите не се откажем от него.

 

Когато аз съм щастлив, съвсем естествено е да искам да споделя своето щастие с другите, съвсем естествено е да искам и другите да бъдат щастливи. Само по този начин можем да сне­мем Царството Божие на земята... всъщност вътре в нас... Но ако аз съм нещастен, тогава по същата логика, ще искам и дру­гите да бъдат нещастни. Ето как и защо животът ни се е превърнал в ад. Всеки се стреми да проектира своя ад навън. И всеки от нас живее в ада, защото сме невежи по отношение на щастието, което е скрито вътре в нас. А ние изпитваме въпиюща нужда от него. То ни е необходимо като слънцето, въздуха, водата, храната... Без него се чувстваме неудовлетворени, непълни, непълноценни. И затова продължаваме да го търсим. Желаем да го получим от някого. Но малкото щастийце, което получаваме, обикновено заплащаме с голяма доза страдание. На­шето щастие е камилско щастие. Нашето щастие е своего рода мазохизъм. И ние продължаваме да мъчим себе си и да се радваме на своите мъки. Продължаваме да мъчим другите и да им причи­няваме нещастие. Само защото правим нещо абсурдно - щасти­ето, което е вътре в нас, сме тръгнали да го търсим отвън. Но ако не го открием вътре в себе си, тогава нищо няма да може да запълни тази липса. Ще има просто преливане от пусто в праз­но... И животът ни ще продължава да бъде ад, а покрай това ще превръщаме и живота на другите в ад.

 

Аз съм абониран за щастието.

Където и да отида, то ме преследва.

Каквото и да правя, то е винаги с мен.

Просто да бъдеш, означава

просто да бъдеш щастлив.

Няма нищо по-лесно

и нищо по-просто от това.

Когато всички проблеми,

създадени от ума ти отпаднат...

Когато умът ти спре,

а заедно с него и времето...

Тогава ти се отваряш

и цялото съществуване нахлува в теб.

Твоята спонтанност се освобождава

и избликва мощно

като гейзер на Върховната Радост.

И на теб не ти остава нищо друго,

освен да благодариш, че съществуваш

и животът ти се е превърнал

във безкрайно празненство.

 

Дали ще търсиш Бога в себе си

или Бога в другите - няма значение -

Бог е във всички.

Дали ще търсиш Бога на небето

или Бога на земята - няма значение -

Бог е навсякъде.

Дали ще търсиш Бога в това учение

или в някое друго - няма значение -

Бог е във всичко.

И няма нужда да търсиш път към Него.

И няма нужда да правиш избор,

защото няма място, където Той да не е,

защото няма нещо, в което Той да не е.

Дори и в изкушението е Бог,

така както е и в благословението.

В действителност изкушение и благословение

не съществуват.

Те са само плод на твоето съзнание,

на разделението, което съществува вътре в теб,

на избора, който си направил

и който те е лишил от Бога.

Затова, където и да търсиш,

по който и път да вървиш,

каквато и техника да използваш,

ти си оставаш слепец,

ти си оставаш бедняк,

ти си оставаш без Бог.

И щастието бяга от теб.

И благодатта бяга от теб.

И всички бягат от теб,

защото във всеки миг

ти бягаш от Реалността,

която изпълва всичко,

от Божественото, в което няма

никакво ограничение и никакво разделение.

То не е само в Буда, Кришна и Христос,

а и в камъка, в дървото,

в най-отдалечената звезда, във всички нас.

И ако ти не го откриваш навсякъде,

няма да можеш да го откриеш никъде,

независимо от усилията, които полагаш,

независимо от техниката, която използваш,

или Учителя, когото следваш.

Ще си останеш слепец,

не си ли отвориш очите,

за да видиш не определено нещо,

а всичко, което съществува.

 

Ако обикнеш Бога,

неминуемо обикваш и неговото творение.

И всичко става свещено.

И всичко става прекрасно.

И всичко става божествено.

ТО Е.

Но само за този,

който гледа с очите на любовта.

И този свят се превръща в небе,

адът във рай,

човекът във Бог,

смъртта във живот.

Ако обикнеш Бога,

в теб се ражда ново зрение,

което превръща пустинята на живота

във вечно зелен оазис,

а долината на скръбта

във място за блажена почивка.

И цялото съществуване зазвучава

като възторжен химн на Радостта,

като безкраен празник,

защото всичко, до което се докосваш,

започва да излъчва светлина, любов...

Ако обичаш Бога!

 

Манията за величие е пречка при медитацията, защото тя е болестно състояние, а медитацията е здраве. Но това не озна­чава, че когато я откриеш в себе си, ще трябва да поведеш война с нея, да се опиташ да я унищожиш. Не! Войната, конфликтът, агресивността са болестни състояния, а медитацията е хармо­ния, здраве. Когато откриеш в себе си високото си самомнение, чувството, че си по-значим от другите, че си богоизбран, че си предопределен за нещо изключително, трябва просто много вни­мателно да започнеш да го наблюдаваш - без емоции, без осъждане, без предпоставени тези, без избор и така постепенно в този процес на постоянно самонаблюдение ще настъпи осъзнаването, а като следствие от него ще изчезне това, което е фалшиво, т.е. измамното ти, нереално, болестно самомнение. И твоят месианизъм ще се стопи, така сякаш никога не е съществувал и от него няма да остане и следа. Ти ще станеш просто един обикновен човек, като всеки друг, без грандомански идеи, а първично прост, като самото битие, без никакви примеси, натрупвания, отлага­ния, без всякаква помпозност и изкуственост, без желания да бъдеш нещо повече от другите, да бъдеш особен, привилегирован, богоизбран. Така се ражда нищият духом, смиреният човек. Всъщност нищо ново не се създава - просто отпада (при осъзнаването) фалшивото, неестественото и остава само това, което е истинско, естествено. Ти си като златна монета, по която е полепнала кал. Нима трябва да създаваш нещо ново? - Не. Просто трябва да из­миеш калта, за да блесне златото. Истинската природа на човека е злато, а не кал. И това трябва да се осъзнае. И то се осъзна­ва, но само чрез процеса на медитация. Иначе нашият живот си остава повърхностен, лишен от смисъл.

 

Истината, която е открил Кришна, не ме вълнува. Истина­та, която е открил Буда, не ме вълнува. Истината, която е открил Христос, не ме вълнува. Вълнува ме единствено истината, която ще открия аз, единствено пътя, по който ще стигна до нея, а не пътя, по който е стигнал Кришна, Буда или Христос. Не че не ги уважавам, почитам, обичам, но те не ми вършат работа. В началото на пътя са ми били потребни, имал съм нужда от тях, оказвали са ми помощ до определен момент, след който са се превърнали в пречка и затова сега, колкото по-рано се освободя от тях, от техния авторитет, който е вътре в мен, толкова по-добре. Защото не е важна истината, която е открил някой друг - тя не те ползва. Важна е истината, която откриваш ти. И всичко друго е без значение.

Да боготвориш означава да твориш Бога в себе си. Това чувство на боготворене, на обожание ни приближава най-бързо и в най-голяма степен до Бога. Независимо какво боготвориш - дали красотата на залеза, на небето, на женското тяло, на птичия полет или възвишените слова на свещените писания - не е важно. Важно е да боготвориш, защото боготворейки ти твориш Бога в себе си и от човек се превръщаш в Бог. В този смисъл може да се твърди, че боготворенето е алхимичен процес, при който човешката природа се превръща в божествена.

 

Боже, празнувай в мен.

Искам цялото Битие да празнува в мен!

 

Когато Бог е далеч от теб

ти е нужна вяра.

И колкото е по-далеч

от толкова повече вяра се нуждаеш,

защото тя те извисява до Него,

докато се припокриете и станете едно.

След това вече не ти е нужна вяра -

вярата предполага външен обект,

а Бог е станал твоя същност.

Сега дори и Той не ти е нужен -

да вярваш, че съществува някъде на небето,

след като знаеш, че е вътре във теб.

Не ти е нужна и молитва -

не е ли глупост да се молиш на самия себе си?

Когато станеш божествен (а ти си!)

Когато осъзнаеш своята божественост,

тогава тя убива всички богове и идоли.

Всички външни неща намират смъртта си,

за да възкръсне целият космос във теб.

 

Цялото творение, всички същества (и най-вече човекът) са устремени към Бога подобно на реките, устремени към океани­те. Няма полицай - регулировчик, който да оказва пътя им, не е необходим свещеник, който да ги вкарва в правия път, учител, който да ги ръководи. Не са нужни карти, нито пък компаси. Те знаят пътя към океана. Така и човешката душа знае пътя към Бога. И ако въпреки това реката на нашия живот не се влива в океана, значи има нещо, което не е така, както трябва да бъде. Може би някъде по пътя сме създали изкуствени прегради, бен­тове, може би някъде сме изменили естествения ландшафт. Здра­вето е нашето естествено състояние, хармонията е нашето естествено състояние, съвършенството е нашето естествено състояние, щастието, любовта... Всичко това трябва да раз­цъфне в нас и ако не разцъфне, причината е, че сме се отклонили от естествения порядък на нещата, от предопределения ни път. Забравили сме, че пътната карта е вътре в нас самите и сме се обърнали за помощ към външни регулировчици, които са ни пока­зали грешна посока. Но ако ние сме естествени, въобще няма да възникне никакъв проблем. Никаква помощ няма да ни е необхо­дима, защото самият поток на живота, който е вътре в нас, ще ни заведе там, където трябва да бъдем. Необходимо е само да открием и да отхвърлим всички заблуди, в които сме се оплели, всички тези излишни натрупвания и изкуствени неща, на които сме подчинили живота си. Не е необходимо да правим нещо съзи­дателно, да създаваме образа на Бога в себе си. Той вече е създа­ден. Той е. Целият процес, който трябва да извършим, е негати­вен. Не да създаваме нещо ново, а просто да разкрием нещо ста­ро, което ни е вътрешно присъщо, не да създаваме здраве, защо­то то ни е присъщо, а да премахнем причините за болестните изменения.

 

Всяка сутрин рано

във времето на Брама

светлината слиза на порции.

Тя съблича нашите нощници,

за да ни облече дневните дрехи.

Но у повечето от нас

денят продължава да бъде само гост,

а нощта - вечен домакин.

Докога?

Докога ще продължаваме да спим,

въпреки че будилникът - Живот

продължава да звъни?

Кой ще ни освободи

от нашите сънища?

Кога?

Или сънят е за предпочитане

пред Реалността?

 

 

Пред вратата на Царството Божие

много хора чакаха на опашка.

Но вратата беше заключена,

а никой нямаше ключ.

Тогава дойде Спасителят,

но когато пристъпи да отключи,

се случи нещо неочаквано -

кандидатите за Царството Небесно

се нахвърлиха върху Него

като хиени жадни, за да го разкъсат.

Те бяха чакали дълго, прекалено дълго.

Бяха свикнали да чакат.

И изведнъж този странен човек,

който наричаше себе си „син человечески",

се появи ненадейно,

за да им отнеме очакването,

а заедно с него и сладостта на надеждата.

Толкова дълго бяха чакали,

че бяха забравили за какво чакат.

И когато Спасителят дойде да им напомни,

Го приеха на нож, а не със хляб и сол.

Приеха Го като заплаха, а не като спасение.

И Го разпънаха на кръст, а ключа скриха.

И тази история се повтаря винаги,

когато се появи Спасителят.

Винаги той идва с желание да спаси хората

и винаги (задължително!)

в знак на благодарност

те Го разпъват на кръст.

И Го разпъват точно тези,

които най-много са Го чакали.

Така че следващия път, Спасителю,

преди да дойдеш пак,

си помисли добре дали си струва?

Но Ти си безнадежден.

Ти си неспасяем, Спасителю!

И въпреки всичко,

и въпреки всички кръстове

специално приготвени от нас за Теб,

и въпреки всички Голготи и трънни венци,

Ти все ще идваш и ще идваш

със надеждата, че нещо ще се промени,

че поне един няма да отвори уста,

за да Те похули,

че поне един няма да вдигне ръката си,

за да хвърли камък по Теб,

че поне един ще Те помилва...

Помилвай ни, Господи!

 

Никой не може да ти помогне,

не си ли помогнеш сам.

Колкото и велик да е един Учител,

не може да ти помогне,

не си ли помогнеш сам.

Колкото и велика да е една книга,

не може да ти помогне,

не си ли помогнеш сам.

Затова престани, глупчо,

да се взираш тук или там,

в този или в онзи,

а се вгледай единствено в себе си,

защото спасението е в теб -

друго спасение няма.

Спасението е винаги нещо вътрешно,

нещо съкровено, интимно,

предназначено за теб

и никой друг няма достъп до него.

И всички Учители, запомни, са в теб.

И всички книги и свещени писания са в теб.

Цялата мъдрост на Битието е в теб.

Затова никой не може да ти помогне,

не си ли помогнеш сам.

 

Така че запомни: можеш да постигнеш или да получиш всич­ко, за което се молиш, единствено тогава, когато си го пожелал достатъчно силно, което означава, че в тебе не трябва да съще­ствуват никакви други желания. Не! Огромното желание е като дърво с мощна корона. В неговия обсег, под неговата сянка друго дърво не може да вирее. По същия начин и твоето желание да познаеш Бога, твоята любов към Бога трябва да са толкова могъщи, че да погълнат жизнените сокове на всяко друго желание, на всяка друга любов. Когато много силно обичаш няко­го, ти забравяш всеки друг. Забравяш дори и себе си. И ако сед­неш да му пишеш писмо, нима ще използваш готов образец или сърцето ти ще напише писмото? А молитвата е писмо до Възлюбления на душата ти.

Така че не ме питай за думи, за молитвени пози и формули -те не са важни. ВАЖНА Е САМО ЛЮБОВТА. ТЯ Е ВСИЧКО.

 

Силата на една молитва зависи не от използваните думи, не от позата, а от любовта, от силното, страстно желание да се осъществи това, което желаеш, от любовта и привличането, които имаш към Бога, защото всичко това определя силата на концентрация, възможността, а и необходимостта да забравиш всичко извън това, за което се молиш, включително и себе си, защото самозабравата е кулминацията на молитвата, на любовта. И само тогава нещата се реализират. Ето защо аз не вярвам в предварително подготвени молитви, в готови молитвени формули, колкото и добре да са съставени. В крайна сметка трябва да се разбере, че думите не са важни — готовите, заучените думи не са важни - те са мъртви. Те нямат въздействаща сила. Въздей­стваща сила има само живото слово. А живо слово е това, кое­то се ражда в момента, това, което излиза направо от сърцето и душата на човека. Молитвата  е процес, при който няма нужда от посредничеството на ума, защото тя е любов и ако умът не мълчи, когато сърцето говори, значи говори не сърцето, а умът, значи твоята молитва е само техника, навик, който няма да даде плод, защото само любовта е, която дава плод.

 

Бог е любов. И когато душата ми се устреми към Бога, аз също ставам любов. И всичко става любов. Целият свят е любов. И ми идва да прегръщам и да целувам всичко, защото всичко е любов и на тази необятна любов, аз искам да раздам любовта, която нося в сърцето си, искам да се разтоваря от нея, за да се натоваря пак, искам да споделя с другите моя товар, за да се почувстват и те поне за миг истински щастливи, за да почувстват моето щастие, моя екстаз, вкусът на автентичното съществуване.

Хора, чуйте моя вик, моя зов... Щастлив съм и ви обичам... И искам да споделя щастието и любовта си с вас. Отворете се, доверете ми се, пуснете ме в сърцата си, за да остана в тях завинаги!

 

Как мога да позная Реалността? - Разбира се не, ако подходиш към нея с натрупаното през годините знание. Най-невежият човек е човекът на знанието. Той има знание, но нищо не знае, защото знанието и познанието са различни неща. Между тях няма допирни точки. Едното е мъртво - то е минало, а другото е нещо живо - вечно настояще. Истината не е натрупване на спомени. Тя е прозрение. Прозрение, което може да се извърши само от ум, който не е обременен от знания, т.е. от умът свободен от зна­ния. Защо? - Защото нашите минали опитности, спомени, багажът ни от знания, обуславят и изграждат структурата на нашето „аз", нашата субективност. А Реалността е нещо обек­тивно. Субективното възприятие на Реалността винаги я дефор­мира. За да може даден човек да я познае такава, каквато е, трябва да се освободи от своя субективизъм, т.е. от всичко това, кое­то изгражда структурата на „аза". Азът, базиран на миналия опит, не може да познае настоящата истина. Той може да се опита да я вкара в определени рамки, в определено русло, да се опита да я хербаризира, но не може да я познае. Само когато си свободен от „аз", когато си нищо, можеш да се докоснеш до Реалността, да се изпълниш с нея, да станеш едно с нея. Само НИЩОТО е това, което познава ВСИЧКОТО, защото НИЩОТО Е ВСИЧКО, ЦЯ­ЛОТО СЪЩЕСТВУВАНЕ, а „азът" е само фрагмент, частица от Цялото.

Така че Реалността не може да бъде позната през призмата на нашата субективност. Само когато тя бъде захвърлена, само тогава видението ни може да бъде истинно, адекватно или с дру­ги думи казано, необходимо ни е необусловено от миналото възпри­ятие на ТОВА, КОЕТО Е и тогава ТОВА, КОЕТО Е започва да действа, а не нашата представа за него. Представата убива ис­тината или я прогонва и обратно - ако представата или знанието за истината са отстранени, тогава това, което остава, е Реалността.

 

Когато няма мисъл, лежаща между теб и мен, разделението изчезва. Тогава няма „ти". Тогава няма „аз" - има само единение - ти преливаш в мен и аз преливам в теб. Ти изчезваш в мен и аз изчезвам в теб. Двойствеността умира. Вече няма земя и небе, а земята става небе. Брегът се превръща в море... Когато няма мисъл, лежаща между теб и мен.

 

Медитацията не е въпрос на тренировка, на упражняване. Медитацията не може да се прави. Тя може само да се случи. И се случва само, когато умът е станал медитативен. А медитативен е умът, свободен от желания. Тогава и без да си я канил, и без да си чувал за медитация, тя идва. Не е въпросът, че ще сед­неш и ще медитираш час или два и нещо ще се случи. Не! Каче­ството на твоето съществуване ще се промени. Животът ти и цялото ти същество ще станат медитативни, тихи... И любовта ти ще бъде като топло есенно слънце с красивия, нежен и мек отблясък на залеза. Всички конфликти, всяко напрежение е прекратено и всичко притихва в някаква мистична тишина, изпълнена с нежна ласка и доброта. В теб няма желания. Няма го дори желанието да медитираш, да постигнеш успех в медитаци­ята, да станеш велик медитатор, просветлен и т.н. Когато умът е свободен от желания, тогава съвсем естествено, без това да е резултат от упражнения, от методика, система или нещо подоб­но, умът утихва и в тази тишина се ражда прозрението - Велико­то, Божественото, истинското творчество.

Трябва да се запомни - медитацията е отвъд сферата на желанията. Молитвата е в сферата на желанията. Нирвана е отвъд сферата на желанията (затова няма нищо по-глупаво от това да желаеш да постигнеш нирвана). Раят е в сферата на же­ланията (затова той може да се постигне, докато нирвана се случва, а не се постига). Буда е мека, топла есен, а Исус - горещо, знойно лято. Буда е слънцето на залез, а Исус - слънцето в апогей. Буда не е бог - той е отвъд боговете. Исус е бог. Пътят на човека е от Зорбас през Исус към Буда!

 

Молитвената формула сама по себе си няма никакво значе­ние. Тя е като мидена черупка, изпразнена от съдържание, като поглед, лишен от смисъл, като умряла медуза, изхвърлена на бре­га. Защото формата сама по себе си не е стойностна, не е важна. Важен и стойностен е смисълът, съдържанието, любовта, чувството, емоцията, които се изразяват чрез съответните думи на формулата или молитвата. И ако ти не можеш да ги предиз­викаш, ако те не оживеят в душата и сърцето ти, тогава и до утре да повтаряш „Отче наш", ще бъде чисто и просто губене на време, глупост, акт без никакво значение, действие лишено от смисъл, защото любовта е, която вдъхва живот, а само това, което е пълно с живот, има някакъв смисъл, някакво значение, някаква въздействаща, магическа, трансформираща сила. Иначе и цял молитвеник да си научил наизуст, и цял молитвеник да по­втаряш безспирно като папагал, ще бъде безпредметно, безрезул­татно... Но ако любовта присъства, ако емоцията, чувството те е обладало, тогава самото то извиква думите на формулата, на молитвата, ако искаш да го вкараш в някаква форма, да го вербализираш... Но ако чувството е достатъчно силно, то няма да иска да бъде облечено в думи... И без думи ти ще обичаш.. .И без думи ти ще бъдеш любов... И без думи ти ще съществуваш в този миг интензивно, истински... И без думи, помни, твоето „аз" ще се стопи, защото то е, което поражда думите, и това да ти бъде критерият. При Върховното няма думи, няма вербализация, няма мисъл. Ако нещо такова се породи - ти си слязъл. Може да си бил на върха... Само за миг да си се докоснал до Върховното, но после си се спуснал отново в подножието на върха и е останал единстве­но вкусът на преживяното... Само един спомен. Но споменът не може да бъде заместител на живота. Със спомени живеят само тези, които са лишени от живот, които нямат бъдеще, и богат­ството, което единствено им е останало, е тяхното минало, спо­мените за младостта, за любовта, за величията и паденията. Споменът е тъжно нещо. Докато животът е вечен празник, веч­на радост, но само за този, който е истински и изцяло жив. А да си жив означава да си чувствителен, съзнателен, изпълнен с ог­ромна любов, необятна като вселената, любов, която никое небе не може да побере, за която не можеш да кажеш „Отче наш, който си на небесата", любов, до която не можеш да адресираш писмо, в която не можеш да се приютиш, защото тя няма точно местоживеене. Тя е навсякъде - и в човешкото сърце, и в мидената черупка, и в красивия звезден лъч. Любовта е алфата и омегата, началото и краят,единственото нещо, за което си струва да живее човек и да разбере, че САМО ТЯ Е, да познае... И това познаване е просветлението - експлозия на радост и любов, живот на върховно блаженство, милост и състрадание.

 

Да си влюбен, значи да си в Бога, защото БОГ Е ЛЮБОВ. Да си постоянно влюбен, значи да си постоянно в Бога, а когато си намерил своя пристан в Бога, в любовта, нима тогава можеш да желаеш нещо. Това е невъзможно, защото любовта задоволява всички желания. Любовта е пълнота, доволство, блаженство, съвършенство и само този, който не живее в любовта,  се чувства просяк и винаги моли за нещо и желае нещо, протегнал празните си шепи. А всъщност истинската причина е, че сърцето  е празно. А когато сърцето е изпълнено с любов, ти се чувстваш богат като никой друг в света, колкото и пари да има, каквато и банкова сметка да притежава, защото ЛЮБОВТА Е ЕДИНСТВЕНОТО БОГАТСТВО. И ако ти го пренебрегнеш или го търсиш в неправилна посока, някъде другаде, пропиляваш живота си напразно, защото смисълът, целта, стремежът на всички стремежи е любовта и само тя е, която може да ни донесе щас­тие, пълнота, удовлетвореност. Затова търси любовта неуморно навсякъде, за да откриеш, че Тя е вътре в теб.

 

Вярно е, че окултните сили крият известни опасности. Те са огромно изкушение за духовно търсещия. Защо? - Защото в един момент енергията започва да прелива и ти можеш да я насочиш в една от двете посоки... Чувстваш огромна мощ, сила, власт, могъщество... Със силата на мисълта и на тази огромна енергия, която се освобождава в теб, можеш да вършиш много неща... Можеш да подчиниш един човек на своята воля, на своите жела­ния, можеш да лекуваш, да помагаш... А можеш и различни глу­пости да извършиш... Изкушението е огромно... Изпадаш в положението на Христос, изкушаван от дявола, който му обещава власт над целия свят... И ако ти приемеш това, а то е много, много съблазнително, ако ти нямаш силата да го отхвърлиш, из­падаш под властта на окултните сили и загърбваш любовта, която е от другата страна. Но помни - целта не е развитието на окултни сили (окултните сили, даже и в услуга на доброто, доброжелателно насочени към другите, при всички положения са пагубни за тебе), а развитието, освобождаването на любовта, и помни - рано или късно по своя път всеки достига до това мяс­то, където трябва да направи своя избор, да се самоопредели на кого служи - на любовта или на окултните сили, на собствено­то си „аз", на този фантом, от който произтича всичката мизе­рия и цялото нещастие... Така че бъди буден и винаги следвай любовта, колкото и съблазнителни неща да ти обещава другата страна, каквито и възможности да ти се откриват, не загърб­вай любовта, а винаги бъди с лице към нея, винаги бъди с нея и нека тя да бъде единственият твой ориентир. Това е правилната посока и правилният път.

 

Когато вървиш по пътя към просветлението, когато още не си стигнал у дома, когато не си постигнал целта, когато все още живееш с чувството „АЗ СЪМ", не бива да се използват и развиват окултни сили нито явно, нито тайно, защото резултатът може да бъде само един - прекомерно раздуване на егото. Ще кажеш примерно — защо да не мога да помагам на хората скришом от тях, прибягвайки до окултните си способности. Нали никой, освен мен, няма да знае, няма да ме види? - Да, но достатъчно е самият ти да знаеш и да видиш. И тогава даже може и да е още по-опасно, защото ще си кажеш: „Колко съм благороден и духов­но издигнат! Помагам на хората и даже не предполагат това. Правя им добро, без да искам от тях някаква отплата..." Но всичко това е само една красива игра на егото (в същността си грозна). Претенция­та е вече тук. Тя не е заявена пред другите, но важното е, че чрез това „добро скришом", което правиш, израстваш в собствените си очи (и нищо не може да те предпази от това), егото ти е живо, то израства, укрепва, даваш му картбланш да се превърне в свръхего, но така или иначе то е там, в наличност, и отравя живота ти. Така че опасно, пагубно е да се използват окултни сили от непросветлен човек, колкото и напреднал да е. Това е все едно да дадеш на едно дете да си играе с огъня.

Само просветленият, този, който е слял своята воля с Божията, този, който е лишен от его, от чувството за „аз", само той безопасно може да използва окултни сили. Но това няма да бъде плод на негово собствено желание, амбиция - той няма та­кива - а движение и действие на Универсалната Воля.

Чрез любовта се израства, а чрез окултните сили се пада, макар и да възникват, да са издънка от любовта - това трябва да се разбере - тогава проблемът „За или против окултните сили" отпада.

 

Любовта към някого или към нещо

е любов към цялото, любов към всичко.

Камъкът може да се превърне в повод,

красотата на синьото небе,

полетът на птицата,

нечии очи...

Всичко може да се превърне

в повод, в извинение,

за да се разгърне любовта

от свойта фрагментарност

и да обхване не отделно нещо,

а цялото съществуване.

Любовта е истинска само тогава,

когато Битието обича и се радва

на самото себе си!

 

Ошо!!! Как да не те обичам? Как да не те обича човек? В твоята “Книга на тайните” има такава огромна радост и любов, твоите думи отключват в нас изворите на радостта и на любовта, дълбоко потиснати, скрити, забулени от погледа ни чрез неправилното възпитание, което сме получили, чрез вековната глупост, натру­пана от човечеството и наречена традиция... И изведнъж идваш ти - толкова невероятен, бунтовен и въпреки всичко така близък, приемлив, защото казваш истинни неща, неща, които ние винаги сме знаели, но сме забравили... И изведнъж ти идваш, за да ни ги припомниш и да ни върнеш към нашата естественост, към на­шата истинска природа. Твоите думи не са измислени, не са ня­каква красива теория, идеология - те са просто дълбоко скрита­та, потисната в нас реалност, която се нуждае от освобождаване... И ти я освобождаваш. Ти си великият Освободител на човека. Смъкваш всичко фалшиво от нас, измиваш нашето лице­мерие, нашата двойственост, прогонваш, развенчаваш фалшивите ни идоли, унищожаваш вярата, породена от страха, и ни но­сиш любов и радост като дар, като дар от Небето, като Божи дар, като дар от Тебе - великият Дарител. И това е твоето послание, и това е твоето призвание - да върнеш любовта и ра­достта в живота ни, да ни излекуваш от нашата невротичност, да ни върнеш отново Бога, убит от свещенослужителите, от институцията наречена „църква", опитваща се да има абсолютен монопол върху истината... Ти дойде, за да ни съобщиш, за да провъзгласиш, че Бог е жив и то не в някакъв храм, а в храма на човешкото сърце, в сърцевината на всичко съществуващо. И чрез всяко едно нещо може да бъде познато, но е необходима сърдеч­ност, любов, за да се достигне, за да бъде позната сърцевината, Любовта - Любовта, която изпълва цялата Вселена и поражда възторжения химн на Радостта. И всеки, който живее в хармо­ния с живота, с НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ЖИВОТА - чува, чув­ства и се наслаждава на този възторжен Химн. И няма нищо по-прекрасно от такъв живот - животът на Радостта и Любовта, който ни припомняш ти, към който ни връщаш нас, страдащи­те от амнезия за нашата истинска същност, за нашето истинс­ко призвание, което е да внасяме в живота си все повече и повече радост, все повече и повече да се наслаждаваме, да бъдем благо­дарни, признателни на всичко, на всеки, на ЦЯЛОТО, КОЕТО Е БОГ. И само това е, което може да ни върне истинското достой­нство, да ни направи истински човеци и да ни накара да се чув­стваме божествени, в любовна близост и единство с Бога... И само това е, което може да придаде смисъл и дълбочина, нови, непознати измерения и хоризонти на нашия, иначе плитък, повърхностен и безсъдържателен, живот.

Да обичаш (и то не конкретно някого или нещо), а просто да обичаш (така, както просто дишаш) и да бъдеш щастлив - това е най-великото събитие, което може да се случи в човешкия жи­вот, най-великото събитие, което те извисява до Бога и те прави Негов приближен, възлюбен.

Ошо, благодаря ти! Обичам те! И да ти призная - ти ме из­пълваш не само с изумление, с възторг, а и със... страх. Страх, защото като че ли в теб, чрез теб, човекът е разцъфтял напълно, осъществил се е напълно, така че повече сякаш не може, няма накъде... Ти казваш всичко, което може, което е възможно да се каже. Ти очертаваш, маркираш всички възможни пътища и посо­ки. .. От тук нататък човечеството само може да следва утъпканите от теб пътеки, но не и да прокарва нови... Ти като че ли си изчерпал всички възможности. А ако това е така, става страш­но, защото се вижда краят на тази човешка цивилизация, чийто апогей си ти... А след теб май само можем да преповтаряме сло­вата ти, като че ли нищо ново не може да се каже, нищо ново да се добави или да се видоизмени. Чрез теб като че ли човекът е достигнал своето съвършенство, своята цялостност и е изчер­пал възможностите си за развитие поне в тази форма. А в това има и нещо тъжно, нали?.. Но това е диалектиката на живота - най-високият връх оставя и най-голяма сянка.

Осъзнавам, разбира се, че това е една чисто човешка, егоис­тична гледна точка, защото на всеки един от нас му се иска да бъде връх, а не подножие, да бъде Еверест, а не неговата сянка и разбира се точно и това е, което ни пречи в действителност, а не в мечтите и в сънищата си, ДА БЪДЕМ.

 

Все повече и повече се стопява моето „его". Все повече и по­вече се размиват очертанията на моето „аз". Все повече и повече енергията на личността се трансформира в енергия на Цялото. И всяка клетка от тялото ми започва да танцува в екстаз. Съще­ствуването ми (съвпаднало или станало равнозначно със Съществу­ващото) се превръща в екстазно. Просветлението е екстаз, а жи­вотът на просветления е едно истинско чудо - едно крехко тяло трябва да издържи енергийния заряд на всичко съществуващо, оке­анът трябва да се побере в малкото речно корито. И разбира се това не може да продължи дълго — невъзможно е. Ето защо жи­вотът, всеки миг от живота на един просветлен става безкрайно ценен. Първо - просветлението се случва толкова рядко, толкова е изключителна възможността да срещнеш просветлен - и второ - просветленият още малко ще е тук, на този бряг - всеки миг той ще отплува, така че срещнеш ли го, не губи време - използвай тази рядка възможност и се остави проявената Божественост да те трансформира така, както нищо друго или никой друг не може да те трансформира. Просто да бъдеш, да бъдеш открит, всеця­ло отдаден, предан, изпълнен с благоговение и благодарност в присъствието на просветлен е достатъчно. Това е най-мощното средство за трансформация, защото докосвайки се до нозете на просветления, ти се докосваш до нозете на Бога. В просветления, човек и Бог си дават среща. В просветления, цялото Битие праз­нува своето съществуване.

 

Пред прага на самото просветление, а може би на лудостта или пък на смъртта (тези думи са толкова близки, почти сино­ними), енергията започва да прелива, размивайки очертанията на това, което зовем „аз", любовта става огромна, необятна, радостта - сек­ваща дъха, а животът в това ограничено тяло - безграничен... И рано или късно това несъответствие ще доведе до разрив и раз­лъка между ограничаващото тяло и животът, който не търпи ограничения.

 

Когато водата от твоя извор прелива, сподели я с някой жаден, за да не пресъхне изворът.

Когато твоята любов прелива, сподели я с някой жадуващ за любов, за да не спре песента на сърцето.

Когато твоето същество прелива в екстаз, сподели го с някой нещастен бедняк, за да не скърби светът.

Животът дарява щедро даряващия и имащия - на нямащия и стиснатия затворената шепа си остава празна.

Но нека всичко да дойде от Центъра на Битието, от твоята сърцевина, от Любовта, а не по задължение, не защото “трябва”. 

 

„Трябва" е грозна дума, която унищожава красотата на живота, твоята спонтанност, а спонтанността е тази, която прави живота ти красив. И когато животът ти стане красив, сякаш очите ти се отварят за пръв път и виждаш красотата на най-обикновените неща - на стръкчето трева, на цъфналото цвете, на падаща звезда... И всичко извиква екстаз и възхищение. И започваш да боготвориш всичко... И разбираш, че Всичко е Бог, но само когато Бог е оживял в теб. Светът е проекция на реалнос­тта, в която живеем, на реалността, която е в нас, на реалнос­тта, която сами създаваме. Затова уж всички живеем в един свят, а за всеки той е различен... Бял или черен, сив или розов, от дявола или от Бога, с душа или без душа - всичко зависи от това, ко­ето сме открили вътре в себе си. И само него можем да видим и да разпознаем - за другото просто нямаме сетива... И това, а не нещо извън нас, ни прави бедни, повърхностни, ограничени и не­щастни.. . И това, а не нещо друго, придава на живота богатство, пълнозвучие и чувството на постоянна благодарност. И това е истинското качество на религиозното съзнание - дълбока благо­дарност и признателност, затова че съществуваш, огромна любов и екстатична радост, пълно упование, откритост.

 

Човек е в състояние на постоянно бягство. Ние сме обърнали гръб на реалността, на това, което е, на празнотата, която усе­щаме, която зейва пред нас, и се стремим да избягаме от нея, за­щото се страхуваме - страхуваме се да останем сами със себе си, страхуваме се от нищото, от небитието - в крайна сметка страхуваме се от смъртта. Затова, когато останем сами, веднага по­сягаме към книгата, вестника или списанието, пускаме касетофо­на, радиото или телевизора, вземаме телефона, търсим нечия ком­пания или просто викаме мислите на помощ - спомняме си минали събития или чертаем планове за бъдещето. Празнотата, нищото ни плаши и ние по всякакъв начин се опитваме да запълним тази огромна бездна, която е проекция на смъртта. Но това е невъзможно. Бездната се оказва бездънна, а страхът от смъртта - фундаментален. Той е основен движещ мотив в човешкия живот. Цял живот ние се опитваме да обърнем гръб на смъртта или да се надбягваме с нея, но никой не е успял да избяга от смъртта. Тя ни преследва като сянка. Тя е винаги тук и сега. Ако се обърнем, ще я видим, защото тя е обратната страна на живо­та, тя е неговата сянка. Смъртта и Животът са двете страни на една и съща монета. Не можеш, макар че се опитваш да пренеб­регнеш едната страна - не можеш да използваш само ЕЗИ - ТУРА също е тук, не можеш да ги разделиш. Смъртта ражда Живота и Животът ражда Смъртта. Това са две проявления на един феномен - ЖИВОТОСМЪРТ. Но ти искаш да игнорираш едната част, едната половинка, която изгражда този феномен, и затова животът ти става фрагментарен, половинчат, управляван от страха. Затова се намираш и в състояние на постоянно бягство, даже това бяг­ство до го кичиш с най-красиви названия като духовно търсене, религия, любов... Но църквата няма да ти помогне. Тя може само да промени твоята фасада. Различните духовни практики няма да ти помогнат - могат само да направят фасадата ти по-красива, по-привлекателна - ще култивираш „его-то" си, ще го направиш по-облагородено, цивилизовано, фино, но основата му ще си оста­не същата - фалшива, нестабилна, защото все таки „его-то" ще си остане живо. Външността му може да се промени - да стане по-привлекателно, но сърцевината му, същността му ще си оста­не същата - грозна, непривлекателна. Дори и т.нар. от теб „любов" няма да ти помогне. Тя е просто една илюзия, заблуда. Човек, който се страхува, който е в състояние на бягство, не може да обича истински. Неговата любов е фалшива. Защо се привързваш към даден човек? Защо се кълнеш, че го обичаш? Не е ли затова, че се страхуваш от самотата, от тази бездна, която се отваря пред теб и която искаш да забравиш с помощта на някого, на т.нар. „любим човек". Но ако си искрен, ти ще признаеш, че не го обичаш, че твоята любов е просто страх, бягство от самия себе си, защо­то си наплашен до смърт. Затова се появява и ревността. Ревно­стта е сигурен знак, че любовта не е истинска. Защо ревнуваш? - Защото се страхуваш, че някой ще ти отнеме „половинката", с по­мощта на която се опитваш да избягаш от себе си и в един мо­мент отново ще се озовеш сам, сам срещу тази всепоглъщаща без­дна... Но така или иначе, рано или късно, ти трябва да се изправиш лице в лице, очи в очи с нея и да заживееш с нея, да бъдеш с нея, да усещаш всеки миг интензивно нейното присъствие, без да се страхуваш. Само така можеш да познаеш и другата страна на Живота, наречена „Смърт", да познаеш цялостния феномен „ЖИВОТОСМЪРТ" и да преустановиш страха, който непрестанно те пре­следва. Само така можеш да станеш способен да обичаш, истинс­ки да обичаш, без да ревнуваш, без да претендираш, без да се привързваш... И любовта ти ще има съвсем ново и различно качество - тя ще бъде споделяне, а не взаимна спогодба, договор, търговска сделка, математика. Любовта ти ще бъде поезия, нещо възви­шено и истинско прекрасно, свобода, а не заробване. И този, на когото даваш, този, с когото споделяш, ще бъде свободен да си тръгне, когато пожелае, а не обсебен от теб, защото ти вече не се страхуваш да останеш сам. Ти си разбрал, че самотата, празно­тата е изпълнена със смисъл, ти си разбрал, че смъртта и животът са един и същи феномен - Кали - Майката - Богиня на живота и смъртта - тази, която дава живот, тя го и отнема. Така че ти можеш да бъдеш щастлив и сам със себе си, можеш да споделиш щастието си и с някой друг - няма проблеми, ако този някой друг се оттегли. Ти си просто като разцъфналото цвете - благоухаеш и твоето благоухание се разнася надалеч. То може да достигне и до някого, който въобще не те вижда. И твоята любов - благоуха­ние не е предназначено конкретно за някого. То е за всеки - за всеки, който пожелае да вдъхне от него, да му се наслади. Ти не го нала­гаш на никого. То е просто твой атрибут, твое качество, нещо, което ти е вътрешно присъщо, а не нещо, което си изработил, съградил, сътворил. Не е нещо, което се е родило в даден момент, защото всичко, което се ражда, трябва и да умре, а нещо, което винаги ти е било присъщо, нещо вечно, изконно, непроменящо се, нееволюиращо, некултивиращо се - нещо, което винаги е тук и сега, е било тук и сега и ще бъде тук и сега, само че ти си бил заспал за него, но в един миг си се пробудил, станал си осъзнат за своята истинска природа и си разбрал, че няма живот без смърт и смърт без живот, че за да живееш, трябва да умреш, че да живееш и да умреш е едно и също нещо - просто животът представлява види­мата част на айсберга, а смъртта - невидимата.

При такова разбиране страхът от смъртта отпада, а заедно с него и всички страхове, и тогава в това ново, освободено пространство се появява любовта - когато вятърът издуха об­лаците, остава само синьото небе. Облаците са само временно на хоризонта, а синьото небе е винаги в наличност. Човекът на страха е преходно явление, а човекът на любовта е вечност. Но страхът и любовта са несъвместими. Човекът, обладан от страх, не може да обича. Страхът трябва да си отиде, за да дойде любовта. Това, което сме изградили, трябва да го разрушим, за да остане само това, което е - вечно, неръкотворно.

Всичко, което извършваме в живота си, е надстроечна дей­ност, надграждане, породено от факта, че не сме открили истин­ската основа... и като компенсация строим и все продължаваме да строим без основа, забравяйки, че всичко, построено без осно­ва, е осъдено да рухне. Затова животът ни е повърхностен и ли­шен от смисъл, затова рухва и се превръща в гробище, а не в уве­селителен парк, защото инвестицията, която сме направили, е била фалшива - инвестирали сме в живота, загърбвайки смъртта (но това е невъзможно), инвестирали сме в страха, а не в любовта, инвестирали сме в това, което се руши, а не в несътворимото... И разбира се при такъв подход провалът е неизбежен.

 

Защо хората се страхуват толкова от медитацията? - За­щото когато седнат да медитират, на повърхността започва да изплува всичко онова, което са потискали, съобразявайки се и следвайки обществените норми на поведение. И колкото си по-морален, толкова повече неща си потиснал у себе си. Външно ти си прекрасен, много добър човек, човек - образец, достоен за подражание, но когато започнеш да медитираш, тогава отвътре започват да изплуват толкова много неща, които обществото не одобрява, които обществото смята за престъпни и затова ти си правил всичко възможно, за да ги скриеш - потискал си ги, кон­тролирал си ги, но при медитация те започват да изплуват и ти се виждаш в друга светлина - сблъскваш се със своята омраза, със своя гняв, със своята ревност, завист, алчност, похот, агресивност, със своята болка, скръб и тъга... В крайна сметка осъзнаваш колко си бил фалшив, осъзнаваш своето лицемерие - външно, за пред хората, в очите на хората си изглеждал светец, но отвътре, в дрехите на светеца е бил скрит грешник. Живял си, съблюдавайки принципа на Бисмарк: „Железен юмрук в кади­фена ръкавица". Това, което е отвън, това, което се вижда, трябва да изглежда добре, а вътре - вътре никой не трябва да прониква, защото там е ужасно. Отвън си прекрасен, а отвътре си ужасен. Двуликият Янус е символ на човека, на „моралния" човек, на пуритана, на шизофреника... Ето защо ти бягаш от медитацията, защото тя ти показва „другата страна на луна­та", защото тя те кара да видиш това, което ти усърдно се опитваш да скриеш от другите, а дори и от себе си. Ето защо медитацията става неудобна. Тя те разобличава и на тебе ти е по-лесно да се освободиш от нея. И колкото повече си потис­кал, толкова по-болезнена ще бъде тя за теб... Но всички тези неща - и гневът, и омразата, и алчността, и похотта са като мътни води, които трябва да бъдат оставени да изтекат - ти нищо не можеш да направиш с тях, не можеш да ги премахнеш - можеш само да ги оставиш сами да изтекат и едва тогава ще потече и чистата изворна вода. Но е необходимо търпение - не агресивност, не борба, а търпение. Процесът ще бъде по-малко болезнен, ако външно за пред хората, си бил по-груб, по-зъл, по­грешен, а вътре в себе си си съхранил нежност и любов, ако външно си тъжен, мрачен, а вътре в себе си си потиснал смеха и веселието. Тогава животът ти в обществото ще бъде по-тру­ден, но медитацията ти ще върви по-леко. Ето защо са прави тези, които твърдят, че грешниците са по-близо до Бога, че тези, които са отхвърлени от обществото, аутсайдерите, са по-близо до Бога, че страдащите са по-близо до Бога... Да, дре­хата им е грозна, мръсна, покъсана, но отвътре сияят, а т.нар. „моралисти" са облечени с разкошни, сияещи одежди, но отвътре — тъмнина и мрак. И те трябва да намерят сили в себе си, за да прекосят тази тъмна и безводна пустиня, тази долина на смъртта и скръбта, която диша беззаконие, и да достигнат до лъчистия Източник на Светлина, до най-дълбокия пласт на сво­ето същество, на съществуването въобще.

 

Каква духовна практика да използвам? Коя е най-подходяща­та за мен - молитвата ли, медитацията ли? - пита се всеки ду­ховен търсач. При отговора на този въпрос трябва да се изясни природата на човека. Той е едновременно и мъж, и жена (незави­симо от пола), затова има нужда и от молитва (мъжка, агресивна духовна практика), и от медитация (женска, пасивна духовна практика). Молитвата и медитацията, усилието и липсата на усилие, завладяването, покоряването, агресията и отдаването, възприемчивостта, пасивността трябва да се редуват така, както се редуват денят и нощта. И запомни: молитвата и ме­дитацията ти дават различни неща. Те се взаимодопълват. Чрез медитацията слизаш в долината. И колкото по-висок е бил по­стигнатият връх, толкова по-дълбока ще бъде след това долина­та. Колкото по-голямо усилие си положил, толкова по-дълбока ще бъде релаксацията след това. Ето защо аз настоявам за двете. Прави интензивна молитва, а след това се отпусни напълно медитирай. Бъди мъж - агресивен, настъпателен, а след това се превъплъти в жена - възприемчива, отдадена. Бъди огън, стремящ се постоянно към висините, но бъди и вода, спускаща се към низините. И само по този начин ще станеш цялостно същество не само мъж или само жена, а човек (мъж + жена), не само бог или само дявол, а бог - дявол, не само връх или само долина, а връх - долина, не само огън или само вода, а огън - вода, не само светлина или само тъмнина, а светлина - тъмнина. Животът е изтъкан от противоположности. Животът става възможен чрез противоположностите, които не се взаимоизключват, а се взаимодопълват. И ако ти искаш да бъдеш ученик на живота, да бъдеш като живота, да го следваш, да се слееш с него, не трябва да избираш едната противоположност за сметка на другата. Това е утопия! Това е невъзможно! Невъзможно е реката да има само един бряг. А хората правят или по-точно се опитват да направят точно това - да изберат едното за сметка на другото, но забравят, че другото е част или продължение на едното, така че те само условно са разделени. В действителност те не са две – те са едно, така че изборът е химера. Изборът е невъзможен.

Ако искаш реката на живота да тече в теб, не можеш да избе­реш единия бряг и да игнорираш другия. Не можеш! За да има река, трябва да има два бряга. За да си изпълнен с живот, трябва да приемеш противоположностите, защото животът става възможен и тече само между противоположностите, така както токът. Трябва да има +, трябва да има и . А ти избираш само + или само -, и се чудиш защо не се получава. Мъдрецът не прави избор. Само глупакът прави. Мъдрецът приема това, което е - приема пълнотата на живота, без да се притеснява от противоположностите. Затова той е светлина и тъмнина едновремен­но. Той е любов и омраза. Той е бог, но и дявол, защото какъв ще е този бог, който не включва в себе си дявола? Мъдрецът е като живота - не отхвърля и не изключва нищо. В него има място за всичко - за всичко, което е част от Цялото. А Цялото е Мъдрецът. Ако не си Цялото, не си Мъдрец!

Затова ти казвам: Бъди Буда, но бъди и Зорбас! Бъди Бого­мил, но бъди и Дяволски. Бъди културно растение, но бъди и диво растение! Животът отеква между противоположностите, така както на птицата са и необходими две крила, за да лети, така и на човек не му стига само земята или само небето. Той се нуждае и от двете. Само тогава може да бъде истински и изцяло жив, истински и изцяло щастлив, защото, според моето виждане, да си жив означава да си щастлив и колкото си по-жив, толкова си по-щастлив!

 

Какво е ревността? - Ревността е недостиг на любов, кой­то показва, че ти не живееш в своя максимум, че не си цялост­но, а само половинчато, частично същество. Погледни нещата по следния начин: бучката лед (личността, „его"-съзнанието) не се е затоплила достатъчно, за да се превърне във вода (същността). В света на леда (личността) има форми, има имена, има претен­ции за мое и твое, опити да се парцелира небето на любовта, да се приземи по този начин любовта, но любовта не е земя, тя е небе. И който забрави тази истина, сам обрича себе си на стра­дание... Когато обаче любовта прелива, тогава бучката лед се стопява и се превръща във вода. Личността ти, „его"-съзнанието ти изчезва, за да отстъпи място на Същността, на Косми­ческото Съзнание, в което всичко е едно. Същността е единна, макар и от нея да изникват множество форми, но Същността е единна. В нея няма „мое" и „твое", защото няма „аз" и „ти". В нея има само любов без граници, а значи и без претенции за притежание, без ревност, защото ревността, чувството за собстве­ност, в крайна сметка „аз"-ът е това, което ограничава, което се опитва да чертае гранични линии. Но когато любовта прелива, когато започнеш да живееш толкова интензивно, пълно, ця­лостно, максимално, тогава накъсаният (а и затова болезнен), фрагментарен свят изчезва... И в едно далечно бъдеще, когато чо­векът достигне до своята истинска зрелост, до своето предназначение и призвание - да бъде цялостно същество, а не да води мижав живот, да гори отвсякъде, а не само да тлее - виждам, че ще съществува коренно различен от днешния свят - свят, в който всички граници ще рухнат, защото любовта граници не търпи, един свят, в който хората няма да бъдат разделени от национална, религиозна и всякакъв вид принадлежност, защото всеки ще принадлежи единствено на себе си, а значи на Цялото, всеки ще бъде индивид, чрез когото се проявява Същността. Това определено няма да е свят за непълноценни същества, затова в този свят за ревността, която е проява на непълноценност, място няма да има... Когато ти си изпълнен с любов, когато преливаш от любов, не можеш, просто е глупаво да повдигаш въпроса, че някой е оттеглил своята любов от теб. Та ти си толкова богат... А хленчът за недоимък, наречен „ревност", е само за бедния - не и за този, който владее империята на Духа.

 

Когато се отпуснеш в себе си, сядаш на Бога. И Той те пона­ся. Той е твоят стол, твоята опора, твоята основа и място за блажена почивка. Той ти възстановява изгубените сили. От Него черпиш вдъхновение и екстаз и за всичко това не е необходимо никакво усилие от твоя страна. Всичко ти се предлага като дар. Ако правиш усилие, за да постигнеш Бога, никога няма да успееш -  Той винаги ще ти се изплъзва. Самото усилие ще Го прогонва далеч от теб, защото Бог не обича насилници. Бог не показва лицето си на насилници, а само на най-смирените - тези, които не желаят нищо - дори и Него, тези, които не са роби на цели и желания, които не са опънати като тетива на лък от своите стремежи, устремени към бъдещето, защото Бог никога не е бил далеч от теб. Той винаги е тук и сега, вътре в теб, навсякъде около теб и е необходимо само да се уталожиш в себе си, за да откриеш обновяващата сила на Бога, Неговото тайно (скрито), но светло присъствие.

Само свободният от желания познава непознаваемото - ми­стерията на Битието. И тази мистерия не е някакъв заветен връх, а основа на твоето същество, основа, из която израства всичко съществуващо. Когато познаеш основата вътре в теб, ти познаваш Всеобщата Основа и животът ти се изпълва с радост, защото става цялостен, а не фрагментарен, изпълнен с любов и доброжелателност, а не с омраза и агресия. Но всичко това изис­ква неагресивен подход, женска отвореност, отдаденост, доверчивост...

Бог е това, което никога не можеш да загубиш, което вина­ги е с теб, в теб. Ти може да си го загърбил, но това не означава, че Той не присъства. Бог е Вечното присъствие, което ние тряб­ва само да открием - не да създадем, защото какъв Бог ще е, ако се създава - значи ще трябва и да се разрушава, да умира... А Бог е вечната, безсмъртна и неунищожима ВСЕОБЩА СЪЩНОСТ!

 

Когато умът се успокои, нещата си идват на своето място. Става възвръщане към изначалния ред, към Божествения порядък, всичко се наглася от самосебе си, не е необходимо да правиш нещо, просто пребиваваш в мир и хармония и мирът и хармонията уреждат всичко. Така че, когато възникне някакъв проблем пред теб, единственото, което трябва да направиш, е да успокоиш ума си и тогава ще бъдеш насочен към правилното решение, към точния отговор, защото няма да дойде от твоя малък и ограни­чен ум, а от Великата Разумност на Цялото.

 

Угасна пламъкът на желанията.

Като невярна съпруга ТРИШНА – жаждата за живот ме напусна.

И с единия крак съм вече отвъд.

Все още някак си тялото ми се държи за мен,

но аз вече съм го пуснал

и то пътува към земята. Като сухо есенно листо

ще се върне там, откъдето е дошло.

Колелото на живото САМСАРА

прави последните си затихващи кръгове,

но вече няма кой да го върти и неизбежно е неговото спиране.

Така че, приятелю, побързай,

ако любовта ми е докоснала сърцето ти!

Още малко съм тук.

Който и да си! Където и да си!

Мъж или жена, бял или черен,

добър или лош, мюсюлманин или индуист,

християнин или будист – няма значение!

Ела при мен, докато все още Колелото се върти!

Аз мога да ти дам вкуса на това, което търсиш –

аромата на разцъфтялото в любов сърце.

Все още ли не си разбрал?

Макар да стъпвам по земята

и да изглеждам като нейно дете,

стъпките ми отекват високо в небесата.

 

3. УСТАНОВЕНИЯ В ДАО

 

Необходимо е всеки ден да възстановяваш у себе си това състояние на първоначалност, защото тогава енергията в твоето тяло започва да тече правилно и ти си благословен, животът ти се изпълва с благословение, защото самото съществуване (в чистия си вид) е благословение. Когато умът ти е спокоен, ти позволяваш на енергията да се движи и тя сама намира своя път без твоята изкривяваща намеса. И когато това се случва всеки ден, когато се превърне в навик, тогава тя непрестанно започва да се движи по този единствено верен и благодатен път наречен ДАО. Постигането на това прави животът ти добродетелен. Но това не е създадена от теб добродетел, която е псевдо, а изначал­ната добродетел, която е атрибут, нещо вътрешно присъщо, неизменно качество и същност на самото Съществуване.Тогава в теб не съществува усилието да бъдеш добродетелен, да пра­виш добро - не! Доброто става твоя природа. Каквото и да пра­виш, ТО струи от теб. Тогава, даже и да искаш, не можеш да не бъдеш добродетелен, не можеш да прегрешиш, защото ДАО, ис­тинската природа на човека, с която си се слял, е безгрешна, чи­ста, непорочна и нищо не е в състояние да я опетни. Каквото и да излезе от теб, то е благословение.

 

Установеният в ДАО е тих, умиротворен, мълчалив, неагресивен. Той е мек и пластичен като водата. Водата отива там, където трябва и приема формата, която трябва да приеме.

Установеният в ДАО не се нуждае от религия, морал. Мо­ралността му е присъща. И така, както здравият не се нуждае от здраве, не бленува здраве, даже не го и осъзнава, защото то му е присъщо, така и нравствените постулати, догми и правила са само за болните, за безнравствените.

Установеният в ДАО не се моли. Моли се само фрагментарният ум, а човекът, установен в ДАО, е цялостен. Да си цялос­тен означава да си здрав. Молитвата е лекарство, а здравият няма нужда от лекарство.

Установеният в ДАО не се нуждае от секс. Пътят (ДАО) не минава през похотта, през секса. Ако минава оттам, това не е ДАО.

Установеният в ДАО е изпразнен от желания, свободен. Той не желае нищо, не защото така трябва, а защото природата (ДАО) е такава. В ДАО има всичко необходимо, така че желани­ето става невъзможно.

Установеният в ДАО не се гордее, не се превъзнася, не се мисли за нещо изключително, не смята, че е постигнал нещо, а че всичко просто си е в реда на нещата и то си е, но само за установеният в ДАО. И установеният в ДАО не говори за смире­ние, за добродетелност. При него смирението е естествен фе­номен, нещо, което е присъщо на естеството му. То не е присадка, не е чуждо тяло. То е естествено като дишането, така че не е необходимо да се гордееш с него. Ти не си го придобил, изградил. То принадлежи на ДАО, на естеството ти. И ако ти осъзнаваш колко си смирен и добродетелен, значи твоето сми­рение и добродетелност са фалшиви - само маска, зад която е скрито твоето „его".

Животът на установения в ДАО е безусилен, спонтанен, естествен като течаща вода, като река. Тя сама намира пътя си без никой да я насочва. И това е ДАО.

Молитвата е агресивна. Чрез нея ти изразяваш своето несъгласие с реалността, не я приемаш, отхвърляш я, бунтуваш се, искаш да я промениш. А установеният в ДАО е неагресивен. Той не знае що е агресия. Приема нещата такива, каквито са. Не се опитва въобще да промени посоката на жизнения поток. Къде­то отива потокът, там отива и той. Не върви срещу течението, не се противопоставя, не се бори, а само приема и неговото приемане е тотално. И това е разцветът на  съзнанието, разцветът на ДАО. Не е необходимо да променяш нищо. Всичко си върви по своя път, към своята цел. Твоята намеса не е нужна. Върховна целесъобразност определя пътя на всяко едно нещо и твоето вмешателство не е необходимо, когато си в хармония с нея, в хармония с ДАО. Затова установеният в ДАО е пасивен. Той повече съзерцава, отколкото действа, защото такава е при­родата на ДАО. Установеният в ДАО не е роден да бъде обще­ственик, да минава под триумфални арки и под светлините на прожектори. Неговият живот е незабележим като растежа на тревата. Но важен е растежът, а не славата. И само много буд­ните могат да го забележат и оценят.

 

Установеният в ДАО не познава насилието. В ДАО няма на­силие. В ДАО не е възможно насилие. И не само насилие, агресив­ност, враждебност спрямо другите, а и спрямо себе си, защото насилието има много измерения. То е многопосочно - може да бъде ориентирано навън, към другите. Може да бъде ориентирано навътре, към собственото АЗ. И докато това АЗ съществува, докато имаш собствена воля, дотогава съществува и насилието. Сложиш ли край на АЗ-а, слагаш край на насилието и ставаш възможно най-неагресивното същество. И тогава, когато няма АЗ, а има ДАО, разбираш, че всичко, което е произтичало от АЗ-а, е било насилствено, агресивно - дори и молитвата, дори и медитацията, за разлика от всичко, което става от самосебе си, без вършител, което произтича от природата на нещата, от Вели­кото ДАО. Има действие, но зад това действие не стои лице, личност. Има действие, но няма вършител. Има сказуемо, глаголност, но няма подлог. Всички подлози са се оказали фалшиви, не­действителни, въображаеми. Всичко, което ни се е виждало веществено, твърдо, установено, структурирано в определени форми, е рух­нало и е останало само неустановеното, нефиксираното, безспирно движение на жизнения поток, на вечнотечащото и незастиващо в никакви форми, догми, правила, ритуали, изисквания, дисципли­на, ДАО. И това е върховното разбиране - безсмъртието е по­стигнато, когато няма АЗ, тъй като всяко АЗ - независимо дали висше или низше - е смъртно и трябва рано или късно да умре, но това, което остава след АЗ-а, това, което е отвъд АЗ-а, е безсмъртно... Вечен живот, който постига, вечен живот, в който се установява, вечен живот, с който става едно, само освободи­лият се от АЗ. Свободният от АЗ е свободен от страдания, за­щото в чистото Битие, в ДАО, няма страдание. Това е свят на безкрайно блаженство, на тиха и безмълвна (неагресивна - бих казал) радост, на светлина и любов. И това е истинското благо­словение. Не че някой те благославя отгоре, а самият живот е благословение, когато станеш едно с него, а ти си!.. Друг е въпросът дали го съзнаваш или не, но ТИ СИ! И в това ТИ СИ е смисълът на цялото търсене, на цялата жажда, на цялата незадоволеност. Когато откриеш, че ТИ СИ ЖИВОТЪТ, че ТИ СИ ДАО, че ТИ СИ ЦЯЛОТО, че ТИ СИ БОГ, настъпва краят на всич­ки заблуди, на всички сънища, на всички привидности, на всички глупости. А краят на глупостта е начало на мъдрос­тта, но не че ставаш мъдър, не че придобиваш мъдрост, защото всичко придобито, всичко, което не принадлежи на изначалната същност, на ДАО, е фалшиво, а просто мъдростта е атрибут на чистото съществуване. То е разумно и мъдро само по себе си - без причина, без цел - и дотолкова, доколкото ти си се слял с него, ставаш като него - ни повече, ни по-малко. И това ти стига. Вече не копнееш. Вече не жадуваш. Липсва алчност, защото съществу­ването само по себе си е достатъчно. И нищо повече не ти трябва, защото всичко, което си търсил (а ти си го търсил неслучайно) ти принадлежи. Не че алчността е нещо лошо. Не! Алчността си е на място, но когато си беден, защото само чрез алчността си, породена от недоимъка, бедният може да стане богат. Но за богатия алчността е пълна глупост, защото е безсмислена (за него). Той има всичко, каквото желае. Какво повече да иска? Без­смислено е. Глупаво. При богатия алчността е лишена от почва за развитие. Тази почва е бедността, липсата, недоимъкът. Ко­гато обаче си преизпълнен, си като Дядо Коледа - готов да раз­даваш щедро и безкрайно, без мисъл да вземаш, да грабиш. Няма нужда. Този, който има, не се нуждае. Нуждае се само голтакът, а не императорът. Когато имаш всичко, не си претенциозен, кап­ризен. Капризни и претенциозни са само лишените от ДАО, а ДАО е пълнота, цялостност, завършеност, доволство. По това ще познаеш установения в ДАО. Ако в него има претен­ция, той не е установен в ДАО, а ако е установен в ДАО, е ли­шен от претенция.

 

Установеният в ДАО не познава насилието. Той не налага на никого нищо, защото нищо не си е налагал - никаква дисциплина, никакъв ред, никакъв морал. Установеният в ДАО не е моралист. Само тези, които не познават ДАО, които са извън ДАО, могат да станат моралисти, могат да говорят и да изискват нравстве­ност, определен начин на живот, съблюдаване на определени нор­ми. Само те могат да станат блестящи проповедници. Но тех­ният блясък ще бъде фалшив - ще имитира златото, но няма да бъде златен. Установеният в ДАО няма нищо общо с морала, с религията, с проповедниците. Да проповядваш на някого идеите си, колкото и прекрасни да са те, е вид насилие, а в установени­я в ДАО няма и помен от насилие. ДАО е абсолютна свобода, а абсолютната свобода изключва всякакво насилие. Но ако ти си се насилвал да постигнеш нещо, да придобиеш добродетели, да се окичиш с лавровия венец на победата в битката със самия себе си, съвсем естествено, че ще започнеш да воюваш и с другите, да ги моделираш по свой образ и подобие, от позицията на собственото си съвършенство да ги направиш себеподобни, твои собствени копия. А това е върховно самолюбие - да искаш всич­ки същества, целия свят да заприлича на теб, да има твоя лик. За установения в ДАО това е непознато. Той няма собствено лице, печат, с който да дамгосва другите. Няма собствен пулс, в чийто ритъм да впрегне сърцата на другите. Неговият пулс е пулсът на Битието. Негово лице е лицето на Съществуването - толкова многолико, толкова многозначно, неповторимо, ориги­нално. Затова и установеният в ДАО не се стреми да бъде оригинален, да изглежда оригинален, да оригиналничи. Той просто е оригинален, без да се е стремял към това, защото само ДАО може да ти даде оригинално лице и да станеш уникален, неповторим. Може да се повтори само това, което може да се придобие, т.е. което е фалшиво, но не и това, което идва от ДАО, от Изначал­ната Същност - ТО е неподражаемо!

Установеният в ДАО няма в речника си думата „трябва", защото там, където е тя, там е и насилието. За него нищо не трябва. Това, което за моралиста може да бъде идеал, за установения в ДАО е действителност и то не насилствено нало­жена, а произтичаща от самосебе си, от ДАО. Установеният в ДАО притежава изначалните добродетели, докато моралистът, живеещ императивно, насилствено, агресивно, може да притежава само придобити добродетели, но придобитата добродетел няма вкуса на естествената. Всъщност, тя е противоестествена, фалшива, нещо, което не принадлежи на твоята истинска същност, нещо, което е придобито и по тази причина може да бъде и загубено, отнето, само украса, фасада, но не и същност.

Моралистът, проповедникът може да тръгне да променя све­та, да завладява душите на хората (той е завоевател), може да тръгне да си търси ученици, на които да предаде своето учение, но установеният в ДАО - това е сигурно - няма да тръгне нито да променя света, нито да завладява душите на хората, нито пък да си търси ученици. Той не се стреми към безсмъртие, защото го е постигнал. Към безсмъртие се стреми само смъртният, страхуващ се от смъртта. Установеният в ДАО е истински Учител, но точно затова той не учителствува. Той няма да те потърси, а ти трябва да го намериш. Той е като еделвайс на пла­нински връх - ти трябва да го откриеш, да отидеш при него, иначе той никога няма да дойде при теб и няма да можеш да познаеш и да се зарадваш на автентичната му красота. Установеният в ДАО знае, че този, който се натиска да бъде Учител, че този, който се рекламира като Учител, не е истински Учител. Уста­новеният в ДАО знае, че този, който проповядва, не е истински проповедник, защото няма по-добра проповед от мълчанието... Пътят на ДАО се учи, пътят на ДАО се появява само в медита­ция. Само тогава Енергията, Светлината, започва да циркулира и тя сама намира Пътя, сама намира ДАО, без медитиращият да я насочва, защото тя го знае. Ти, с твоята намеса, можеш само да и попречиш да го намери. И всеки ден енергията ти трябва да циркулира по пътя на ДАО, докато това се превърне в навик и повече за нея стане невъзможно да напусне пределите на пътя, на ДАО. В ДАО всичко е сияйно. Извън ДАО цари мрак. В ДАО всичко е морално. Извън ДАО започва безнравствеността.

 

Установеният в ДАО не е силен. Който търси в ДАО сила, няма да я намери. Който търси в ДАО сила, е глупак, невеж. Мъдрецът не е силен. Той по-скоро е безсилен. И в неговото без­силие се крие неговата сила. Установеният в ДАО знае, че слабо­стта побеждава силата, мекото побеждава твърдото, жената побеждава мъжа, нежността побеждава грубостта, отстъпчи­востта - агресивността, водата - огъня. Ако искаш да победиш, трябва да отстъпваш. Ако искаш да спечелиш небесното ДАО, трябва да си нищ, защото истинското богатство (ДАО) отива само при бедния, тъй като там има условия бедният да ста­не богат. Установеният в ДАО знае, че за да оцелееш, трябва да си гъвкав и смирен  като тревата. Ако си масивно дърво - сухо и твърдо, с голяма корона - бурята ще те прекърши. Така се прекършват от бурята на живота всички, които се коронясват, които се кичат с титли, звания, които се самоизтъкват. Самоизтъкването е противопоказно на ДАО и ДАО не може да го търпи, въпреки че ТО (ДАО) е търпеливо, но това, което е извън ДАО, това, което не е в хармония с ДАО, умира, защото извън ДАО няма живот. Извън ДАО всичко е преходно, временно, обречено на унищожение и гибел. А ДАО е безсмъртно, постоянно, вечно, затова велико. Всъщност единственото велико!

Ти не можеш да отидеш при ДАО. То трябва да дойде при теб. Ти не можеш да завладееш ДАО. То трябва да те завладее. Зато­ва жената е по-близко до ДАО, защото в нейната природа е да се отдава. Жената може да бъде пасивна, възприемчива, а ДАО изисква пасивност, възприемчивост. Тези неща, тези качества обикновено липсват на мъжа, затова е необикновено явление мъж да се установи в ДАО, но и това става понякога, защото нито мъжът е чист мъж, нито жената е чиста жена. Мъжът е жена и жената е мъж. А ДАО е като водата - обича да слиза към долината, в низината, а не да се качва нагоре, към върховете. Мъжът е връх, а жената - доли­на, но жената е тази, която познава ДАО, защото върви по пътя на водата, за разлика от мъжа, който върви по пътя на огъня. Едното пада - другото се извисява, но това, което се извисява, пада, а това, което пада, се извисява.

 

Установеният в ДАО е тих - тих като подводна пещера - никакъв шум, никакъв крясък на бушуващи желания. Той е изпразнен като черупка от желания и като суха вейка се носи по тече­нието на жизнения поток, в съгласие с него, абсолютно прими­рен, омиротворен. В него няма „за" и „против", няма лични пред­почитания, капризи, защото не съществува като личност. Уста­новеният в ДАО не се намесва в хода на събитията, не се опитва да ги спира, да променя посоката им, да ги манипулира, нито с дела, нито с мисъл. Установеният в ДАО има абсолютно упование в ДАО. Той знае, че най-доброто е това, което става в съгласие с ДАО, затова остава пасивен и оставя всяко нещо да се движи по своя път, към своята цел, към съответния резултат, какъвто и да е той. За установения в ДАО няма приятели и няма врагове. За него всичко е едно - единен поток на Жизнената Енергия. Затова той не пречи на никого, но и не помага на никого. Установеният в ДАО просто оставя нещата да се развиват от самосебе си, без да прави усилия, без да проявява насилие, без да се надява на нещо, без да желае някакъв краен резултат.Той прави само това, което е необходимо, и нищо излишно. Установеният в ДАО не се стра­хува от ада и не копнее за рая. На него ДАО му е достатъчно. ДАО е съвършено. Към него няма нито какво да се прибави, нито как­во да се отнеме, нито пък има нужда нещо да се промени. Про­сто ДАО е достатъчно. То е най-доброто и единствено правил­ното.

 

Установеният в ДАО не говори. Ако говори, няма да е установен в ДАО. Установеният в ДАО не пише книги, не чувства такава нужда. Ако чувства, няма да е установен в ДАО. Уста­новеният в ДАО не проповядва. Ако има желание да проповядва, значи не е установен в ДАО, а ако проповядва, в момента на про­поведта не може да е в ДАО, трябва (задължително!) да е извън ДАО. ДАО не може да проповядва. ДАО е тихо, неагресивно, а всяка проповед, даже и най-миротворческата, е агресивна. ДАО е абсолютна хармония, баланс, завършеност, цялостност, пълнота, съвършенство, затова и липса на всякакви движения, на всякакъв стремеж, на всякакво желание. Разбира се, има хора, кои­то могат да пребивават в ДАО и след това да го напускат за известно време с цел да учат другите, но за да направят това е необходимо самите те да напуснат ДАО. И точно тук възниква парадоксът - ако си в ДАО, всичко е наред - не е необходимо да говориш, да проповядваш, в теб няма подобни (а и никакви) желания. А за да говориш за ДАО, трябва да възникне желание, т.е. трябва да излезеш извън ДАО, за да говориш за ДАО. Така че това трябва да се разбере: този, който говори за ДАО, може да е бил в ДАО, да познава ДАО, но в мига, в който започне да говори за ДАО, той е извън ДАО. Не може ДАО да говори за ДАО. Ако ДАО говори за ДАО, няма да е ДАО. Установеният в ДАО пребивава в мълчание. Мълчанието, когато не е наложено, а възниква от са­мосебе си, е белег на съвършенство. Истината не може да бъде изречена. В мига, в който я изричаш, ти я губиш.

 

Защо не може да се оправи светът? - Защото само мъдре­ците - установените в ДАО, могат да го оправят. Но те не са външно активни, не са деятели, общественици и не могат да бъдат, защото не са изпълнени с желания, а не са изпълнени с же­лания, защото са изпълнени с доволство, тъй като са изпълнени със Същността. Затова са тихи, спокойни, омиротворени, па­сивни, съзерцателни. Чувстват се добре, удовлетворени, щас­тливи и затова не смятат, че е необходимо нещо да се променя. Всичко си е на мястото. Ето защо мъдреците не стават революционери, реформатори, общественици, политици. Такива стават само хора, които са загърбили Същността (ДАО) - не­удовлетворени, недоволни, изпълнени с желания, подтикващи ги към активност. Това им дава витална сила, която им позволява да доминират. И те са хората, които движат, повърхностно погледнато, нещата в све­та, ръководят, управляват... И затова светът ще си остане такъв, какъвто е.

А кой е казал, че е необходима промяна? Желанието за про­мяна е липса на дълбочина, непознаване на Същността, отклонение от ДАО. Това е причината, поради която богомилите са твърдели, че този свят принадлежи на дявола и че всички земни господари са негови слуги.

 

Установеният в ДАО - човекът на Любовта, не е човек на желанията. Човек на желанията е човекът на страстта. Любовта няма нищо общо с желанията. Любов и желания са две различни неща, защото Любовта е пълнота, цялостност и за­това удовлетвореност, пълноценност. Само непълноценните същества, т.е. тези, на които не им достига Любовта, тези, чиято Любов не прелива към другите, само те могат да искат, да имат лични желания и амбиции, защото те се опитват по някакъв начин да запълнят зейналата в тях празнота. Ако Любовта има някакво желание, то е едно единствено - да се отда­де, да се раздаде на другите. Движението на Любовта не е егоцентрично, а щедро даряващо. Ако Любовта мисли за себе си, тя не е Любов. Страстта е тази, която мисли за себе си, която желае собствено удовлетворение. И тя произтича от човешкото „его". Но когато има „его", не може да има Любов. Затова на Любовта не може да се даде име. Затова Любовта няма и форма. Име и форма имат само ограничените неща, а Любовта е безгранична, безкрайна, вечна. Човек, който се освободи от собствения си „аз", открива Любовта - Истинската Същност - ДАО. И това е единственото и истинско освобождение, наречено от индусите МОКША.

 

Установеният в ДАО няма желания, но той няма желания, не защото се е борил с тях, не защото ги е победил, не защото ги е убил, а защото е постигнал пълнотата, която дава медитаци­ята, защото се е установил в ДАО. Проповядват някои учите­ли: „Убий желанието!" Но това е абсурдно. Желанието не може да бъде убито. То може да бъде потиснато, деформирано, да стане неузнаваемо, изродено, но не и да се унищожи. Този подход е по­грешен. Желанието е плод на човешката непълноценност. Зато­ва само пълното разкритие на собствената природа, посредством медитацията, и установяването в ДАО, водят до липсата на желание, защото какво повече може да желае този, който притежава пълнотата на Битието, за какво повече може да копнее този, който се е установил в ДАО?

 

По време на медитация енергията в твоето тяло започва да циркулира правилно, т.е.естествено. А когато енергията ти циркулира естествено, тогава започва да се изявява Естество­то, Същността, ДАО. И ставаш добродетелен, без да си се стремил към това. Придобитата, създадената от теб чрез целенасо­чено усилие и стремеж добродетел е само заместител, т.е. фал­шива. Истинската, природната добродетел не се ражда и не умира, не можеш да я създадеш или загубиш. Тя е атрибут на Битийната Същност и се разкрива в процеса на медитация. Целта на ме­дитацията е не да предизвикваш нещата да се случват, а да ги оставяш да се случват от самосебе си така, както Битието се случва от самосебе си. Да предизвикваш, означава да насилваш, а ДАО не обича насилници и не търпи насилие.

Когато медитираш, желанието за контрол над ситуацията, желанието да манипулираш хората, изхождайки от своята пред­става за нещата, от предварителните си очаквания, нагласи и желания, отпада. И то отпада не защото си го желал, не защото си се стремил към това, а отпада от самосебе си, заедно с конт­ролиращия, с АЗ-а, който не е нищо друго, освен фалшива същност, имитация на Същността, на ДАО. А при медитацията всичко фалшиво просто отпада така, както листата на дърветата през есента. И това е естествен процес. Няма нужда дори да разкла­щаш дървото.

Медитираш, за да станеш специален човек, но абсурдното е това, че когато станеш специален, откриваш, че си обикно­вен, защото всички съдържат Потенциала и могат да бъдат и да изявяват Същността или да позволят Тя да се изявява чрез тях. Така безусилно се ражда смирението. В ДАО няма място за надменност.

 

Медитацията води до ДАО. ДАО е Съзнанието, Божественото, Същността. Чрез медитацията ДАО разцъфтява и Неговото благоухание се разнася надалеч.