Симфония на Вечността

Борислав Русанов

Вместо предговор

Всичко това, което ще напиша тук, ще бъде един вик на душата ми.

И този вик гласи:

Омръзнаха ми всякакви авторитети

Отказвам се от всякакви учители

Долу всички идоли

Те ни отнемат Свободата

Те са несъвместими с Нея

Има само един Учител

Има само един Авторитет

Има само един Идол,

към Който можем и трябва да се стремим.

Това е Бог - Вечният и Незагасващ Пламък на Живота, от Който ние сме искрици. Като искра от този Пламък аз желая да се върна в него, в Първоначалното Единство, в Което всичко съществува. Не искам между мен и Бога да има посредници. Искам директен контакт с Бога. Смятам, че няма и не може да има богоизбрани, единородени синове Божии. В такъв Бог аз не вярвам и не искам да вярвам. Не може една искра да е по-любима на Пламъка от друга. Всяко дете е мило на Баща си. Не вярвам, че едни от хората са избрани и ще се спасят, а другите (и то мнозинството) ще бъдат осъдени на вечни мъки в „геената огнена”. В такъв баща аз не вярвам и не мога да вярвам. Такъв баща не може и не трябва да съществува. Щом всички сме произлезли от Бога, следователно всички ще бъдем спасени. Бащата не може да желае злото и смъртта на децата си. Не ни трябва благословение и милост. Ние сме помилвани и благословени още с идването си на този свят. Долу всички видими и невидими икони. Нека да въздигнем само една икона - иконата на Живия Бог, на тази велика сила, която твори и създава живота и част, от която се проявява и в нас, и чрез нас. Нека да не я подпушваме, да не подпушваме Извора на Живота, а Изворът на Живота е Любовта. Любовта ражда живот. Животът е дете на Любовта. Няма и не признавам други Господ и Бог, освен Любовта. Любовта е закон на Живота. Който иска да живее пълноценно, пълнокръвно трябва само да даде възможност на любовта да се проявява както по вертикала (любов към Бога), така и по хоризонтала (любов към ближните и към себе си), осъзнавайки духовното единство на всичко съществуващо. Всички наши мисли, чувства, думи и дела да са проникнати от Любовта, а Любовта е светлината на света. Там, където действа Любовта, грехът и беззаконието отсъстват. Един закон има в света - законът на Любовта. Любовта освещава всички неща. Всичко, до което се докосне Любовта, става чисто и свято. И ако аз вярвам в нещо, и ако аз знам нещо със сигурност, то то е, че човек не може да бъде верен на Бога, ако не е верен на себе си и на своето естество, че човек не може да познае Бога, ако не познае себе си. А само чрез Любовта се познават нещата. Познание без Любов не съществува. Има една Истина - Бог е Любов. Има един Живот - Животът на Любовта. Има една света троица, в която вярвам и която изповядвам и проповядвам пред моите братя и сестри - Светата Троица на Любовта, която гласи, че:

1. Аз живея от Любовта

2. Аз живея с Любов,

3. Аз живея за Любовта.

Първото означава, че съм дете на Любовта. Любовта на Бога и на моите родители, чрез които се е проявила Тя, ми е дарила живот и аз съществувам благодарение на Нея. Единствено на Любовта мога и искам да паля свещи, единствено на Любовта мога и искам да строя храмове и статуи, единствено пред Любовта мога и искам да коленича. Единствено Любовта може да бъде мой Бог и мой любим Учител. Любов, която изключва всякакъв страх, защото страхът и любовта са несъвместими.

Второ: аз живея с Любов - това означава, че Любовта е моя любима - Живея с нея и чрез нея, Тя е диханието и пулса на живота ми, Тя изпълва цялото ми същество - всички мои мисли, чувства, думи и дела.

Трето: живея за любов, което ще рече, че Любовта е мое дете. Аз мога да създавам Любов, за Която да живея и която да изпълва и осмисля живота ми, защото съм плод на Любовта, а плодът на Любовта е пак Любов. Единствено Любовта може да победи смъртта. Единствено Любовта може да ни донесе възкресение и вечен живот.

Единствено този човек е възкръснал от мъртвите и е станал Хрис­тос, в когото е оживяло свещеното триединство, което гласи, че трябва да бъдем дете, любим и родител на Любовта. Това е тайната на живота. Друга тайна не познавам и не признавам. Даже и на кръст да ме разпънат, пак ще викам:

Една е Любовта навсякъде, във всичко.

Една е Същността на всички.

Мили хора, братя мои,

нека да запеем и да славим Любовта.

Автора

СИМФОНИЯ НА ЛЮБОВТА

Всяко нещо е ценно, когато е естествено

Всичко, което става, става с любов се благославя

Нашият живот трябва да бъде израз на ЛЮБОВТА

БЕИНСА ДУНО

Посвещавам с много любов и дълбока благодарност тази симфония на Този, Който я вдъхнови и дирижира - Учителя Беинса Дуно (Петьр Дьнов). Неговото Слово е израз на Любовта, която поражда всичко съществуващо, която ни е породила и нас самите.

Учителю, благодарение на Теб познах великото единство, божествената любов, безкрайното блаженство, дълбокото покаяние, истинското смирение...

Прости ми, ако някъде съм свирил фалшиво!

МОЛИТВА

Господи,

нека ЛЮБОВТА ТИ

да подири в мен

своя образ съвършен

и всичките ми мисли,

чувства, думи и дела

да са проникнати от

ЛЮБОВТА, която обединява

всички неща в едно

хармонично ЦЯЛО

Казано е в Писанието: „Бог е Любов и който живее в Лю­бовта, живее в Бога и Бог живее в него."

Човек трябва да живее, да се развива естествено, което ще рече — да живее в съгласие, в съзвучие и хармония със своето вътрешно естество и с външната природа — да съблюдава ней­ните закони.

В основата на живота е любовта. Затова няма по естествен начин на живот от живота, който е основан на.любовта.

Да живеем с Любов

Да работим с Любов

Да се учим с Любов

Да творим с любов

Всичко, което човек извършва с любов, е чисто и свято. Там, където любовта присъствува — грехът отсъствува. И обратно — там, където любовта отсъствува — грехът присъствува. Всичко, което се върши без любов е престъпление.

Някои ще кажат, че в Библията е казано: „Не любете света, защото неговата красота е опасна. „Аз не отричам тази мисъл. Тя е вярна, но идва от високо поле на съзнание и болшинст­вото от хората не са още толкова напреднали в еволюцията си, че да могат да я разберат.

Според мен, в любовта, дори и към света, към преходното, няма нищо лошо. Защо? — Защото обиквайки преходното, въпрос на време е човек да го разлюби, достигайки до същността му. Процесът на изживяване на едно желание е естест­вен, докато опитът да се потисне и унищожи едно желание е насилствен, а значи и неестествен.

Когато човек се опита да надскочи себе си, той се спъва. Природата обича постепенността в развитието, еволюцията, а не — революцията. Затова и човек не бива да се насилва, да форсира нещата. Той трябва да се съобразява с възможности­те си и според тях да поема определен товар.

Днес ще вдигнеш 60 кг., утре 70 кг., а след година 100, но не избързвай. Не се опитвай да започнеш с 100 кг., защото ще получиш нула. Имай търпението да работиш постепенно и сис­темно и ще постигнеш целта си. „Бързата работа — срам за майстора" — казва народът. И е прав — защото колкото е по-прекрасна целта, толкова повече усилия и време се изискват за нейното постигане.

Когато един студент отишъл при известен професор и по­искал от него да му предаде за няколко месеца науката, която го интересувала, професорът му казал, че на една тиква, за да стане такава, са и необходими шест месеца, а на един дъб, за да стане дъб, са му необходими сто години. Така че, ако сту­дентът желае да бъде тиква в науката, може за 6 месеца да я изучи, но ако иска да бъде дъб — ще са му необходими 100 години.

Затова по-добре да пълзим като охлюва, но да стигнем вър­ха и да се установим твърдо на него, отколкото да го превзе­мем за миг и после силният вятър да ни събори в пропастта.

Не може да се достигне до Вечното и Безкрайното, без да се премине през преходното и крайното — това е закон. Не­щата се познават чрез любовта. Човек започва от любовта към преходните неща и в процеса на любовта, осъзнавайки тяхна­та ефимерност, той ги разлюбва като постепенно обиква Бо­жествената Същност, която няма форма и име. С други думи казано — Любовта постига сама себе си.

* * *

Пътят на човека е хармония с природата.

Бъди естествен. Живей естествено. Горното звучи глупаво, заповеднически, наставнически в противовес на смисловото му значение.

Естественият живот на човека на може да се побере в някак­ви максими, правила, догми и ограничения. За да се развива човек естествено, той просто трябва да е верен на своето вът­решно естество, да живее в съгласие с него. Кога човек живее в съгласие с естеството си? — Когато върши всичко с любов. Да правиш всичко с любов означава да живееш съзвучие със себе си. Ама някой ще каже, че ти и грях можеш да извършиш с любов. Вярно е. Но колкото е вярно, толкова е и невярно, защото кое е грешно и кое не е? — Според мен всяко нещо, ко­ето се извършва без любов е грях, защото е насилие спрямо собствената природа и обратно — всичко, което извършваш с любов се освещава и се превръща в познание. Първият и най-голям грях е да насилваш себе си. Този, който насилва себе си — ще насилва и другите. Това е закон. Няма по-голям прес­тъпник от насилника. Природата ще го съди, защото той не живее според нея и се стреми да й се противопоставя, за да я коригира. Кога човек насилва себе си? - Когато иска да пос­тигне определена цел по-бързо. Да, но какво става с преждевременно цъфналите цветя? — Слана ги попарва.

Светец не се става за един ден, за една седмица или година. Не е важно дали си светец или не си. Важно е да живееш в съг­ласие с вътрешното си естество. Тогава ще постигнеш вътре­шен мир, вътрешна хармония и цялата природа ще се покло­ни пред теб, защото си я уважил.

* * *

Бог е Любов. Любовта е силата, която поражда живота. За да бъде човек верен на Бога, първото условие е да бъде верен на своето естество, на своята вътрешна природа което ще ре­че — всички наши мисли, чувства, думи и постъпки да са про­никнати от любовта, защото нашето естество произтича от лю­бовта и самото то е любов. Отклонението от любовта е отк­лонение и отдалечаване от живота. Любовта дава на човека импулс, подтик, вдъхновение, жизнена енергия, младост, кра­сота, светлина, доброжелателност, хармония, мир, щастие, пълнота, удовлетвореност, физическо и духовно здраве — то­ва са плодовете на любовта и там, където отсъствуват те — отсъствува и любовта. Човек трябва да изключи от живота си всичко, да се издигне над всичко, което противоречи на лю­бовта. Тя показва посоката, в която се движи Животът и, кой­то желае да живее естествено, да следва естествения ход на жи­вота, трябва да живее според закона на Любовта, който е за­кон на Живота.

Светата троица на моето верую е:

Живея от Любов

Живея с Любов

Живея за Любов

„Живея от Любов" т.е. аз съм дете на любовта. Любовта на Бога и на моите родители чрез които се е проявила тя, ми е дала живот Ето защо един от най-важните закони на Битието гласи, че всяко дете трябва да се зачева с любов.

„Живея с Любов" т.е. любовта е моя любима. Живея с нея и чрез нея. Тя изпълва цялото ми същество — всичките ми мис­ли, чувства, думи и дела.

„Живея за Любов" т.е. любовта е мое дете. Аз пораждам Любов и живея за нея. Тя осмисля живота ми.

В това свещено триединство, при което едновременно чо­век е дете, любим и родител на любовта, съществува всеки, който се е слял със своята истинска същност — ЛЮБОВТА — и се е родил изново.

Да бъда образ на любовта, от която произтичам, която е моя същност и която произтича от мен — това е целта, съдър­жанието и смисълът на веруюто, което изповядвам.

* * *

Бог и природа не са два контрапункта, не са неща, които си противостоят и се отричат. За мен природата, материалният свят е изявление на Бога, а нима създанието може да проти­востои на своя създател, да е нещо различно, дори полярно на него? — Не. Бог и природа съществуват в едно неразрушимо единство и който иска да постигне Бога, трябва да бъде верен на своето естество, да бъде естествен, да живее природосъобразно. Не да се борим с природата си, не да й противостоим, а да заживеем в съзвучие с нея, да се вслушаме в повелите на това, което ни ръководи отвътре, да се отдадем изцяло на то­зи вътрешен импулс, стремеж, който съществува във всяко съ­щество и който ни води към съвършенство.

Не можеш да бъдеш верен на Бога, ако не си верен на себе си!

Не можеш да познаеш Бога, ако не познаеш естеството си!

В природата, в живота няма добро и зло, чисто и нечисто. Там всичко е целесъобразно. Всичко служи на великата цел на живота, всичко е необходимо за постигането й. И ако не съ­ществуваше Юда, не би съществувал и Христос Ако не същес­твуваше Щастливецът, не би съществувал и Бай Ганьо. А как щеше да живее Дон Кихот без Санчо Панса? Животът сам по себе си не е нито добър, нито лош. Животът си е просто жи­вот. В съзнанието на хората той може да се пречупва като добър или като лош, но сам по себе си, не е нито добър, нито лош — така както пламъкът не е нито добър, нито лош взет сам по себе си. Но за хората, ако ги топли е добър, ако им подпали къщата е лош. Така е и с живота — за този, който има в себе си любов, любов, която не се нуждае от външен сти­мул, животът е добър, прекрасен, велик, защото любовта е същност на живота. Тя обединява в едно хармонично цяло всички неща. И обратно — нямаш ли достатъчно любов в сър­цето, светът за тебе се разпада и става полярен, животът губи своя смисъл и очарование.

Това е мъдростта на живота — да достигнем до ЛЮБОВ­ТА, което органично свързва всички неща в едно неразруши­мо хармонично цяло, подобно на белия цвят, който съдържа в себе си всички цветове; да постигнем всеобемащата любов и да не се отклоняваме от нея, защото законът на Живота е за­кон за неотклонение от ЛЮБОВТА, което ще рече, че в осно­вата на всичките ни мисли, чувства, думи и дела трябва да пос­тавим Любовта, в която светът е единен.

* * *

За да почувствуваме пълнотата на живота, неговата необятност и вечност, трябва да почувствуваме единството на всич­ко съществуващо — великото единство, в което няма „аз" и „ти", „ние" и „вие", защото всички сме едно: „Да бъдат всич­ки едно — както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно."

Единствено чрез любовта човек може да постигне и да пре­бъдва във ВЕЛИКОТО ЕДИНСТВО. Казано е в Писанието: „Бог е Любов и който живее в любовта, живее в Бога и Бог живее в него. „Тя обединява всички неща в едно хармонично цяло. Един закон има в света — законът на Любовта. Една е тайната, шифърът, паролата, която ще ни отвори вратите на Живота — Любовта, Тя е ключът на Живота. За да влезем в Него трябва да обичаме, да бъдем постоянни в Любовта, да имаме устой в Любовта и нито за миг, и нито крачка да не от­стъпваме от Нея. Да се слеем с ЛЮБОВТА, да бъдем едно с Нея — това е постоянното желание на душата ни, защото ако душата ни не е самата Любов, то какво ли тогава е тя? И за­това: нека всяка наша мисъл да е изпълнена с ЛЮБОВ. „Умът — казва Учителят Беинса Дуно — трябва да гледа през очите на Любовта". Всяка дума, която произнасяме, да е проникна­та от Любов; всяко дело, което извършваме — да е плод на Любовта; и всеки наш жест и всеки наш поглед - всичко, всич­ко в нас да е ЛЮБОВ. И тогава ще можем да кажем, че сме самата ЛЮБОВ. Тогава ще живеем за Цялото, а не само за себе си като отделност, защото сме постигнали своята цялос­тност — блажената пълнота на единството. Вече нищо няма да ни липсва, защото в нас ще бъде всичко и преди да сме по­желали — вече ще имаме, защото закон е: Любовта изпълва човека с всички блага. Любовта ще ни направи и здрави, и сил­ни, и красиви, и умни, и добри. Тя крие в себе си всички въз­можности и затова — всичко е възможно за човека на ЛЮ­БОВТА. Нему е подвластна дори и смъртта.

* * *

Истината е дете на ЛЮБОВТА. Истинни са тези неща, ко­ито не умират никога, които остават вечно. Истинни и краси­ви са само нещата, които са направени с Любов, защото Лю­бовта е основа на всичко, а нищо не може да съществува без основа. Всичко, което е направено без Любов е осъдено на раз­рушение и гибел. Нека да не пречим на живота да се изявява такъв, какъвто е. Нека да не се опитваме да го коригираме. Всичко, което е съобразно естеството ни е целесъобразно т.е. подчинено на висшата разумност, която прониква целия кос­мос. А естествено е всичко, което ни идва от вътре, което оби­чаме - всичко, което можем да направим с радост и любов, и което ще ни достави вътрешно удовлетворение. Човек не мо­же да живее с догми и правила. Догми и правила има само там, където няма или недостига любов. Всичко, което се иска от нас е да бъдем естествени и да живеем естествено. Да живеем естествено означава да изкореним от живота си насилие­то. Този, който върши насилие спрямо собствената си приро­да, той ще върши насилие и спрямо другите. Всичко, което е природосъобразно, е чисто и спомага нашата еволюция, защо­то природата не е нищо друго освен обективизация на Духа, а напълно пречистен е само този, който се издигнал над поня­тията „чисто" и „нечисто". Затова и казвам, че този който не е верен на себе си, той не може да бъде верен и на Бога. Да бъдеш верен на себе си означава да съзнаваш, че живееш от любов и за любов. Да живееш от любов има отношение към миналото — ти си дете на любовта. Да живееш за ЛЮБОВ има отношение към бъдещето — ти искаш да пораждаш ЛЮ­БОВ. Миналото и бъдещето се сливат и стават едно в настоя­щето. „Да живееш от ЛЮБОВ" и „да живееш за ЛЮБОВ" се сливат и стават едно в „да живееш с ЛЮБОВ". Любовта, ка­то всичко, което е реално, не може да бъде нито в миналото, нито в бъдещето. Любовта (като живота) съществува само в настоящето. „Любов" е дума, която няма форма за множест­вено число и това не е случайно, защото няма минала, нито бъдеща любов — има само настояща любов — любовта тук и сега. Само тя ни ползва. И ако искаме да растем и да влезем във Вечността, ние трябва да открием Вечността в мига, в ми­га, който е тук и сега. Всичко друго, което е извън този миг и извън ЛЮБОВТА, ни отдалечава от Реалността. Затова и Учи­телят Беинса Дуно казва, че най-важното нещо за нас е това, което вършим в момента — не това, което сме извършили в миналото, нито това, което ще извършим в бъдеще, а точно това, което вършим сега, в този миг, защото нашето „утре" за­виси от нашето „днес" — бъдещето не е нищо друго освен раз­гърнато настояще.

* * *

Естествеността е висша категория, категория, която дори е над категориите „добро" и „зло", защото тя не препятства, а напротив — съдейства на еволюционния процес, на целта на Битието. Аз съм естествен, когато съм открил движението, по­тока, посоката на живота вътре в мен и съм се подчинил. Ес­тествено е да те привличат нещата, които обичаш и да им се отдаваш всецяло, без остатък и резерви. Така се сливаш с те­чението на живота вътре в теб, с Творческия Процес и сам ста­ваш Творящ, ставаш естествен, такъв какъвто си, носещ спецификата на космическата си индивидуалност. Животът е кра­сив, защото сме различни. Красотата на живота е в безкрай­ното разнообразие на формите, чрез които се изявява той. Същността е единна, но единната Същност не предполага съ­ществуването само на един образ и неговата безкрайна множественост. Същността е единна, но не и еднообразна. Същността е единна и многообразна, и задачата на всеки от нас да открие своя образ и да го изяви. Ние се приближаваме до нашата същност, до нашия ПЪРВООБРАЗ чрез процеса на ме­дитация. Медитацията е процес на съзерцание на нашата вът­решна същност, процес на съзерцание на СЪЩНОСТТА, на самовглъбяване, на у-един-ение т.е. потапяне и разтваряне в ЕДИННАТА СЪЩНОСТ, процес, при който ти самият ста­ваш СЪЩНОСТ, СЪЩИНА на всички неща, която въпреки това има собствен образ, а не е без-образна. Докато ние не сме достигнали дъното на своето същество, ние сме без опора живота, без основа и животът ни ще бъде изпълнен със стра­дания, дори и да правим само нещата, които обичаме, т.е. не­щата, които смятаме, че произтичат от нашето естество. Но ние не можем да бъдем сигурни в това дали те са ни или не са ни при-СЪЩ-и, преди да сме намерили своя вечен пристан в нашето истинско „АЗ". Страданията ни са нашите най-добри помощници. Те винаги ни сигнализират кога сме се отклони­ли от естественият път. Ние страдаме и ще страдаме, докато сме несъвършени. Постигнем ли съвършения образ, по кой­то сме създадени, страданията изчезват, защото СЪЩНОСТ­ТА на ЖИВОТА е БЛАЖЕНСТВО, а Блаженството изключ­ва всяка скръб.

* * *

Ние трябва да дирим това, което е увлекателно за нас, то­ва, което ни се отдава най-лесно, най-леко, защото можем да го извършим с любов, защото съответствува на нашето вът­решно естество. Това е естественият път, който ни отвежда до НИРВАНА, до крайната цел на човешкия живот. Греши този, който мисли, че НИРВАНА може да бъде постигната по на­силствен път — чрез потискане, обуздаване и унищожаване на влеченията, които ИЗПИТваме, които са храна за нас. Пламъ­кът не може да угасне преди да е изгоряло горивото. Излиш­но е да мъчим да го задушим. Просто горивото трябва да из­гори докрай, за да престане и ГОРенето и ГОРестта. Животът трябва да бъде изживян от начало до край — преминавайки през всички фази на Битието, ние най-после да утолим ТРИШНА (жаждата за живот) и това, което ще ни остане след това, ще бъде НИРВАНА (БЛАЖЕНИЯ покой). Но повтарям - НИРВАНА идва едва тогава, когато животът бъде изживян докрай и нищо повече не е в състояние да ни върне към него. Желанията са угаснали в нас, защото са изживени посредст­вом любовта, а не защото сме ги унищожили. Затова дайте път на живота във вас да се проявява такъв, какъвто е, и не му се противопоставяйте. Самото жизнено движение, което чувс­твате вътре в себе си, ви води към съвършенство, към пълно­та, към покой, към БЛАЖЕНСТВО. Затова вслушайте се в то­зи глас, който ви говори отвътре, в този вътрешен импулс и му се подчинете. Той е БОЖЕСТВЕН. И всичко, което идва от дълбините на нашето същество е Божествено. Не се вслуш­вайте в тези авторитети, които ви говорят отвън, ако това не е в съответствие с вашето вътрешно естество. Запомнете: един­ственият авторитет за вас се намира не вън, а вътре в самите вас и ако вие не се вслушвате в неговия глас, ще се разкъсва­те от противоречия, които ще отравят живота ви. Вярвайте единствено на себе си и на този, който ви говори в съответст­вие с вашия вътрешен усет за нещата. Всичко друго е заблуда, опит да се надхитри Природата, но този опит ни струва твър­де скъпо. Ние губим вътрешния си мир и радост и от това ня­ма по-красноречиво доказателство, че сме се отклонили от пъ­тя, че сме сьГРЕШили, че сме навлезли в чужда орбита на дви­жение. Трябва да се поучим от растенията и да разберем вед­нъж завинаги, че не можем да вържем и да дадем плод, ако не сме цъфнали. В естествения път няма нищо нечисто. Напро­тив — всичко е чисто, защото е ЦЕЛЕСЪОБРАЗНО, всичко е за добро и всяко нещо е уместно и навременно, защото служи на висшата цел. Всеки етап е необходим и не бива да се пре­небрегва (Това да ви бъде като закон!). Ако ти си минал през него — забрави го и продължавай смело напред, но не си ли — не се мъчи да го прескочиш или заобикаляш. Много пъти съм казвал, казвам го и сега — скачането завършва с падане, хитруването с глупост. И ако вие искате да бъдете действи­телно служители на Висшето, то подчинете Му се. А от това няма нищо по-лесно, защото, То не е някъде далеч, много да­леч от вас, а е възможно най-близко — вътре в самите вас, за­щото То не е друго, освен вашата СЪЩНОСТ, това, към кое­то всички се стремите. Оставете всички предпоставени тези, от­кажете се от всички предразсъдъци. И помнете, че законът е вътре във вас и ако не му се подчините ще се самоосъдите. А ние искаме да бъдем свободни, но често забравяме, че свобо­дата не е произвол, че тя е възможна само в рамките на зако­на, а този ЗАКОН е изписан в сърцата ни и във всеки един миг настойчиво ни напомня за себе си.

(МЕДИТАЦИЯ)

Всяка моя мисъл е ЛЮБОВ

Всяко мое чувство е ЛЮБОВ

Всяко мое слово е ЛЮБОВ

Всяко мое дело е ЛЮБОВ

И щастлив съм аз, защото съм ЛЮБОВ

едно сърце отворено за всички,

в което цялата вселена се побира —

и хора, и животни, и мушици,

и дървета, и цветенца, и тревици...

Всичко в мене оживява

и аз във всичко оживявам —

дете на цялата ВСЕЛЕНА,

разбрало, че ВСЕЛЕНАТА дете е

ПОСЛЕДНО СЛОВО

Мили мои! Това, което исках да ви кажа досега — не само с думи, но и с целия си живот — беше, че ви обичам и че тряб­ва винаги да се обичаме, защото животът, който тече в мене и в тебе, във всички нас, не само хората, но и всички същества — дръвчета и цветенца, птички и животни — е един и същ. И това е ВЕЛИКО. И то е, което ни прави съпричастни и ни из­пълва с любов — не, не с любов, а с благоговение пред ВЕ­ЛИКИЯ ЕДИНЕН ЖИВОТ. Ние сме форми, чрез които се проявява ТОЙ; и това ни прави сродни. Всяка ваша радост или скръб е и моя радост или скръб и обратно всяка моя ра­дост или скръб е и ваша... Аз желая вашето щастие така, както желая и моето, и искам да ви помогна, за да се почувствате, за да бъдете истински щастливи. Раздавайте се щедро и док­рай. Не пестете любовта си нито миг. Нека тя блика радост­но, свободно от сърцата и душите ви.

Любовта е живот

Животът е всичко

Всичко е Бог

Следователно: ЛЮБОВТА Е БОГ

Помнете: ЛЮБОВТА Е БОГ

И обичайте, за да пребъдвате в Бог!!!

Това е Учението

Това е същественото

Това е всичко, което имах

и исках да ви кажа...

Любов вместо молитва

А нима има по-добра молитва от ЛЮБОВТА?

Помнете закона: само с ЛЮБОВ се отива при Бога, защо­то Той самият е ЛЮБОВ

Господи! Аз не знам кой си. Аз не знам какво си. Аз не знам къде си .Знам само, че Те обичам.

Нима е необходимо да те познавам, за да Те оби­чам?

Нима е необходимо да познаваш нещо или няко­го, за да го обичаш.

Любовта предхожда всяко знание. Любовта е предусет за нещата, интуиция. А интуицията действа изпреварващо. Преди да сме видели вече знаем. Преди да сме познали вече сме повярвали. Преди да сме повярвали вече сме обикнали.

ЦАРСКИЯТ ПЪТ НА ДУШАТА

Любовта към Бога е мощна сила, чрез която човек придобива съвършенство.

БЕИНСА ДУНО

Моята любов към Теб е това, по което стъпвам, за да дой­да при Теб. Тя може да бъде конец, въже, греда или мост, опъ­нати над бездната на пустотата, която разделя двата свята — Царството на Смъртта и Царството на Живота, Царството на Луцифер и Царството на Христос...

Моята любов към Теб е това, по което стъпвам, за да дой­да при Теб...

Ако обичаш Бога, всичко ще ти принадлежи, защото Бог е източник на всичко съществуващо, а Любовта — единствено­то нещо, което може те приобщи към Него. Затова нашепвай всеки миг в сърцето си: Господи, обичам Те! Обичам Те, Гос­поди! — докато почувствуваш как необятната любов на Бога те изпълва всецяло, докато почувствуваш, че ти си тази нео­бятна любов. И ще рукнат от Теб сълзи на умиление. И всич­ки същества ще ти станат мили, обичани, близки, защото ще си се докоснал до същината на Живота — Любовта. Няма по-голяма радост за човека от тази — да живее винаги в необят­ния свят на Божествената Любов. Тя разрешава всички проти­воречия. Тя лекува всички болести. Тя премахва всяка тъма. Тя побеждава дори и смъртта...

Ако обичаш Бога — не ще да има зло за теб. Ако обичаш Бога — не ще да имаш врагове. Ако обичаш Бога — отворе­ни ще бъдат всички пътища за тебе...

Йогананда казва:

„Ако обичаш Бога, никъде не ще се чувстваш чужденец, за­щото той ще бъде във всички страни, в най-прекрасното на всички пейзажи, в смътния предел на всички хоризонти.

Ако обичаш Бога никога не ще бъдеш тъжен, защото въп­реки всекидневната трагедия, той ще изпълва вселената с ра­дост.

Ако обичаш Бога, не ще се страхуваш от нищо и от нико­го, защото нищо не ще можеш да изгубиш и всичките сили на космоса не са в състояние да ти отнемат твоето наследство.

Ако обичаш Бога, имаш вече възвишено занимание за вся­ка минута, защото няма дело, което да не можеш да извър­шиш в Негово име, от най-скромното до най-великото.

Ако обичаш Бога, не ще искаш да проникваш вече в загад­ките, защото ще ги отнасяш към Него, Който е ключът на раз­решението на всички тях."

И действително: „Тези, които Ме дирят с непрестанна лю­бов, ще Ме познаят" — казва Кришна. А Исус ни дава първо­то, най-голямо и значимо за нас правило, което трябва да съб­людаваме, ако желаем да имаме успех в богопознанието.

„Да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялата си душа, с ця­лото си сърце, с всичкия си ум и с всичката си сила" — тези думи са цяло едно учение, което трябва да сложим като основа на нашия живот, ако не искаме той да рухне като стара, прогнила от влагата сграда. С тези думи Христос (а и Криш­на) ни посочва най-прекия път към Божието Царство, защото не само бог, но и хората се откриват пред нас дотолкова, до­колкото ги обичаме. Това е закон. Единствено чрез Любовта ние опитваме и познаваме нещата и колкото по-силна и съвърше­на е Тя, толкова по-силно и съвършено е и познанието на оби­чания обект. Но при любовта, която изпитваме към Бога има и още нещо — силата, с която я излъчваме, се връща към нас стократно умножена. Отдавайки любов, ние с удивление забе­лязваме, че сме в състояние да даваме все повече и повече, за­щото, все повече и повече получаваме, докато се превърнем един безкраен извор на Божествена Любов. Затова и Учители­те твърдят: „Да любиш, значи да освободим Божия неограни­чен склад на златно съкровище". Ако ние любим, ние не мо­жем да не даваме, а да даваме значи да придобием, и законът на любовта е преизпълнен: „Дайте и ще ви бъде дадено, пъл­на мяра претъпкано."

Това е най-простият и практичен метод за реализиране на Божествено съзнание. Индусите са го нарекли НИШКАМА БХАКТИ, (според определението на Шивананда) „поклонни­кът не очаква плодове от своето обожание. Той търси Бог и само Бог. Това е любов заради самата любов."

Това, според мен, е най-чистата духовна практика — да оби­чаш и да служиш безкористно, без да желаеш нищо в замяна. Нека само душата ти да пее с любов: „Господи, обичам Те!", изцяло отдадена на Бога. Зад всяка форма да вижда Божест­вената Същност и да я поздравява: „Господи, обичам Те!" Не съм привърженик на молитва, в която изисквам нещо за себе си — това не е съвършена молитва. Съвършената молитва е лишена от лични амбиции и подбуди. Съвършената молитва е ЛЮБОВ, а там, където се появява користта, любовта си оти­ва. Любовта не е сделка, не е търговия, не е „танто за танто". „Любовта не дири своето" — както казва ап. Павел. Тя е бе­зусловна. В нея обичаш просто, защото не можеш да не оби­чаш. Една хубава молитва не съдържа повторени или заучени думи, а порив на обожание и плам, който е толкова силен, че земният живот се отдалечава и изчезва. Молитвата е чист по­рив на вярата и любовта на създанието към своя Създател. Не думите, а поривът на обожание и любов правят една молитва истинска. Ти можеш просто да кажеш: „Господи, Ти си тук и аз Те обичам." Ако цялото ти същество вибрира, когато про­изнасяш това изречение, то ти си изрекъл една прекрасна мо­литва. (из „Мъртвите ни говорят”)

Човек във всеки миг от живота си трябва да се стреми да излъчва с тяло, със сърце, с ум, с душа, с дух любов към Без­граничния, всяка клетка от неговото същество трябва нежно да шепти: „Господи, обичам Те!", всяка клетка от неговото съ­щество трябва да се превърне в любов. И тогава ще преживеем ВЕЛИКАТА, ЖАДУВАНАТА ПРОМЯНА. Тялото и психи­ката ни ще се променят, преобразят и ще почувствуваме един­ството си с всичко съществуващо.

„Ако любовта тече през съзнанието, целият организъм от­говаря — тя стимулира всяка клетка. Тогава тялото е в хармо­ния. Душата става лъчезарна, умът — просветен, мисълта — проницателна, блестяща, жива, определена; словото става по­ложително, истинско, творческо; плътта се подновява, пречис­тва и оживява; делата са в пълен порядък и всички неща при­емат своето истинско състояние."

Тогава няма да има за нас повече противоречия, ограниче­ния, страдания, болести, старост, смърт, защото светът на ЛЮБОВТА е свят на мира, свободата, хармонията, радостта, здравето, младостта, вечния живот — светът на любовта е свят на съвършенство и в него ще намерим всичко, което ни е пот­ребно. Тогава ще разберем простата истина, че ако обичаш Бо­га, още преди да си поискал нещо, вече ще го имаш, защото „само проявената Божия любов носи изобилния и пълен жи­вот."

Помни, че няма друго нещо, което да ни приближава така бързо и сигурно към Бога, както Любовта. Затова се научи да произнасяш с целия плам на душата си, с всяка фибра на тя­лото си, с цялото си същество: „Господи, обичам Те!" и едва тогава в тебе ще лумне пламъкът на Безсмъртната Любов.

Опитай се да почувствуваш, че си потопен в необятния океан на Божествената Любов, отвори се за Нея, изпълни се с Нея, разтвори се в Нея и осъзнай, че всичко е Любов и че ти самият, като частица от всичкото, също си любов — любов, потопена в любовта — безпределна и вечна.

Истина е, че

можем и без Учител,

можем и без система,

можем и без Път,

но само при едно условие —

ако имаш безусловна Любов към Бога,

защото по-добър Учител от ЛЮБОВТА няма,

по-добра система от ЛЮБОВТА няма,

по-добър Път от ЛЮБОВТА няма!

„Разбира се трябва да се медитира, но можете да медити­рате в продължение на години и пак да не усетите нищо. Мис­ля, че трябва преди всичко да се обича, тъй като любовта е Царственият Път, който води към Божественото, трябва да се обича и в тази любов да се забрави всичко друго. Трябва да се изостави всичко друго освен мистичното и непонятно обо­жание, което именно ви позволява да усетите и възприемете Бо­жественото във вас. Трябва да почувствувате вибрациите на та­зи Любов, докато Радостта ви изпълни, да се отъждествите с тази Радост и Любов до такава стенен, че да бъдете само Лю­бов и Радост, а Любовта и Радостта да бъдете вие самите... Това е интуитивен, лишен от намесата на разума порив, в кой­то мозъкът не участвува, тъй като човешкият мозък никога не може да обича онова, което няма форма, нито име и именно за­това по-младите души все още имат нужда от Бог под човеш­ка форма, за да може Той да им стане понятен... Единствено на много напредналите души им е дадено да обичат Безличното и Несътвореното."

„Какво от това, което си направил в живота си, можеш да Ми покажеш?"

Въпросът, както и всичко, което идваше от Него, бе свър­зан с ЛЮБОВТА. Колко силно си обичал през твоя живот? Обичал ли си другите както Аз обичам теб? Изцяло? Безуслов­но? — ето какво ще ни запита Христос, когато, след годините прекарани на Земята, отидем отвъд, и на този Въпрос всеки от нас е длъжен да подготви достоен отговор като помни, че Гос­под е Любов, но за да споделим Живота Му, трябва да се на­учим да обичаме като Него самия. В това е целият смисъл на нашия живот." (из „Мъртвите ни говорят”)

Затова нека да произнесем с целия плам на душата си све­щената молитва на БХАКТА:

Господи,

искам да Те обичам така,

както ти ме обичаш

и чрез съвършената ЛЮБОВ

да те позная и изявя. Амин!

* * *

Господи,

обичам Те, защото си Любов, а Любовта не може да не се обича.

Господи,

обичам Те, защото съм Любов,

а Любовта не може да не обича.

Господи,

обичам Те, защото сме Любов,

а Любовта не може да не обича себе си.

И тъй кръга затворих

и слях се с Вечността.

МОЛИТВЕНА МЕДИТАЦИЯ В РОЗОВО

Три пъти се произнася формулата: „Проявената Божия Лю­бов носи изобилния и пълен живот", като преди това може да се изпее песента „Любовта е извор" или „Духът Божи". След това се слага последователно дясната ръка върху 7-те чакри, като се започва от най-долната и се отива към най-горната. При всяко слагане на ръката върху определена чакра се произ­нася съвършената молитва на БХАКТА: „Господи, искам да те обичам така, както Ти ме обичаш и чрез съвършена любов да те позная и изявя". След това отново по чакрите от първата към последната се произнася: „Аз съм потопен в безгранич­ния океан на Божествената Любов. Аз съм капка от безгранич­ния океан на Божествената Любов и като частица от Него също съм любов. Аз съм любов потопена в любовта. Аз съм Лю­бов!". След това следва същата процедура, само че с пеене на песента „Господи, обичам Те!". Ръцете се отпускат и се произ­нася три пъти формулата: „Бог е любов, която Христос е приел. Христос е любов, която ние сме приели. Ние сме лю­бовта, която сега проявяваме." Молитвената медитация в ро­зово завършва с песента „Бог е любов".

Тази медитация не е секретна. Тя е за всички, за всички те­зи, които желаят да получат във възможно най-кратък срок Бо­жествена Реализация. Ако вие я приемете във вашия живот, за кратко време тя ще го преобрази и съвършената божествена любов ще стане ваше постоянно преживяване (състояние).

Любовта не може да бъде ухо.

Любовта не може да бъде око.

Любовта не може да бъде крак.

Любовта не може да бъде ръка.

Любовта може да бъде само сърце.

Човече божий, ти можеш да живееш

и без ръце, и без крака, и без очи, и без уши,

НО БЕЗ СЬРЦЕ НЕ МОЖЕШ!

СИМФОНИЯ НА ЕСТЕСТВЕНОСТТА

Господи, Дари ме с магическата сила

да превръщам всичко до което се докосна

в божествено!

Любими Ошо, през тези месеци аз заспивах и се събуждах с мисълта за Теб. Ти ме учеше как да превърна живота си в тотално любовно преживяване, във върховен екстаз, а аз пишех ли, пишех Твоите пос­лания... Така се роди тази втора симфония, която съвсем естестве­но бих искал да посветя на Теб, просто така, без думи, защото ни­що не може да се каже за Теб или поне аз нищо не мога да кажа.

благодаря ти!

„Спомних си как една сутрин бях открил случайно на един бор пашкул и то тъкмо когато душицата вътре в него проби­ваше черупката и се канеше да се измъкне навън. Чаках, чаках, тя се бавеше, а аз бързах; наведох се тогава над нея и започ­нах да я стоплям с дъха си. Стоплях я нетърпеливо и чудото започна да става пред очите ми, с темпо, по-бързо от естест­веното; пашкулът се разтвори съвсем, пеперудата се измъкна навън. Ала никога не ще забравя ужаса, който изпитах: крил­цата й бяха нагънати, не можеха да се разтворят., тя трептеше с цялото си телце и се мъчеше да ги разгърне, но не успяваше; мъчех се и аз да й помогна с дъха си. Но напразно; тя имаше нужда от търпеливо съзряване и разтваряне под слънцето и се­га беше вече късно, моят дъх беше принудил пеперудата да се измъкне преждевременно, сбръчкана и недоносена. Тя излезе още неузряла, пошава отчаяно и скоро умря върху дланта ми.

Лекото телце на тази пеперуда е струва ми се най-голямо­то бреме, което тежи на съвестта ми. И ето, днес осъзнах дъл­боко — смъртен грях е да насилваш вечните закони; твой дълг е да следваш с доверие безсмъртния ритъм."

из „Алексис Зорбас" на Никос Казандзакис

Дзен означава да бъдеш естествен, да действаш естествено. Да виждаш и да приемаш нещата такива, каквито са, да пра­виш това, което идва, да правиш това, което трябва. Да ула­вяш тенденциите на развитието, потока на живота и да му се подчиняваш. Да оставиш всяко нещо да върви по своя път, към своята цел, знаейки, че всички пътища водят до една Цел. Дзен означава да откриеш своята истинска същност, да се слееш с нея, а значи и с всичко, защото тя прониква всичко съ­ществуващо. Дзен означава да се проявяваш такъв, какъвто си по природа, без нищо да добавяш от себе си, т.е. да изразя­ваш СЪЩНОСТТА. Дзен не допуска нищо изкуствено, нищо допълнено — никакъв фалш, лицемерие, двуличие, гордост, щестлавие, амбиция. Всички тези неща са добавъчни, извън твоята истинска същност и проявявайки тях, ти не проявяваш себе си, а да не проявяваш себе си значи да си роб на илюзи­ята. Слънцето го има, но то е скрито зад облаци и ти мислиш, че съществуват само облаци, но не и слънце. Ето всекидневна­та илюзия, с която живеем. Достатъчно е, обаче, вместо да скърбим, че няма слънце, да имаме търпението вятърът да из­духа облаците и тогава то ще проблесне. Слънцето е нашата истинска СЪЩНОСТ, облаците са нашите дребнави мисли и егоистични желания, а вятърът — нашето правилно усилие, ко­ето е в хармония със същността, със силата.

Дзен не означава да създаваш ново качество, а да разкриеш старо, но забравено. Изобщо не е правилно да се смята, че ти можеш да направиш, да създадеш нещо сам — единната същ­ност е тази, която създава всичко. Ти си само неин изразител. Ако осъзнаеш това, ще придобиеш смирение, а придобиеш ли смирение, ще избегнеш конфликта и страданието. Най-важен е душевният мир и вътрешната пустота, която го поражда. Ми­рът изгражда Хармонията, а тя ни нрави щастливи. Ние мо­жем да бъдем щастливи. Ние трябва да бъдем щастливи — ето една огромна илюзия. Помнете: при Дзен няма цел. При Дзен няма стремеж. Там където има цел, има и стремеж, а това оз­начава и конфликт, и болка (защото конфликтът разрушава всичко), и амбиция, а тя е нещо добавъчно, изкривяване, забо­ляване, опит да се създаде ново състояние, а ние казахме, че търсеното вече съществува, затова трябва само да отмахнем от него напластяванията, чуждите примеси, които ни пречат да го видим. Дзен не е откриване на нещо ново, а откриване на нещо старо, нещо изначално, което винаги е съществувало, както в нас, така и във всичко около нас. И това е удивител­ното — как сме могли да си затворим очите така, че да не виж­даме това, което винаги е съществувало около нас и даже в са­мите нас.

Дзен означава просто да си отвориш затворените очи, да направиш най-простото нещо, което е необходимо в даден мо­мент — когато ти се доспи — да легнеш да спиш, когато огладнееш — да седнеш да се нахраниш. Това е Дзен — просто като самото съществуване. Да се подчиняваш на природата на нещата — ни повече, ни по-малко. Та да се върнем на въпро­са — ние не можем и не трябва да бъдем щастливи, защото просто сме щастливи — това изисква да осъзнаем Дзен. Ние притежаваме това, което търсим. Ние самите сме това нещо, затова няма смисъл да го търсим някъде другаде. Даже нещо повече — няма смисъл да го търсим въобще — трябва само да си отворим очите и да го видим. Когато тялото е облече­но, ние правим догадки за него, какво ли представлява то, как ли изглежда, хубаво ли е, грозно ли е, и какви ли не фантасмагории измисляме посредством въображението си. Но Дзен не е да си представяме, а да виждаме нещата такива, каквито са. Значи, за да видим тялото голо, такова, каквото е, просто трябва да го съблечем. Или с други думи казано — да махнем от Истината покривалото, с което сами сме я забулили.

Дзен не се интересува от минало и бъдеще, затова няма и цел, защото наличието на цел предполага бъдеще. За Дзен всичко е сега и ние винаги трябва да съществуваме ТУК и СЕ­ГА. Дзен не се интересува от мечтата. Мечтите са си мечти. Дзен се интересува единствено от реално съществуващото. За­това и Дзен не се нуждае от хора идеалисти, а от хора реалис­ти. А ние бягаме от мига, без да разбираме, че в мига се съ­държа Вечността, в малкото се съдържа голямото, в нищото, което е у нас, се съдържа всичкото. Това Дзен нарича просвет­ление. Денят съществува, защото съществува слънцето. Глу­паво е да мислим, че няма светлина и слънце, защото е нощ. Нощта съществува, защото не виждаме слънцето. Но тя е не-реалност за този, който постоянно вижда слънцето. Дзен ни учи, че мисленето, което ние сме издигнали в култ, когато е дозирано, действително може да служи като лекарство, но на­рушим ли дозата, то се превръща в отрова. И действително — най-голямата заблуда е да мислим, че чрез мислене можем да постигнем Същността. Тази илюзия аз наричам ЛУКИ и съв­ременните хора са в неин плен. Да се върнем към Същността означава да успеем да преустановим умствените вълни. Това е методът, който използва Дзен. Аз бих го нарекъл връщане към Същността. Докато сме фокусирали вниманието си върху следствието или създаденото, ние сме слепи за Причината, за това, което създава. Дзен ни учи, че трябва да погледнем от­въд това, което се променя, отвъд постоянното движение, за да достигнем до първоначалната ПУСТОТА, до ВЕЛИКОТО НИЩО, от което възниква всичко.

* * *

Интуицията, дълбокият вътрешен усет за нещата, живото чувство трябва да ни ръководят в живота, а не мъртвите, предпоставени тези, предразсъдъците, повърхностните логически умозаключения. Животът е една музикална пиеса и ние тряб­ва да я преживеем и изпълним като виртуозни музиканти — без да мислим върху нотите, а просто да ги чувстваме. Най-краткият път съм същността на живота е чувството. Грешат тези, които твърдят, че за да постигнем Бога трябва да станем безчувствени. Не! По-точно обратното. Трябва да отидем от­въд пределите на обикновената човешка чувствителност, тряб­ва да я префиним и да станем сврьхчувствителни, за да можем да виждаме това, което другите не могат, за да можем да чу­ваме това, което другите не могат, за да преживяваме това, ко­ето за другите, за несъбудилите се за живот, ще бъде непонят­но. Да бъдем живи, максимално живи, възприемчиви, съзна­телни — това е всичко. Когато Бог ни е дал сетива, Той не ни ги е дал, за да ги умъртвяваме, а за да ги развиваме, усъвър­шенстваме... Когато умъртвяваме сетивата си — умъртвяваме живота си и правим опит да коригираме Бога, а нима това не е богохулство?

* * *

Животът ти е даден не за да страниш, нито за да бягаш от него, а за да го живееш пълноценно, пълнокръвно. Само по този начин, а не потъвайки в някакви умозрителни абстракции, можеш да опиташ неговия вкус и така да достигнеш до същ­ността му. Животът, който е Бог, казва „не" на преждевремен­но умрелите, на отреклите се от живот приживе. Животът, кой­то е Бог, казва „да" на истински живелите, на най-живите от всички живи на земята. Който иска изкуствено да спре изявле­нието си, проявлението си, да унищожи желанията си, живота си е богохулник. Животът, светът, всяко същество е едно уни­кално творение на Твореца, едно чудо, които само тези, кои­то са загубили състоянието на детството, които не вярват в чу­деса, искат да унищожат, да спрат развитието, еволюцията, ес­тествения ход на нещата, който ни води към съвършенство, за­щото Творецът е съвършен, а краят винаги е като началото. Щом началото на всички начала е съвършено, то и всички неща в своя край ще бъдат също съвършени. Ето защо тези, ко­ито се противопоставят на естествения еволюционен процес, са неверници и богохулници. Всеки от нас трябва да изживее, да надживее живота, който му е даден, и съвсем естествено и непринудено да стане съвършен. Затова казвам: не на насили­ето и насилниците в природата. Тези, които не вярват в при­родата, не вярват в Бога, защото Бог е създал природата — не някой друг. Един е Творецът и ние като Негови творения трябва да се стремим съвършено да изразим идеята, която е вложил в нас. Не бива да допускаме двойствеността в съзна­нието си, защото тя е, която отдалечава от Реалността. Дуализмът е илюзия. Аз съм Бог. Ти си Бог. Птицата е Бог. Цве­тето е Бог... Камъкът... Всичко е Бог. И когато всичко стане за тебе Бог, едва тогава ти постигаш своята изначална същност и ставаш просветлен.

„Бях 6-годишен, когато разбрах, че всичко е Бог и косата ми се изправи — каза Теди. Спомням си, че беше неделя. Сес­тра ми — тя тогава беше съвсем мъничка — пиеше млякото си и изведнъж аз разбрах, че тя е Бог и млякото е Бог. И ми ста­на ясно, че тя налива Бог в Бог, ако разбирате какво искам да кажа".

из „Теди" на Селинджър

Ако приемаме живота, света, хората, себе си, изобщо всич­ко такова, каквото е, без да се стремим да реформираме, да поправяме, да променяме, то тогава ще достигнем това, кое­то е — до същината на всичко, която хората наричат Бог. И всичко за нас ще стане Бог, защото Той прониква всички не­ща. И тогава отношението ни към всяко същество ще бъде по­родено, ще бъде израз на една безпричинна и безусловна лю­бов, която ще струи от нас навсякъде и към всичко.

* * *

Човек започва с любов към себе си. Постепенно тази лю­бов се разширява и прераства в любов към ближните, докато се достигне любов към Бога. В процеса на любовта, обичайки себе си, ние сме тръгнали от нашето ЕГО. В края на пътя, дос­тигайки до любов към Бога, нашето ЕГО се себеотрича. Его-то се преобразува в не-ЕГО. Вече няма аз — всичко е АЗ. Човек преживява истината, реалното съществуване, което е уни­версално, цялостно. Всяко чувство за отделеност и отделност е изчезнало, защото, докато то съществува, не можем да по­чувстваме, да преживеем ВСЕОБЩАТА РЕАЛНОСТ. Тази ре­алност не е моя и твоя, не е даже и наша. Тя просто е. И то­зи, който иска да я направи своя, никога няма да успее в опи­та си, защото нашето малко ЕГО не може да побере УНИВЕРСУМА. Разбирайки, че формата ни ограничава, че формата е плод на нашето его, че формата, в края на краищата, е затвор, трябва да я разрушим. Всички илюзии от нашия живот тряб­ва да бъдат пометени и преди всичко илюзията, че аз съм не­що, което съществува отделно от всичко друго, което същест­вува. Не само че не съм, не само че нашето съществуване е вза­имосвързано и взаимообусловено, но и всичко прониква всич­ко и на практика, извън света на формите и ограниченията, всичко е едно.

ВСИЧКО Е ЕДНО — когато тази истина, това чувство ста­не постоянно преживяване, тогава целта на човешкото същес­твуване е постигната.

ОМ ТАТ САТ

* * *

„Ученикът започва с Любовта. Ако Ме любите, ще опази­те Словото Ми"

Отношенията между Учител и ученик трябва да бъдат като между любим и любима. Всяка дума на Любимия е закон. Ние я възприемаме с цялото си същество, без никакво съмнение, без никакви условия или резерви. Тя ни прониква изцяло, док­рай. Ако ние действително обичаме, всяка дума на нашия Лю­бим придобива, в нас и за нас, непонятни за другите измере­ния, дълбочини, реалности. Словото оживява в нас, то дава плод, става плът, навлиза осезаемо и безвъзвратно в нашия живот. Неговото навлизане е толкова по-пълно, колкото на­шето любовно отдаване е по-пълно. Защото любовта е тази сила, чрез която възприемаме и нашето възприятие е толкова по-обемно и многопластово, толкова по-живо, пълнокръвно и творческо, колкото любовта ни към Любимия е по-силна. А колкото по-силна е тя, толкова повече се смаляваме ние, за да расте у нас Любимия. Докато идва един миг — мигът на съвършената любов, при който ние вече сме изчезнали и в нас е останал само Любимия, един миг, при който, ние вече не съ­ществуваме — съществува само Той или по-точно — нашето съществуване е Той, ние нямаме собствено съществуване, ние съществуваме единствено заради Него и чрез Него.

При съвършената Любов ние ставаме това, което обичаме. При съвършена любов ученикът става като своя Учител — то­ва е закон. Така че нашето приближаване, приобщаване към Учителя зависи от любовта, която изливаме към Него. Не че той се нуждае от нашата любов, но ние се нуждаем от нея, за­щото любовта е този магнит, който привлича нещата едни към други и ги слепя завинаги.

Любовта е само- и себе-отдаване. При любовта ние отдава­ме себе си на Любимия и колкото повече нараства тя, толко­ва повече от себе си Му даваме, докато идва един миг, в кой­то няма какво повече да Му даваме, защото сме Му дали всич­ко, което сме притежавали. Сега ние сме станали изцяло него­ви. Той е нашият притежател... И ние Му казваме: „Не мога да нарека вече нищо свое, защото, откакто Те възлюбих всич­ко стана Твое. Моите мисли вече не са мои. Те са твои. Мои­те чувства вече не са мои. Те са твои. Думите ми са твои. Пос­тъпките ми са твои. Вече нямам собствен живот, защото ти си моят живот и ако Ти ме изоставиш, това ще бъде краят на всичко — вече няма да имам мисли, чувства, думи, постъпки, вече няма да мога да живея, защото Ти (Учителю) си моят жи­вот."

* * *

Трябва да бъдем максимално възприемчиви, максимално отворени за мига, защото в него се съдържа вечността, в край­ното се съдържа безкрайното, в смъртното — безсмъртното. Ако успеем да изживеем мига, настоящия миг интензивно, пъл­но, тотално, ако в този миг съумеем да умрем за всичко дру­го, за всичко извън него, ако проникнем до неговите дълбини, всеобхватно, без остатък, мигът ще изчезне и ще остане само вечността, времето ще се разпука и из неговата утроба ще се роди безкрайността. Разбира се това не е толкова лесно, ина­че земята щеше да бъде пренаселена със светци. Не е лесно умът ни да постигне еднопосочност и изправен пред настоящето да не иска да бяга или в миналото, или в бъдещето, не­зависимо приятни или неприятни са те. Но така или иначе умът ни е винаги готов да бяга, умът ни е винаги в състояние на бяг­ство и е много трудно да го озаптим. Изисква се продължи­телна, всекидневна, всемигова практика, множество усилия, които в края на краищата, рано или късно ще бъдат възнагра­дени. Тогава нашата личност ще стане единна, еднопосочна — умът ни ще се умиротвори, ще затихне и в това състояние на покой ще се слее с чувството и с делото. Минало и бъдеще ще изчезнат. Ще остане само вълшебното СЕГА, приказната ВЕЧ­НОСТ. И тогава ще преживеем живота в неговата пълнота.

* * *

За да постигнеш Реалното, не е необходимо да правиш не­що, т.е. да проявяваш някакви усилия. Не! Просто трябва да оставиш нещата да се случват, т.е. да си идват и отиват от самосебе си и тогава това, което искаш, ще се случи — ти ще бъ­деш в единение с Реалното. Не са необходими лични усилия. Личните усилия са плод на нашето ЕГО, а нашето ЕГО е, ко­ето ни отделя от ТОВА, КОЕТО Е. Необходимо е само да умеем да се вслушваме в себе си и да се подчиним на естест­вения порядък на нещата като се очистим от всичко добавъч­но, от всякакви лични усилия и амбиции, защото там, където е усилието, там е и насилието, а там, където е насилието, от­съства естествеността. Когато аз дишам, аз съм естествен, неп­ринуден. Не проявявам ни най-малко усилие, за да вдишам или за да издишам. И вдишването и издишването си идват точ­но по реда, от самосебе си. Не е необходима каквато и да би­ла намеса от моя страна. Умът ми не участва в този процес. Просто той се случва и това случване е най-естественото не­що, защото то си е в реда на нещата. По същия начин, когато човек огладнее, просто трябва да се нахрани — и това е естес­твено, защото организмът го изисква. И тук не са необходими никакви усилия за да удовлетвориш глада си. Но ако не си гла­ден и започнеш да се храниш — това вече няма да бъде хране­не. Това ще бъде тъпчене, излизане извън естествения порядък на нещата. Тогава вече ще са необходими усилия от твоя стра­на — организмът ти ще бъде насилен да усвои храната БЕЗ ТОЙ ДА ЖЕЛАЕ ТОВА. Когато отсъства истинско желание за нещо, а то се върши, дейността е плод на индивидуалното, а не на всеобщото, а само всеобщото е реално. Индивидуал­ното е илюзия. Когато индивидуалното, личността се намеси, тогава се обърква естествения ред на нещата. Тогава човек се отдалечава от реалността. Всичко си е в реда на нещата, кога­то става от самосебе си — просто идва. Ти не си го викал, не си го търсил. То просто идва при тебе така, както сънят, ко­гато си капнал от умора. И така моята мисъл е, че само естес­твеното е, което ни води към реалното, защото ЕСТЕСТВЕНОСТТА Е ИЗРАЗ НА РЕАЛНОСТТА, и всяко отклонение от нея е попадане в плен на илюзии, отдалечаване от реалност­та, а докато живеем с илюзии, ние никога не ще се чувстваме удовлетворени, защото илюзиите са просто халюцинации, за­местители. Ние сме жадни, а сънуваме, че пием вода, но така или иначе това е залъгалка и тя не ще задоволи жаждата ни. След свършване на съня жаждата отново ще ни нападне. ВСИЧКО, ОТ КОЕТО СЕ НУЖДАЕМ Е РЕАЛНОСТ. Не мечти, не халюцинации, не съновидения, не илюзии, а реал­ност. А как ще я наречем — дали БОГ, дали ЛЮБОВ, дали САТЧИТТАНАНДА, това не е важно. Важното за нас е да се слеем с реалното!

Много звезди огряваха небето ми, но беше тъмна и студена нощ за мен. Когато слънцето, едно единствено, изгря, постепенно фалшивите слънца — звездите, избледняха и изчезнаха... И едва тогава аз разбрах какво е ден. След дългата полярна нощ разбрах, че съществуват светлина и топлина. Разбрах, че истински живея!

Трудно човек се среща с истинските неща. Затова тези сре­щи са редки, но знаменателни. Те променят изцяло живота на човека, правят го по-концентриран, по-целенасочен. Истинс­ките, автентични неща за всеки човек са различни, така, както Истината е една, но за всеки тя е различна. Всеки я преживява, чувства но свой начин. Всички мъже могат да харесват ед­на красива жена, но не всички могат да я обичат. Не всеки мъж може да открие в нея себе си. И все пак в живота съществуват мигове, които са като откровение. Всеки изгрев е откровение, защото той ти показва обратната страна на нощта — деня. Де­нят, светлината са реални. Нощта и тъмнината не са. Ние не се нуждаем от множество звезди. Ние се нуждаем от една един­ствена, която да наречем и която да бъде слънце, защото на­шият ден се нуждае от слънце, защото нашият живот се нуж­дае от слънце — от топлина и светлина.

Бях чел много поети и някои от тях смятах за свои люби­ми, а тяхната поезия — за истинска. Те бяха двама, трима. Но там, където са двама или трима, там истинската любов я ня­ма. Не може да има, не може да изгряват две-три слънца ед­новременно — слънцето може да бъде само едно. И по това ще познаете истинското от неистинското. Можеш да имаш са­мо един Бог. В храма на душата многобожието не се допуска. Ако имаш много богове, ти всъщност нямаш Бог, ако имаш много учители, ти всъщност си без Учител, ако имаш много любими, ти още не си срещнал своята, истинската и затова единствена. Всичко е било само флирт, а не любов — автен­тична, дълбока, разтърсваща и преобразяваща, човека... До срещата ми с Поезията на Петя Дубарова, аз си мислех, под­чертавам, аз си мислех, че истинската поезия за мен, предназ­начена за мен, битува в стиховете на Пеньо Пенев, на Андрей Германов, на Вапцаров. Но разбрах, че съм се лъгал. Умът много често ни подвежда. Сърцето е това, което определя да­ли една среща е истинска или не, дали нещо е автентично или не е. Защото истинските неща са свързани с любовта. Когато се сблъсках с феномена Петя Дубарова, аз разбрах, аз почув­ствах, че съм се срещнал с търсената от мен, с автентичната за мен Поезия. И тази среща беше за мен като Прозрение, като Откровение, защото най-сетне, след дълго пътуване с Цел, но напосоки, аз стигнах там, накъдето се бях устремил, където желаех да стигна. От този ден разбрах, че друга поезия не ми е необходима. Поезията на Петя ми стига, защото тя е истинска, а автентичните неща се отличават от неавтентичните по това, че задоволяват глада и жаждата на човека. Няма какво повече да се търси, защото търсеното е вече намерено. Ти си удовлетворен.

Така е с всички неща. Когато човек намери любимата же­на, тази, която му е предопределена, всички други жени прес­тават да съществуват за него, защото в нея той е открил всич­ко, което му е било необходимо. До този момент в живота му може да е имало множество жени, но всичко това е било флирт, игра, заблуда — не любов, защото там, където са многото — едната единствена отсъства.

В живота си човек може да се срещне и с множество учения и Учители, но когато срещне истинското Учение и своя истин­ски Учител, всяко друго учение и Учител губят притегателна­та си сила, докато накрая остане един Учител и едно Учение. Те са твои, отредени са за теб. Довери им се и бъди с тях за­винаги!

* * *

По какво ученикът може да разпознае своя Учител? — По това, че няма какво повече да прибави от себе си към Негови­те думи, към Неговото Учение. Ученикът няма собствени въз­гледи, затова няма и собствено учение. Ако има — той не е ученик. Възгледите на Учителя са и негови възгледи — към тях той не може да прибави и йота. Думите изречени от Учителя казват всичко, изчерпват всичко — те са най-прекрасните, ни­що по-добро от тях не може да се намери. Ето защо ученикът няма свои собствени думи. Негови думи са думите на Учите­ля. Ученикът не може да мисли, да чувства, да постъпва и да говори така както намери за добре — нищо в неговия живот не може да бъде оригинално, защото всичко е от Учителя. Учи­телят е всичко за ученика. Извън Него няма нищо. Извън Не­го не може да има нещо. Към Него нищо повече не може да се прибави. И когато Учителят стане всичко за ученика, тога­ва егото на ученика умира и той става едно със своя Учител. Разбира се тук не става въпрос да се стремим или насилим да мислим, да чувстваме, да постъпваме и да говорим като на­шия Учител. Ако съществува подобна тенденция, то значи, че не сме открили своя Учител. Всичко трябва да бъде естестве­но. Никаква „перестройка" не е необходима. Когато срещнеш Словото на своя Учител измежду многото Словеса, ти просто го разпознаваш, чувстваш, че това е твоето собствено слово и нищо, нито можеш да прибавиш, нито можеш да отнемеш, нито можеш да коригираш. Ако има корекция, добавка, съкра­щение — няма ученик и няма Учител. Това е закон. Ти прие­маш Словото и всяка мисъл заложена в него — изцяло, безус­ловно, защото чувстваш, че ти мислиш същото, по същия на­чин. Всяка мисъл е твоя, сякаш от тебе е произлязла. Ето за­що не е необходимо нищо да променяш. Словото просто те намира, а То е израз на Учителя. Но то е твоя същност, ти го усещаш като твоя същност и ставаш едно с Него, не, не е не­обходимо да ставаш — ти си едно с Него, а значи и с Учите­ля — ти ставаш Учител. Ето това е — когато ученикът се слее с Учителя, той не иска да прибавя нищо повече, а и да иска няма да бъде възможно, защото Учителят е всичко и нищо из­вън Всичкото не може да съществува.

Аз искам да изложа някому принципите на Учението, кое­то изповядвам, но в един момент се улавям, че не мога, не съм в състояние да му кажа нещо повече от това, което е казал Учи­телят, и не само, че не мога да прибавя нещо от себе си, но и съзнавам, че и казаното от Учителя, не може да се изкаже по по-красив и убедителен начин. Мога само да повторя, мога са­мо да му дам да прочете, но нищо от себе си не мога да из­мисля, да добавя. И няма какво всъщност да се измисля или добавя. Съвършеното си е съвършено. То е завършено и ние можем само да му се радваме, да се удивляваме,да го богот­ворим с благоговение.

Но преди всичко запомни: срещата е съвършена, когато не е необходима никаква промяна. И двете страни си остават та­кива, каквито са. Всъщност, при тази среща, за която говоря, няма две страни — двете страни са едно цяло — ето защо не е необходимо да се променя нещо. Променя се само временно­то, преходното, а там, където Учител и Ученик си дават сре­ща, се проявява ВЕЧНОСТТА.

Когато вие се нагаждате към някого или искате да го про­мените, запомнете — тази среща не е Божествена, тя е човеш­ка. Тя е ваша измислица, израз е на личното, а не на Универ­салното. И ето защо тя е обречена, както е обречено всяко не­що без основа. Само Божественото може да бъде основа.

Пътят към върха е страшен.

Колкото повече вървиш, колкото повече височината нараства, толкова по-малко хора остават с теб, докато в един миг оставаш сам. Последните метри трябва да извървиш сам, да имаш силата да ги извървиш сам! И тогава стигаш върха. А след това? — След това трябва да намериш един — една готова душа, на която да покажеш ПЪТЯ КЪМ ВЪРХА.

Истинската религия не е масова практика или някакво ма­сово мероприятие. Там, където има масовост — няма религия. Религията не е за мнозинството. Тя не може да се проповядва шумно в аудитории и по площади. Ние можем да говорим за религия по радио и телевизия, пред много хора, ние можем да пишем за религия и писанието ни да е предназначено за мно­го хора. Но това е само опипване на почвата. Истинската ре­лигия е интимно общуване. Истинската религия е предназна­чена само за един. Ние призоваваме мнозина в Пътя, но само един тръгва по Него, само един избираме. Повече не са необ­ходими. Този един е свързващото звено; той продължава ниш­ката. Той приема щафетата от своя Учител, вечния огън, за да намери от своя страна друг, на когото да го предаде. Огънят не бива да загасва. От сърцето на Учителя, той се пренася в сърцето на ученика. Негово светилище става сърцето на уче­ника. И тогава ученикът израства и става Учител — Храм Бо­жий. От този миг започва търсенето на приемник, на новия Храм, в който ще обитава ВЕЧНИЯ ОГЪН.

Запомня: няма религия за мнозинството. Пропаганда има, но не и религия. Истинската религия е предназначена за изб­раници и никой не може да пристъпи или да промени този за­кон! — Последователите са много, но УЧЕНИКЪТ е един.

* * *

Ние сме загубили своя здрав, естествен, чист вкус и усет за нещата. Не става от нас дегустатори. Когато дегустираме в ус­тата ни не трябва да има никакъв друг вкус, защото тогава ня­ма да можем да усетим чистия вкус на това, което искаме да опитаме, и ще се получи привкус. Ние живеем точно по начи­на, по който се храним. (Или обратното). Нашето хранене е смесено и колкото по-разнообразна е трапезата ни, толкова по сме доволни. Вкусът ни е задоволен - по-точно чревоугодието ни е задоволено. В храната ни има много неща и всяко не­що си има свой собствен вкус, който обаче ни убягва, убягва ни, защото е примесен с вкусовете на всички други неща и ние усещаме само съвкупния вкус на тази амалгама, разбира се, ако сме достатъчно концентрирани. И в живота ни се получа­ва така — не можем да достигнем до простия вкус на нещата, най-вече, защото не сме се научили да се потапяме изцяло в мига, да живеем с мига. Умът ни постоянно бърбори и бър­бори. Той е като пчеличка, която прелита от цвят на цвят. Ня­ма покой. А за да можем да проникнем до дъното на нещо ни е необходим покой на ума. Никакви класификации, никакви „за" и „против", никакви асоциации или сладки мечти. Умът ни трябва да е закотвен към това, което в момента извършва­ме, и всяко отклонение от сегашния момент е затръшване на вратата, която ни отвежда ОТВЪД. Максималната сензитивност ще ни отведе до пределите на крайното, а отвъд тях е то­ва, което зовем БЕЗКРАЙНО.

* * *

Налага се да дам едно пояснение, защото човешкият разум притежава склонността да преиначава нещата, да поглежда по­върхностно и ограничено върху тях. Когато казах, че ако имаш много Богове ти нямаш Бог, имах предвид, че още гледаш на нещата по форма — за теб Кришна, Буда и Христос са три Бо­га, защото ти ги възприемаш по форма, а не по същност. Ето как се поражда многобожието. Ето защо ти нямаш Бог. Не може да има Бог този, който не е проникнал отвъд формата и името, защото ЕДИННАТА СЪЩНОСТ, БОГ - въпреки че може да се проявява чрез множество имена и форми, сама ня­ма форма и име. Когато постигнеш тази ЕДИННА СЪЩНОСТ, тогава КРИШНА, БУДА и ХРИСТОС престават да бъ­дат различни, даже воюващи помежду си, а стават това, което са — три от проявленията на ЕДИННИЯ БОГ. Политеизмът е плод на разбирането по форма, а монотеизмът — на разбирането по дух.

Същото се отнася и за Учителите. Разбери — няма много Учители. Той е само един. Може да има много проводници, но той е само един - Божият Дух. И Него трябва да намерим - по-точно да Му дадем възможност Той сам да ни намери. Учителят не е тялото. Учителят е единният дух, който може да се проявява чрез множество тела — това разбиране, това виж­дане ще ни избави от множество противоречия, конфликти. Кой Учител да следвам? Кой път да следвам? - Това са дет­ски въпроси и те говорят за твоята незрялост. Те показват, че ти още не си познал ЕДИННИЯ УЧИТЕЛ. И ти имаш много Учители, но всъщност нямаш нито един. Формалното разби­ране е това, което те спъва. Разбери: няма много Учители — Учителят е един! Няма много пътища — пътят е един!

Същото важи и за любимата жена. Многоженството същес­твува, защото гледаш на жената по форма. Една жена същес­твува, която е прототип на всички жени! — Ти можеш да я на­речеш КАЛИ, ДЕВА МАРИЯ, ДЕВИ, ШАКТИ, ПАРВАТИ, ЕВА — не е важно, но вечната жена е една. И във всички жен­ски тела ние търсим ВЕЧНАТА ЖЕНА. Но тя не е тяло, кол­кото и красиво да е то. За да Я намерим трябва да минем от­въд тялото. И когато постигнем това, тогава във всички жени ще можем да се любуваме на ВЕЧНАТА ЕДИНСТВЕНА ЖЕ­НА — многото жени ще престанат да съществуват за нас — ще остане единствено Тя.

И нашите търсения ще бъдат прекратени — Адам ще наме­ри своята загубена Ева.

* * *

Няма двойственост за ТАНТРА. Тя ни учи, че Бог и приро­да, Творец и творение не враждуват помежду си, не си проти­воречат, а напротив — едното (Природата) е изявление на дру­гото (Бога). И ако действително желаем да станем божестве­ни и всичко за нас да стане божествено, ако желаем да почув­стваме ВЕЛИКОТО ЕДИНСТВО НА ЖИВОТА и да живеем в него, то не е необходимо да ставаме отшелници, да се под­лагаме на аскеза, да умъртвяваме телата и телесните си жела­ния, да се отдалечаваме от собствената си природа. Това е заб­луждение. То е от лукавия. Двойствеността е от лукавия. Но истината е, че лукав не съществува. Истината е, че за ТАНТ­РА всичко е свещено, защото светът не е полярен, защото бо­говете не са два — добър и лош, а само един — създател на всичко видимо и невидимо. Ето защо ПРОСВЕТЛЕНИЕТО е естествен процес и то изисква не да се борим с естеството си, за да го превъзмогнем и надраснем, а напротив — да се вслуш­ваме в него и да му се подчиняваме; не да умъртвяваме сети­вата и телесните си желания, а да бъдем максимално сензитивни, максимално живи и съзнателни, защото само живият мо­же да бъде по-жив. Ако в съдинката има вода, тя може да се подгрее и да я трансформираш в пара, но ако няма вода, как­во ще подгряваш? Просветлението е естествено. То ни принад­лежи по право, но го постига само този, който е естествен — у когото няма предразсъдъци и който не е прехвърлил целия си живот в главата. Не главата, а сърцето е нашия компас в живота, защото животът не е мисъл — животът е чувство и са­мо чувството е което ни извисява до него.

За да постигнем просветление, не е необходимо да живеем в постоянен конфликт със себе си, а и с целия свят - напро­тив - не война, а съзнателно примирие, не конфликт, а — хармония. И тогава и само тогава така, както слънцето изгрява, така, както пролетта идва, така, както човек се ражда и уми­ра, така, както реката си тече несмущавана от нищо — така и потокът на твоя живот си знае пътя и той ще се влее там, къ­дето е океанът, където е просветлението. Но това не е извън­редно събитие. То не се нуждае от неимоверни усилия, а нап­ротив — то е безусилно. Самата природа, целият поток на жи­вота те води към него и ти можеш да го пропуснеш само, ако не си естествен.

Затова: БЪДИ ЕСТЕСТВЕН.

* * *

Ако любовта има причина и цел, то това не е никаква лю­бов. „Трябва да обичаме", защото Бог ни казал. „Трябва да обичаме", защото пророкът го казал. „Трябва да обичаме", защото Учителят го казал. „Трябва да обичаме", защото всич­ки го казват... Но на практика кой го показва? „Трябва" и „оби­чам" са две несъвместимости, защото любовта не е свързана с усилие. Тя няма нищо общо с разума. Тя е чудо, за което не може да се намери обяснение. Ако ти можеш да обясниш за­що обичаш - няма чудо и няма любов. Само децата по душа могат да обичат истински, защото само те вярват в чудеса. А нима има по-голямо чудо от любовта.

„Обичам, защото..." — ето един абсурд. Този глагол и то­зи съюз са несъвместими. Не можеш да обичаш, защото еди-кой си те обичал. Не можеш да обичаш, защото еди-кой си ти направил услуга. Не можеш да обичаш, защото очакваш да получиш нещо. Не можеш да обичаш, защото някой е богат с добродетели (Да не говорим за пари). Запомни: любовта ня­ма причина. Нито пък може да има цел. Любовта е най-безп­ричинното и най-безцелното нещо в твоя живот.

„Обичам те, ако..." — ето още един абсурд. Защото любов­та никога не поставя условия. Любовта няма изисквания. Тя е най-смиреното нещо на този свят — никога не желае нещо за себе си. Тя казва: няма смисъл, няма защо нещо да се проме­ня. Всичко е добро такова, каквото си е.Всяко нещо си е на мястото-. Ето защо бъди на щрек. Когато искаш да променяш някого, защото той не ти харесва такъв, какъвто е, твоята лю­бов е фалшива!

„Обичам те, въпреки..." — това вече е приближаване до ис­тинското чувство. Ти обичаш някого независимо от това дали той те обича. Ти обичащ някого, въпреки неговото отношение към теб. Ти обичаш някого, въпреки неговите недостатъци и слабости. Твоята любов ги превъзмогва, защото е силна. Тя е силна, но не и съвършена, защото за съвършената любов не­достатъци не съществуват. За съвършената любов всичко е съ­вършено. Ето защо тя казва: „Защо обичам не знам. С каква цел — не знам... Знам само, че обичам". И това е всичко. И това обяснява всичко. Нищо друго извън това не може да се каже. Любовта обяснява всичко, но самата тя не може да бъ­де обяснена. Обичам, просто защото обичам. Обичам просто, защото не мога да не обичам. Любовта не се нуждае от под­тик. Тя е подтик за самата себе си. Тя произтича от дълбини­те на моето същество и нещо повече — самото ми естество е любов. И сигурно това обяснява всичко. И сигурно това обяснява това, което не може да се обясни, за което не можем да намерим думи. А не можем, защото не съществуват. И не мо­же да бъде другояче, защото думите са свързани с разума, а любовта — със сърцето. А езикът на сърцето е музиката. Там, където думите свършват, там където думите, като изразни средства, стават безсилни, там се ражда музиката... Докоснал се до Неизразимото, ти ставаш жив. Ти ставаш истински жив и животът те залива с необятност. От този миг преставаш да говориш. Не можеш да говориш. Можеш само да пееш. Като Орфей. И като него, може би, ще караш цялата природа да притихва, за да те слуша в захлас, и като него, може би, с арфата на твоето сърце, ще усмиряващ диви зверове, и като не­го може би, менадите ще те разкъсат,за да се изтръгнеш от жестоката прегръдка на Време и Пространство, превръщайки се в слънчев мит...

Любовта те поглъща изцяло. Благодарение на нея умът ти става еднопосочен, максимално концентриран. Няма вече ви­таещи и странични мисли. Има само една мисъл. Има само едно чувство. Защото обектът е един. Ликвидирано е многоцелието, а значи и разсейването. Целта е една. И тя те пригегля към себе си. Когато вече няма разсейване, когато си станал максимално концентриран, привличането завършва с единение — дълбоко, пълно, абсолютно. Цел не съществува, не същес­твува и стремящ се. Целта се е сляла със стремящият се, стре­мящият се е слял с целта — двойствеността е изчезнала. Те са едно.

* * *

Колкото сме по-любовни (любвеобвилни), толкова сме по-божествени, защото Бог е ЛЮБОВ. Закон има в сърцата ви: Помнете: БОГ Е ЛЮБОВ! И ако това, което вършиш стиму­лира любовния поток в теб, ако това, което вършиш, е причи­на любовта ти да нараства, да се увеличава — то е добро де­ло, то е полезно не само за твоята еволюция, но и за еволю­цията на целия космос, защото казано е и до края на вековете ще бъде казвано: БОГ Е ЛЮБОВ. Това е скрижалът на нова­та епоха. Ако любовта расте, значи божественото расте. Ако любовта в теб се увеличава, значи любовта в цялата вселена се увеличава. Ако любовта в теб се умножава — любовта в целокупното Битие се умножава. Благодарение на теб Животът е станал по-любовен. Благодарение на теб животът, следова­телно и всяко същество, е станал по-благороден, по-нежен и мил, по-съвършен. Защото ти си предизвикал, ти си повикал вълна на любов. Защото ти си допуснал доброволно любовта да те посети, любовта да влезе в твоя живот. Ти си станал вра­та за любовта, за да може ТЯ да слезе на земята. Врати са не­обходими на Любовта, отворени, а не затворени врати. Зато­ва и великият Учител Христос каза: „Блажени чистите по сър­це, защото те ще видят Бога". Чистите сърца са отворени за любовта врати и колкото са повече те, толкова по-необятен ще става животът на хората и звездните светове ще се приближа­ват към тях, защото ЛЮБОВТА Е ПЪТ КЪМ ЗВЕЗДИТЕ. Тя слиза от звездите и по нея хората възлизат обратно към тях.

* * *

Докато сме личност, докато се чувстваме като личност, страданието на робството неизбежно ще ни следва. Ние сами сме заредили капана и сами сме влезли в него. Има ли нещо по-глупаво от това? И въпреки очевидната глупост, тя всекид­невно присъства в нашия живот. Ние сме тези, които я допус­каме. Но и ние сме тези, които можем да я премахнем. От нас зависи. То е наше право. Бог ни е оставил свободни да изби­раме — робство или свобода. Личност или безличност. Лич­ните връзки спъват този, който се е устремил към СВОБОДАТА, защото го обвързват. А обвързаният не може да бъде сво­боден. Категорично - всички лични връзки трябва да се скъ­сат. Никаква интимност, никакво чувство за принадлежност, за собственост, за персона. Това е закон за ученика. Когато станеш нещо в собственото си съзнание, когато допуснеш та­зи грешка, ти започваш да приличаш на онзи жалък и смешен балон, който искал да побере в себе си целия въздух. Но то е невъзможно. Докато си форма, докато си нещо, крайно, огра­ничено, абсурдно е да обхванеш, да побереш в себе си Безк­райното и Безграничното. Себето трябва да умре, формата, нещото трябва да се разруши, балонът трябва да се пръсне... Изпълни го с любов, докато се пръсне в един миг и нищичко не остане от него. Преградата, която разделя въздуха вътре, от въздуха вън, е много крехка - спукай я! Преградата, която разделя любовта отвътре и любовта отвън, е много крехка - разпръсни я! И тогава няма да има вътре и вън, ограниче­но и неограничено, нещо и нищо. Няма да има две. Ще има само едно единно, неделимо, безгранично Цяло.

Любовта е тази, която кара пъпката да се разтвори в цвят. Любовта е тази, която ще накара пъпката на твоята отделност да разцъфти в Цялост. Затова обичай! Всеки миг - обичай! Колкото се може повече обичай! Обичай, докато заб­равиш себе си! Обичай, докато експлодираш! И тази експло­зия ще бъде най-красивият и най-щастливият миг в твоя жи­вот. Ще го наречеш Заря на Свободата. Ти си умрял, но като Христос, възкръсвайки!

Запомни: не е страшно да умреш. Страшното е да не възкръснеш, а Любовта е тази, която възкресява.

Докато си личност - ще има лични връзки. Тогава те са си в реда на нещата. Личността е тази, която ги поражда. Но когато тя умре, тогава заедно с нея умират и личните връзки. Затова не се опитвайте да ги скъсате, докато сте още личност. Разпръснете първо този димен призрак - личността и тогава те от самосебе си ще изчезнат.

Всичко, което искам да ти кажа тази вечер е:

РАЗЦЪФНИ ОТ ЛЮБОВ

Разцъфнеш ли — ти жив ще бъдеш,

защото досега не си живял.

И възкресил ти сам себе си,

мъртъвци от гроба ще повикваш,

за да ги даряваш с живот,

защото ти самият станал си ХРИСТОС!

* * *

Ако нямаш думи за нещо, за някого, значи си се докоснал до истинското, до автентичното за теб — до истинската пое­зия, до истинската музика, до истинската живопис, до истинския Учител, до истинското Слово, до истинския човек, до истинското преживяване, до истинския живот. Те са твои. Те са слънце, въздух, вода и храна за душата ти. Не ги отминавай с безразличие. И да искаш няма да можеш. Не можеш да пропуснеш това, което е отредено свише за тебе. Пропуснеш ли го, значи ще пропуснеш и своя живот, ще го изживееш напус­то, напразно. А твоят живот, смисълът на твоя живот е в тях. Всичкото ни търсене е устремено към тях. И когато ги наме­рим сълзи на умиление и щастие, сълзите на неизразимата бла­годарност и любов рукват от очите ни. Тези сълзи са свеще­ни, защото е свещена срещата, която ги е породила. И ако ня­ма сълзи, и ако няма липса на думи — няма нищо свещено, а ако няма нищо свещено, няма и истинско щастие.

* * *

Насила нищо не става, а много често тръгналият да завла­дява духовните върхове се опитва да насили нещата, да при­добие сидхи, да получи просветление, да стане брахмачар, све­тец, преди това да е възможно, преди да му е дошло времето. Закон е: НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА НАСИЛИ ЕВОЛЮЦИЯТА. И опитът да се изградят комунистически общества в източна Европа беше красноречиво доказателство за това. Не че кому­нистическите общества нямат бъдеще, напротив — бъдещето е тяхно, бъдещето е на колективното, на всеобщото съзнание, но хората не бяха подготвени и още не са за такава значима промяна и обществата, които създадоха, се родиха, не според естествения закон, обуславящ постепенността на еволюцията, а преждевременно и затова бяха мъртвородени. Жалко за кра­сотата на идеята. Прибързаността на незрелия ентусиазъм я потъпква. Затова казвам: всяко нещо да се прави навреме и на място. Няма нищо по-прекрасно от естественото. Естествено­то, запомнете, е божествено. Изхвърлете от трапезата си пар­никовите изделия. По-добре без краставици и домати въобще, докато дойде техния сезон, отколкото да използвате тези, ко­ито са отгледани по изкуствен начин в парниците. Помнете: нищо не убива човека така, както изкуствеността. Затова бъ­дете естествени в живота си и предпочитайте естествените не­ща. Не се насилвайте. Не насилвайте своята природа да вър­ши неща, които не произтичат от нея, които не са й присъщи. Всички изкуствени техники — вън от борда, защото няма нищо по-прекрасно, а и по-ценно от ЕСТЕСТВЕНОТО СЛИ­ВАНЕ С БОГА. Колко по-вкусен и хранителен е доматът, кой­то си откъснал от градината си отколкото този, който си взел от парника. Не си изработвайте програма, защото БОГ вече е изработил. И когато вашата програма не е в съответствие с Божията - тогава се ражда престъплението, наречено изкуственост. Ако искате да влезете в хармония с цялото Битие, прос­то трябва да му се подчинявате. Ако кажете примерно, че от утре в продължение на една година, в точно определен час, ще произнасяте точно определена молитва или ще правите точно определен вид медитация, вашето его ви говори. То си създа­ва своя програма без да отчита Божествената и ето как се раж­да изкуствеността. Тогава ти можещ да се молиш, но твоята молитва няма да има сила, защото ще е само твоя, а не израз на всеобщото, универсалното. Чрез нея, въпреки желанието, въпреки целта, ти се отделяш от Универсума. Престъпление е да се молиш, да медитираш или да правиш каквото и да би­ло, ако нямаш дълбока вътрешна потребност. Когато даваш израз на дълбоката вътрешна потребност, тогава ти не изра­зяваш себе си, а чрез теб се изразява ЦЯЛОТО, ВСЕОБЩОТО БИТИЕ, УНИВЕРСУМА. Това трябва да се осъзнае - има актове, които, макар и насочени към Бога, ни отдалечават от Него, а има и такива, които привидно не са насочени към Не­го, но не само че не ни отдалечават, а напротив - приближа­ват ни към Него.

* *

Ревността е една превратна представа, която трябва да се из­личи от съзнанието на хората. Защо ревнуваме? Защо болез­нено изживяваме симпатията на нашата любима към някой друг? Защо не позволяваме на този, който харесва жената, ко­ято обичаме, да я докосне с нежен поглед или ласка? И ако го направи изпитваме неприязнено чувство не само към него, но даже и към тази, която сме твърдели, че обичаме. Тук няма място за съперници и неприятели. Не смъртен враг, а пръв при­ятел или брат трябва да ти стане този, който е обикнал обек­та на твоята любов. Вие обичате една и съща жена — нима то­ва не ви прави сродни или по-точно не доказва вашата сродност? Та любовта е религия, в която (за мъжете) любимата же­на е божество. На кой от поклонниците трябва да принадле­жи ТО? — Разбира се на всички. И никой не може да има претенции за единствен притежател. Ако ние имаме един Бог, ако ние се стремим да получим благоволението Му, то тогава нашият единосъщ стремеж ще ни обединява, а не разединява. Любовта, безкористната любов ни обединява, а ревността, користолюбивата ревност ни разединява. Ние пожелаваме да бъ­дем монополисти спрямо божеството или жената, която оби­чаме, като смятаме, че тя е задължена (по чий закон?) да при­ема само нашите ласки и съответно само на нас да раздава от своята нежност. Ние гледаме на нея като робиня. А всъщност — робите сме ние. Роби сме на своя егоизъм, на желанието да третираме нечие тяло като лична собственост, на желанието да обсебваме хората, които ни привличат. Но аз ти казвам: ако любовта в теб или в някого прелива — остави я да прели­ва. Не я подпушвай с бентове и диги, не се изпречвай на пътя й, защото ще те помете. Тръгнал си срещу течението на живо­та, а то помита всеки, който се е изпречил насреща му. Пом­ни, че е казано: „любовта покрива множество грехове". И дейс­твително, защото един грях съществува — безлюбието и кол­кото повече обикваш, толкова повече се оневиняваш. Нали сам Христос каза за блудницата, която със сълзи обля нозете му и с косата си ги изтри: „Прощават й се многото грехове (за­щото тя обикна много), а комуто малко се прощава, той мал­ко обича".

Чрез любовта, която изпитваме, ние съграждаме в нас ДЪР­ВОТО НА ЖИВОТА. Неговите корени са физическата любов, а плодовете му, от които искаме да вкусим, за да станем без­смъртни — божествената. Но ако дървото е без корен, то ще бъде и без плодове — това е закон, който мнозина, криворазбрали духовната наука, се опитват да пренебрегнат.

* * *

Силното желание, дълбоката, истинската потребност могат да направят така, че в даден акт да бъдем максимално концен­трирани, тотални, цялостни, автентични. И само тогава и то­гава, литературно казано, цялото НЕБЕ ще бъде с нас и нещо повече — ще се прояви чрез нас. Но обикновено в деянията си ние сме фрагментарни. Влагаме само част от себе си, защото не сме изчакали истинската потребност, която обхваща цяло­то ни същество, да узрее. Затова и резултатите, които пости­гаме са частични, а не тотални, преходни, а не вечни. Синът на Лев Толстой написал роман и го занесъл на знаменития си баща, за да го прегледа и да си каже мнението. Тогава Толстой му казал, че само тогава трябва да пише, когато чувства, че ако не напише това, ще умре. След тези думи на нас вече ни става пределно ясно защо Лев Толстой е останал в световна­та литература като едно от най-големите имена. Просто той е изчаквал потребността за творчество да узрее като плод, кой­то сам да падне в шепите му. В творческия процес Толстой е присъствал тотално. Да пишеш само тогава, когато чувстваш, че, ако не го направиш, ще умреш. Ето го залогът на Толстоевия успех. Ето го залогът на всеки един успех въобще. Да предприемаш само такива дела, които чувстваш, че ако не ги предприемеш, няма да има живот за тебе. Само тогава можеш да им вдъхнеш живот и те да оживеят за вечността. Но зато­ва се изисква да се научиш да бъдеш цялостен. Цялостен във всичките си начинания. И в тях да влагаш не част от себе си, а цялата си душа. И тогава ще твориш чудеса, защото те са деца на тоталността. И тогава ще разбереш, че да си тотален, значи да си велик.

ОТДАВАЙ СЕ ВСЕЦЯЛО И С ЛЮБОВ!

Всеки миг от живота ти, от общението ти с другите, с вся­ко живо същество да бъде едно тотално любовно изживяване, в което, запомни, трябва да си цял. Не една четвърт, не поло­винка, не две. трети, а цял, защото ти си се устремил към Це­лостта, към Вечността и за да прекрачиш нейния праг трябва да си цялостен, тотално цялостен и да изпълниш мига със се­бе си... Тогава само ще бъдеш истински, не полу-, а изцяло жив. И хората ще усетят това нещо, няма начин да не го усетят, и ще те обичат истински, защото само истинските, автентични­те неща могат да се обичат истински, а ти ще бъдеш нещо ав­тентично, ти ще си автентичният вкус на живота, който всеки иска да опита.

* * *

Прекрасността в твоя живот се ражда от безусилността, а безусилността от хармоничното съжителство на частта с Ця­лото. Ти си част от Цялото и трябва да осъзнаеш, че нямаш собствена воля. Няма място за своеволие. Своеволието противопоставя частта на Цялото. Всеки акт на своеволие е труден, защото е свързан с усилие, защото си се опълчил против ця­лото Битие. Чрез своеволието ти не изразяваш Целокупното Битие, ти изразяваш себе си като отделност. Ето защо своево­лието ни обрича на неуспех и ни прави нещастни, докато съз­наем, че една воля съществува — волята на целокупното Би­тие, от което всеки един от нас е частица. И когато живеем в хармония с тази Воля, когато й даваме израз, то тогава на­шият живот става лек и безусилен, изпълнен с успехи и щас­тие.

(Заб: ако разгледаме библейската легенда за Адам и Ева, за първородния грях ще разберем, че този прословут първороден грях не е нищо друго, освен своеволието.)

И ако той наистина може да бъде последен, защо да не може да бъде и най-красив, и най-любвеобвилен, и най-пълен, а и най-паметен... Не е важно с кого общуваш. По-важно е, че това същество утре може да го няма, а ти безвъзвратно да си пропуснал възможността да го дариш с любовта си.

Само ти можеш да го дариш със своята любов! Само ти и никой друг — (помни това!) И то, може би, единственият ти шанс е този миг и никой друг — (помни това!) Защото утре вече може да е късно!

Ако ти ненадейно

от този свят си отидеш

и при последната среща със теб

аз съм спестил любовта си

като най-долен скъперник,

тежък грях ще гризе съвестта ми,

неопростен и неопростим...

Жестоко е да се чувстваш виновен,

да молиш за прошка,

а да няма кой да ти прости...

И да си умреш

като грешник не получил опрощение

за греховете си...

Затова помни, помни добре:

всеки миг, който изживяваш,

било сам, било с някой друг,

може би е последният ти земен миг,

може би е последният му земен миг,

може би е последният ви съвместен земен, миг,

(Съзнаваш ли тежестта на думата „последен")

* * *

Колкото любовта ти е по-силна, толкова повече ЕГО-то ти се претопява в нея и при съвършената любов изчезва. Няма его. Ти вече не съществуваш. Съществува само любовта и ти си тази ЛЮБОВ, която казва: „Щом ти си добре и аз съм доб­ре. Щом ти си щастлив и аз съм щастлив. Твоето страдание е и мое страдание. Твоята болка е и моя болка. Аз не съм лич­ност и затова мога да живея във всичко съществуващо. И по­неже живея във всичко съществуващо, аз желая неговото бла­го. Желая твоето щастие и съвършенство, приятелю, и се опит­вам доколкото ми позволяват силите, да ти съдействам. В мен няма никаква ревност, защото ревността е противопоказана за истинската любов. Бъдете бдителни. Ако у вас се промъква призракът на ревността, то значи, че любовта ви не е още дос­татъчно пречистена, не е намерила още своя съвършен образ. И трябва да работите, за да го постигнете. Запомнете: ЛЮ­БОВ И РЕВНОСТ са като БОГ И ДЯВОЛ - две несъвмести­мости, които никога няма да си подадат ръка. И ако вие си мислите, че можете да обичате и въпреки това или, може би, заради това — да ревнувате, то вие се заблуждавате. В любов­та няма ревност, защото ревността предполага личност, а в любовта личността, личностното се претопява и изчезва, и в ревността няма и не може да има любов, защото ревността е плод на ЕГО-то. Себе-любов - да, но не бива да бъркаме любовта със себе-любовта. Двете са съвсем различни неща. И ако за любовта можем да кажем, че е рай, то себе-любовта е ад. И по това може да познаете кой човек е в рая и кой — в ада. Аб­солютната любов е абсолютно себеотречение! След като си се себеотрекъл, след като нямаш свой собствен живот, свои же­лания, ламтежи, след като си принесъл живота си като безце­нен дар на другите, как можеш да искаш от някого нещо за се­бе си, как можеш да искаш той да ти принадлежи. Ако искаш това, значи ти съществуваш. Ако ти съществуваш, значи не си се себеотрекъл. Ако не си се себеотрекъл, значи просто не си способен да обичаш — искрено, безкористно. А ако не можеш да обичаш искрено и безкористно — и БОГ, и СЪВЪРШЕНС­ТВОТО, и БЛАЖЕНСТВОТО са само мъртви, нищо незначещи понятия за теб!

„Да обичам като Бога" — това е идеалът на ученика Любовта освобождава, а не заробва човека. А ревността е затвор, на който ти, приятелю, който си се устремил към сво­бодата, трябва да строшиш решетките. Бог да бъде с теб!

* * *

Как можем да познаем истинското проявление на целокуп­ното Битие от проявлението на частта, на индивидуалното АЗ? - Когато нашето индивидуално АЗ каже: „Това (желание) е по-силно от мен. Аз се опитах да му се противопоставя, но не успях. То е като една отприщена от бента река — всичко по­мита по пътя си”. И действително - нас са ни възпитавали: „контролирай, контролирай, контролирай!" - всичко трябва да можем да подчиним на контрола си. Нищо безконтролно! Безконтролното е табу! Безконтролното е заплаха за нашето ЕГО. В безконтролното нашето ЕГО изчезва. Ако има безконтролие значи няма кой да контролира - нашето ЕГО е изчез­нало. Ето защо безконтролните състояния са толкова страш­ни за тези у които ЕГО-то е още живо. И затова те проповядват; те крещят в задружен хор: „Контрол, контрол!" И дейст­вително - ако енергията е слаба, ако тя е само твоя, ако же­ланието е твое, а не на Универсума, тогава всичко е лесно, просто то може да бъде контролирано. Егото не чувства зап­лаха. То е удовлетворено, Но ти нищо не можеш да постиг­неш — нищо автентично, истинско, което да остане за Вечност­та. Когато обаче едно желание те завладее неудържимо, така че ти просто не можеш да не му се подчиниш, то е по-силно от теб, защото ти си частица от Цялото, което иска да се про­яви чрез него, тогава не може да става и дума за контрол, за­щото на контрол се поддава само това, което е по-слабо от теб. Ето защо контролиращият изчезва, а заедно с него и кон­тролът. И в това състояние, в което малкото АЗ е изчезнало, като е отстъпило място за проявление на Универсалното, при това състояние се ражда всичко ВЕЛИКО, което остава за веч­ни времена. Ако ти създадеш едно произведение на изкуство­то, ако ти реализираш една любов в такова състояние, тогава сигурно е, че те ще останат завинаги, защото запомни — сбъд­нала се е не волята на твоето малко АЗ, а Волята на Целокуп­ното Битие! Няма място за умувания, за съмнения, за „за" и „против" — просто умът се е стопил и изчезнал и в същия миг се е родило ВЕЛИКОТО и НЕИЗМЕРИМОТО.

* * *

А ЕГО-то трябва да се стопи и съвършено да изчезне. В про­тивен случай ти може да си развил ЕГО-то си до съвършенс­тво, можеш да станеш дори бог, но какво от това? Целта, аб­солютната свобода все още не е постигната. Има същества, ко­ито стоят неизмеримо по-високо от боговете. Те са се слели с Океана на безкрайния живот. Те нямат предели, брегове, гра­ници, очертания, дъно, форма, име. Всяка представа в тях за индивидуално, за отделно съществуване е заличена. В този смисъл дори не можем да твърдим, че са същества. Булото на МАЙА при тях е разкъсано безвъзвратно и не съществува ве­че никаква възможност да се върнат обратно към света на фор­мите. Те са постигнали завинаги своето единство с ОМ ТАТ САТ (това, което съществува), с ЖИВОТА в неговия чист, из­начален вид.

ФАЗИ В РАЗВИТИЕТО НА ЛЮБОВТА

1. Толкова много обичах себе си, че никой друг не можех да обичам!

2. Толкова много обичах себе си, че всеки друг обикнах!

3. Толкова много обикнах себе си и другите, че аз и те, престанахме да съществуваме!

Остана само любовта!

И всичко започна да прелива във всичко. Така разбрах, че цялата Вселена, че всяко нещо, от най-малкото до най-голямото, че всеки живот, от най-низшия до най-висшия, Е ЛЮБОВ и че нищо друго не съществува ОСВЕН ЛЮБОВТА!

* * *

Векове наред са ви набивали в главите, че ревността неиз­бежно съпътства любовта, че щом обича човек естествено е да ревнува и дори колкото повече обичаш, толкова повече и рев­нуваш, защото ако не изпитваш ревност към този, който твър­диш, че обичаш, ти просто си безразличен към него. И тази превратна логика здраво се е вкоренила в умовете ви, толкова здраво, че е много трудно, почти невъзможно, безболезнено да се изкара оттам. А трябва! Необходимо е на всяка цена то­ва раково образувание да се разсее, за да имате една жива, здрава и естествена любов. Запомнете: всяко желание да обсе­биш нещо или някого в духовния свят се смята за раково об­разувание на душата, което разбира се съвсем не означава, че то не може да се проектира и върху тялото т.е. във физическия свят. Затова бъдете бдителни и помнете, че любовта няма ни­що общо с ревността. Ако съществува ревност във вас това показва, че егото ви е още живо, а щом е още живо, не е въз­можно да обичате, нито пък да приемете живота в неговия чист вид. При това състояние на нещата болката е неизбежна, за­щото то е болестно, патологично. Не можеш, не е възможно да обичаш някого и в същото време да скърбиш, да недовол­стваш, когато той е радостен, доволен. Та той е част от тебе и ти си част от него (ако наистина има любов между вас) — как може удоволствието, радостта, удовлетворението, които из­питва едната част, да не са удоволствие, радост и удовлетво­рение и за другата част от едното цяло, което съставяте?! Но вие искате да ви обожават. Искате да се превърнете в божест­во и то единственото божество за вашата любима, от което тя единствено да може да черпи радост, любов и утеха. И се гне­вите, когато тя ги намира при някой друг. А нали твърдяхте, че я обичате. Нали й желаехте доброто, щастието. И когато тя ги открива в прегръдките на някой друг, вие се чувствате не­щастен. Значи любовта ви е била просто маска, под която се е укривало истинското лице - това на СЕБЕЛЮБОВТА. И вие, волно или неволно, съзнателно или не, сте взели участие в един маскарад. Но реалността няма нищо общо с маскарадите. А любовта е нещо реално, в което всяка представа за „аз" уми­ра, за да се роди великото.

Хората се страхуват от любовта, защото любовта е смърт за егото, защото в любовта от нещо ти се превръщаш в нищо. Докато си нещо не ще можеш да избегнеш драките на Ревност­та и ще ходиш целия одран, в кърви. Но ако любовта успее да те трансформира и ти станеш НИЩО, тогава няма да има поч­ва, на която да виреят драките... На тях им е необходимо да има нещо, за да могат да виреят... А ти си нищо! Ето как лю­бовта те е направила неуязвим. Затова и отношението на хо­рата към любовта е двойствено - от една страна твоето фал­шиво АЗ (естество) се страхува от нея, защото тя ще го уни­щожи, а от друга - твоето истинско естество неудържимо се стреми към нея, защото тя ще го дари с ВЕЧНОСТ. И от то­ва противоречие се ражда драмата на човешкия живот.

* * *

Тези, които вървят по пътя на борбата, чрез усилие, които са ЕГО-ориентирани, много трудно, почти невъзможно е за тях да постигнат върховната добродетел — смирението. Ако по този начин те постигнат нещо, придобият някакви дарби, способности, сидхи, за тях то не е нещо естествено, защото те не вървят по естествения път, за тях то се явява като нещо свръ­хестествено, нещо, което те сами, чрез силата на личната си воля, са постигнали. И ето как израстват в собствените си очи, стават горделиви, крайно честолюбиви, а всичко това го прик­риват с фалшиво смирение. Едно трябва да се разбере: фал­шивите, неистинските, неестествените пътища водят до фалши­ви, неистински и неестествени неща. И ако аз препоръчвам не­що, то е повече естественост. Ако си по-естествен, ще бъдеш по-истински, по-автентичен, по-жив. Ако си по-жив, колкото си по-жив, толкова и по-божествен ще бъдеш. Няма начин да не бъдеш, защото приближавайки се до природата, до естест­вото си, ти се приближаваш до Бога — ставаш божествен. Но това е нещо естествено, което идва от самосебе си и в него ня­ма нищо неестествено, нищо свръхестествено. Ти не живееш с чувството, че правиш нещо кой знае какво. Ти просто оставяш нещата да вървят по своя път, да се случват. И така, като не­що напълно естествено, а то е такова, настъпва просветление­то. А то отминава, то не настъпва само за този, който воюва с природата и естеството си, който не е естествен. И това тряб­ва да се разбере от всеки. Иначе всичко останало ще бъде без­предметно.

* * *

Живея така сякаш всеки ден за мене е последен. Утре вече ня­ма да ме има. Това е последният ми ден, последната ми лю­бов, последната ми целувка, последната ми усмивка, послед­ното ми „здравей" и последното ми „сбогом". Не е страшно да си смъртен. Страшното е да си безсмъртен, защото безсмърти­ето те прави дребнав. Ти знаеш, че ти остава още време и за­това се пестиш — пестиш любов, усмивки, добра дума или неж­на ласка Позволяваш си да се ядосваш за дреболии и ред дру­ги глупости, дребнавости, които, ако знаеше, че днес е послед­ния ден в твоя живот, просто щеше да ги отминеш с безразли­чие като нещо незначително. И действително — пред лицето на Смъртта нещата си идват на своето място. Човекът, изправен пред нея, придобива ясно зрение, става проницателен. Той ве­че не се заблуждава, не живее с измамни стойности — велико­то си е просто велико, а нищожното си е просто нищожно.

Най-прекрасните песни, най-великите произведения на из­куството се раждат на смъртния одър. Ти знаеш, че умираш, т.е. ти знаеш, че си отиваш и това е последното, което ще ос­тавиш като завещание на хората. А ти желаеш те да те запом­нят с добро, с най-доброто. И в последното си дело ти при­състваш цял, тотално, не спестяваш нищо от себе си. Ето за­що този, който живее със съзнанието, че всеки миг е последен, СТАВА ВЕЛИК!

* * *

Ти мислиш, че Бог е нещо различно от Живота, нещо отвлечено, метафизично, свръхсетивно и свръхестествено, затова искаш да избягаш от Живота, да се оградиш от Него в някоя отшелническа килия или пещера и чрез различни метафизически упражнения да намериш Този, когото си загубил — Бога. А ти си Го загубил и, ако продължаваш но този начин, нико­га не ще успееш да Го намериш, защото си избягал от Живо­та, от Живота, който е Бог.

Няма друг Бог, освен Живота. И ако ти не можеш да отк­риеш Бог в самия живот, в най-простите, в най-естествените, в най-ежедневните неща — дишането, храненето, секса, любов­та — никога и никъде не ще успееш да Го откриеш. Бог не е нещо отвлечено и метафизично, нещо свръхсетивно и свръхес­тествено. Бог е най-простото, най-естественото нещо. Бог е са­мия Живот.. Затова е заблуждение да се мисли, че можем да Го постигнем по свръхсетивен, по свръхестествен път. След ка­то един път сме създали разделение между себе си и Живота, след като един път сме се изолирали от Него, ние всъщност сме се отделили от Бога, създали сме състояние на конфликт, а Бог е хармония. Тогава се опитваме да възстановим наруше­ната хармония чрез метафизични средства - молитва, меди­тация. Резултатите, които получаваме, ни дават усещането за това, но това усещане е фалшиво, илюзорно. То никога не мо­же еквивалентно да замени вкуса на неподправения живот. То е просто един заместител. Разликата между него и действител­ната хармония е както между биберона и майчината гръд — дава ти усещането за нещо, което всъщност не е. Не е и не мо­же да бъде. Този, който бяга от Живота, този, който смята Бо­га за нещо свръхестествено, ще изпитва един неутолим или измамно утолим копнеж, докато не разбере, че Бог е самия ес­тествен поток на Живота, и че за да Го постигне човек не е не­обходимо да прави нищо свръхестествено. Напротив — ако не се ограждаме от, а се слеем с ЕСТЕСТВЕНИЯ ПОТОК НА ЖИВОТА, ние, съвсем естествено, без нищо мистериозно, се сливаме с Бога и заживяваме в тотална Хармония със себе си и с всичко, което ни заобикаля. Ние сме почувствали Бог в Не­говата пълнота, защото сме почувствали пълнотата на Живо­та. Ето, във връзка с това, какво казва и Ошо:

„Когато Лин Чи бил попитан: „Какво се е случило с теб? Хората казват, че си станал просветлен." — той свил рамене и казал: „Случило! Нищо — аз сека дърва в гората и нося во­да в ашрама. Аз нося вода от кладенеца и сека дърва, защото зимата идва". Той свил рамене — много значим текст.

Той казва: „Нищо не се е случило. Какви глупости ме пи­тате? То е естествено — носене на вода от кладенеца, сечене на дърва в гората. Животът е абсолютно естествен. Казва Лин Чи: „Когато ми се спи - отивам да сия, когато съм гладен - ям. Животът е станал абсолютно естествен."

Освобождението е да бъдеш абсолютно естествен. Осво­бождението не е нещо, с което да се хвалиш, че си постигнал нещо много велико. То не е нищо велико, нищо свръхестест­вено. То е само да бъдеш естествен, да бъдеш себе си."

* * *

За естествените неща, за естествения начин на живот, раз­бира се, е най-добре да се размишлява сред природата. И кол­кото по-често пребиваваме сред природата, толкова повече мислите ни придобиват своята първична природна простота и толкова повече ние се завръщаме към себе си, към естеството си, от което сме се отклонили под въздействието на т.нар. ци­вилизация и това отклонение е причинило нашето израждане и нашето страдание. „Назад към Природата" и преоткриване на простите пьрвично-чисти радости е нашият начин да се придвижваме напред. Напук на всички учения, напук на всич­ки учители, които са в дисонанс с естествения порядък (или поток) на нещата, ние просто му се подчиняваме...и нищо по­вече. Ако искате го наречете учение, учение за естествеността, ако искате - недейте. Това няма значение. Същественото за нас е постигането на Висшата Хармония, която поражда Ве­ликата Симфония на Живота. А за да я постигнем не е нужно да правим кой знае какви чудеса, да проявяваме сизифови уси­лия. Не - просто трябва да се вгледаме в нас и в Мъдрата Природа около нас, да открием Великия Космически Ритъм, Естествения Поток на Живота и с доверие да му се подчиним. Останалото ще си дойде от себе си, но... повтарям - не като някакво свръхестествено чудо, а като нещо, което си е чисто и просто в реда на нещата. Просветлението, сливането с Пото­ка на Живота не е нещо изключително, не е изключение. То е правило, което прескачат само тези, които са кривнали от Пъ­тя. Просветлението е наша природа. Ето защо не е чудо, че го постигаме. Чудо е, ако се разминем с него.

Не ме поставяйте в рамките на някоя религия или школа. Рамкират се само мъртвите неща. А аз съм нещо живо. Аз съм жив и безграничен като живота. Сложете рамки на живота и той ще ги разчупи. Опитайте се да ме сложите в калъп и аз ще го разчупя. Няма щампа за живота. Той тече и вечно се про­меня. Всеки миг е нов. Как можеш да го хванеш и да го зат­вориш. Как можеш да го изразиш, да определиш неопределимото. Аз съм като водата — мога всякаква форма да приемам, но самият аз съм безформен. От мен могат всякакви питиета да правят, каквито искат етикети да ми прикачват, но аз си ос­тавам вода — без етикет, без име. Вземам участие в маскара­да на живота, обличам различни костюми, играя различни ро­ли, но не съм му подвластен и не мога са му бъда, защото съм самия ЖИВОТ.

* * *

При съвършеното състояние твоят живот се слива с потока на Живота и става безусилен, непринуден, естествен като ди­шането. Отпадат всички „за" и „против", всички съгласия и несъгласия, всякакви предпочитания, всякакъв избор. За да съ­ществуват те е необходимо да съществува „его", а при това състояние „его"-то е мъртво. Ти вече не си центриран, не си ос около която да се върти цялата Вселена. Ти си станал просто проводник - нищо повече. Нямаш собствена воля. Ти си се слял с Волята на Живота, ти си станал един Неин проводник. При това върховно състояние, състояние на Абсолютна Сво­бода, за теб не съществуват никакви ограничения, на тебе ти е позволено всичко. Няма двойственост — зло, добро, грях, добродетел — това са миражи, които изчезват. Всичко започ­ва да съществува в едно чудно единство, в една чудна хармо­ния. Ти можеш да извършиш всичко и пак да не бъдеш отго­ворен пред Карма, да не си престъпник. Може да звучи чудно — да извършваш престъпления, а да не си престъпник. Да, но от тази височина на съзнание, при което всяко лично предпо­читание е изчезнало и ти си изцяло отдаден (изразител) на Во­лята на Целокупното Битие, всички тъмни нетна, всички сен­ки изчезват, за да се превърнат в Светлина — АБСОЛЮТНА, БЕЗГРАНИЧНА. И това е истинското, върховното ОСВО­БОЖДЕНИЕ, за което копнее всяко една човешка душа — ти правиш просто това, което идва, без да си задаваш въпроси от типа на „трябва ли или не трябва?". Щом идва, значи трябва, значи то служи на Висшето Предопределение, на Висшата Хар­мония и ако ти не се подчиниш, ще проявиш ЕГО-то си, ще бъдеш (влезеш) в конфликт, в дисхармоиия с Цялото Битие. „На тази височина вие можете да си позволите всичко без никаква опасност. Нищо не би могло да ви навреди или изцапа. Не бихте сторили никакъв грях".

Омраам Михаил Иванов

Но малцина същества, същества, които се броят на пръсти, са достигнали това най-високо стъпало. И само те могат да вървят но този път. За другите той е съблазън. Те трябва пър­во да се научат на себеконтрол, на дисциплина, да се подло­жат на много изпитания, лишения, ограничения, да проявят неимоверни усилия, докато влезнат през тясната врата и тръг­нат по пътеката на ученика, която впоследствие все повече и повече ще се разширява и в самия край ще стане необятна — всички ограничения отпадат, заедно с ЕГО-то, и ти придоби­ваш АБСОЛЮТНА, БЕЗУСЛОВНА СВОБОДА.

Крайното нещо е да бъдеш „безусилен", „отпуснат и естес­твен"... Не се бори със себе си, бъди отпуснат. Не се опитвай да правиш около себе си структура от характер, морал. Не дисциплинирай себе си твърде много иначе самата твоя дисцип­лина ще стане обвързване. Не създавай затваряне около себе си. Остани отпуснат, плаващ, движи се с ситуацията, отго­варяй на ситуацията. Не се движи със дреха от характер око­ло теб, не се движи с фиксирана нагласа. Остани отпуснат ка­то вода, не се сковавай като лед. Остани движещ и плуващ, където природата те заведе. Не се съпротивлявай, не се опит­вай да налагаш нещо на себе си, на твоето същество."

Ошо

Началото и краят си приличат. В началото на своя еволю­ционен път човек е диво, жестоко същество. Той мисли, че всичко му е позволено, че за него не съществуват никакви нрав­ствени закони, никакво възмездие. И той действително си поз­волява всичко, погазвайки и най-елементарните морални цен­ности, опиянен от своята „свобода". Но да си свободен озна­чава да нямаш никакъв личен интерес, да си станал абсолют­но безкористен, да нямаш лично отношение, лично пристрас­тие. Не е така обаче при мнимо-свободния човек. Всяко едно действие е плод на неговия егоизъм, на неговата лична воля, породено от неговото користолюбие и неговото лично отно­шение (предпочитание). Ето защо и възмездието (Кармичният Закон) неизбежно го съпътства. Той е роб неосвободен от ЕГО и затова е подвластен на Закона. Трябва да се помни едно — слободията прилича на свободата, но не е. Съвършеният мо­же да извърши всичко, но той е свободен от ЕГО, в него няма никакви користни подбуди, никакъв личен интерес или отно­шение. Ето защо поведението му е израз не на личното, а на Безличното, Универсалното и като такова то не е подвластно на ничий закон. Той с еднакво безразличие би приел участта да убие или да бъде убит, да бъде цял живот сам, да създаде семейство или да притежава харем; да пие вода или урина; да ходи гол или облечен. Той просто се подчинява на Волята, провежда Я, станал е Неин израз. За него няма добро и зло, радост и болка, смърт и живот. Всичко съществува в едно чуд­но, приказно единство. Такова, каквото си е - в чист вид. Без никакви пречупвания, отражения, напластявания. Но запомне­те: всичко това е възможно, по-силно само за този, който е из­личил ЕГО-то, който е заличил измамната представа, че той е център, около който съществува всичко. В противен случай — колкото по-силна у нас е идеята, че сме център, толкова и по-големи (повече) ограничения трябва да си налагаме.

който е разрушил представата за отделност

и е станал ВСИЧКО — това е законът!

* * *

Когато разчупиш оковите на ЕГО-то си, когато нямаш ве­че лична воля, тогава ти от твърда материя се превръщаш в течна - ставаш като водата - лек, подвижен, постоянно про­менящ се... Тя няма форма, но може да приема всякаква фор­ма в Зависимост от ситуацията, в зависимост от съда, в който е поставена. Ето защо безликата вода е многолика. Ето защо просветления човек е постоянна изненада. Той няма определе­ни очертания, определен морал, религия, принципи, според ко­ито да живее. Негов морал е животът. Негова религия е живо­тът. Негов единствен принцип и Бог е животът. И той му се подчинява безусловно, така както изисква самата ситуация, настоящият момент. Няма предпоставени тези, които да съб­людаваш. Ти вече не си роб. Те са отдавна мъртви за теб. Ти си свободен и се подчиняваш единствено на природата на не­щата, на жизнения поток — отпускаш се, не мислиш за нищо. Където той те заведе - там отиваш. Няма доволство и недо­волство, радост и болка. Просто всичко си върви по своя ес­тествен път и нещата се случват така, както трябва да се случ­ват. Няма място „за" и „против". Ти си интегрална част от Ця­лото, а когато си интегрална част, когато си станал интеграл­на част от процеса, от Потока на Живота, умуванията за „за" и „против" от самосебе си отпадат като нещо напълно излиш­но. Няма вече разцепване в теб. Ти си единен, защото си се слял с единния Поток на Живота.

* * *

Потокът на живота, който е в теб, е станал твой единствен Господар и ти му се отдаваш изцяло. Където те заведе - там отиваш. Както Той пожелае да постъпиш в определена ситуа­ция — така постъпваш. Ти вече не проявяваш характер. Ти ве­че не живееш с догми и правила. Догмите и правилата са не­що застинало, вкаменено; характерът и той. Те са мъртви. А животът, който тече в теб е нещо живо, постоянно живо, което не може да има вземане-даване с мъртви неща. Ако ти си човек, който се ръководи от принципи и правила, ти си вкаменелост, ти си мъртъв човек. За живия човек единствения ръко­воден принцип, единственото ръководно правило е течащият в него живот. Затова той живее лесно, безусилно. Никакви уси­лия не са необходими. Живот, който е основан на Любовта, става безусилен. Любовта, запомнете, не може да бъде усилие. Не можеш да проявяваш усилия, за да обичаш. Любовта прос­то произтича от естеството ти. Нещо повече - тя е самото ти естество. И ако ти не достигнеш до естеството си, никога ня­ма да познаеш какво е любовта.Никога твоят живот няма да стане един непринуден и непосредствен израз на Любовта.Ни­кога! Затова - не е необходимо да ходиш някъде, при няко­го. Просто се върни към себе си. Открий движението на пото­ка вътре в теб, довери му се безусловно, слей се с него и... то­гава ще разбереш, че просветлението не е нещо далечно и не-достижимо. Просветлението е твоя природа. Просветлението си ти самият. И веднъж направил това откритие, ти ще можеш да подтикваш и другите да го направят, за да стане и техният живот смислен, целенасочен, щастлив... Като твоя.

Остави се на Природата.

Тя е многократно по-мъдра от теб.

Остави се на Цялото.

Цялото е многократно по-мъдро от частта.

И ако ти искаш да бъдеш частица — бъди,

но пламъкът на твоя живот

ще се превърне в пепел. Ако, обаче, пожелаеш да се подчиниш

на Цялото,

То ще те залее със своята необятност. Границите на твоето „АЗ" ще бъдат заличени и свободата ще те посети.

Естествените неща са безусилни. За да дишаш не е необхо­димо да правиш някакви усилия.За да се храниш не е необхо­димо да проявяваш усилия.За да обичаш някого — също. Лю­бовта или я има, или я няма. Ти не можеш да я насилиш. Не можеш да си кажеш: „Трябва да обичам този човек!", да про­явиш усилия и да го обикнеш. Не! Любовта не е волев процес.

Естествените неща са безусилни. И ти, посредством твоята во­ля, можеш да застанеш срещу тях, да се опиташ да ги спреш - да прекратиш храненето, дишането, секса, любовта, съня, но ще успееш ли? - Никой, който е тръгнал срещу Природа­та, не е успял. Ако в живота ти отсъства естествеността, лю­бовта, лекотата, която те пораждат, той става мъчен, труден за живеене и щастието все повече се отдалечава от теб, и ти все повече и повече се обезсърчаваш. Затова ти казвам: „Можеш да бъдеш просветлен и щастлив - това не е трудно. Трябва само да бъдеш естествен, спонтанен, да даваш ход на това, ко­ето идва от дълбините на твоето същество. Тогава вършителят изчезва. Има вършене, извършва се (става) нещо, но няма вършител. Няма нужда от вьршител. Сънят идва, гладът идва, жаждата идва... Те чукат на вратата ти. Ти само отваряш - нищо повече не се иска от теб. Ти само им отваряш. Остана­лото се извършва от само себе си. То е естествено".И това е цялата магия, ако въобще можем да говорим за магия.

* * *

Нима си задаваш въпроса - трябва ли да дишам или не? Или пък - трябва ли да се храня или не? Трябва ли да пия или не? Тези въпроси са абсурдни. При естествените неща ня­ма място за въпроси, за „за" и „против". Умът е изолиран. Умът не взема никакво участие. Когато си гладен, когато си жаден, когато ти се спи ти не задаваш излишни въпроси - просто нравиш това, което трябва да направиш. Ако възник­нат въпроси от типа на „трябва ли или не трябва?" - бъди си­гурен - не трябва! Желанието не е естествено. Потребността не е истинска. Тя е предизвикана, фалшива. А когато се отда­ваш на фалшиви неща - ти ставаш фалшив. И тук трябва да се внимава - ако умът ти взема участие, ако той ръководи не­щата, ти не вземай участие, не се подвеждай. Животът ти не трябва да бъде центриран в главата. Тогава той става умозри­телен, сух, неестествен, мъртъв. Животът ти трябва да бъде аб­солютно спонтанен. Да си спонтанен, значи да си естествен, да живееш миг за миг. Ако ти си внимателен, ако ти си сензитивен, чувствителен ще можеш да бъдеш и спонтанен. А само ако си спонтанен ще имаш възможност да бъдеш истински жив. Твоят живот вече не ще бъде умствено отражение. Не. Отражението ще бъде разрушено и едва тогава ще разбереш раз­ликата между него и автентичния живот.

* * *

Животът ти да стане израз на любовта означава да го пре­върнеш в любовно отношение към всички и към всичко. До всяко нещо да се докосваш с любов, защото самото същест­вуване е любов, а ти си се слял с Него. Когато вдишваш или издишващ въздуха, да го галиш с любов и благодарност. Ко­гато пиеш вода, когато приемаш храна - това да бъде също любовно, нежно отношение,да галиш водата, да галиш храна­та. Когато произнасяш думите, да им се радваш, да ги галиш. Да се радваш, да се наслаждаваш на своите красиви, плавни и хармонични движения. Очите ти нежно да милват красотата на цветовете, ушите - красотата на звуците, ноздрите - бла­гоуханието на мириса. Превърни се в сърце, в чувство, в стру­на на цигулка и остави самото СЪЩЕСТВУВАНЕ да положи лъка си върху теб. Тогава се слей с музиката, стани музиката — музиката на Всемира и проникни във всички същества, за да почувстват и те пулса на ЕДИННИЯ ЖИВОТ.

* * *

Когато обикнеш, ти обезоръжаваш нещата. Ако обикнеш и най-големия си враг, ти ще го превърнеш в приятел.Обикни и най-големия си недостатък, обикни и най-голямата си болка, за да ги превърнеш в приятели. Те вече няма да бъдат срещу теб. Те ще бъдат с теб. Тайната на алхимията се нарича ЛЮ­БОВ. Любовта трансформира отрицателните сили в положи­телни, любовта превръща насрещните ветрове в попътни. За­това ти казвам: ОБИКНИ. Няма друга тайна, разбери! И кол­кото повече обикваш, толкова по-божествен ставаш. Обикнеш ли всичко, ставаш светлина, ставаш любов, ставаш Бог. И то­ва е всичко. Нищо друго не се иска от теб.

Родих се с мисълта за Теб.

Събуждах се с мисълта за Теб.

Живеех с мисълта за Теб.

Заспивах с мисълта за Теб. Сънувах Теб.

Заради Теб забравих себе си. Заради Теб забравих другите. И осъзнах, че аз и те сме само сенки, а Ти единствен съществуваш. Когато с любовта си Те докоснах станах жив, почувствах, че живея. И моята сянка се стопи, И всички сенки се стопиха, остана само Ти - без сянка,

СВЕТЛИНА, ЛЮБОВ. До този миг си мислех, че съм влюбен. Сега разбрах - не може нито да се влюбва, нито да разлюбва този, който е ЛЮБОВ.

* * *

Да унищожиш желанията си, жаждата за живот, за дейност, за щастие - това се опитват да ни учат някои учители, които или не са доучили или са лоши преводачи. Не да се откажем от живота си, от желанията си, от стремежа си, а да пожелаем по-висш живот, не да се стремим към непроявление, а да се стре­мим към висше проявление, към изявление на живота до край. Защото, ако семето не разгърне живота, който носи като по­тенциал в себе си, няма да може да даде плод. Така и ние, ако се откажем от нашите мечти, стремежи, желания, ако се отка­жем от живота, който ни е даден, за да го развиваме и усъвър­шенстваме, то тогава няма да можем нито да цъфнем, нито да дадем плод, а ще спрем развитието си. Смятат тези учители, че трябва да постигнем състоянието на не-желаене и затова ни проповядват да се откажем от желанията. Да. Съгласен съм, че съвършеното състояние е състояние на не-желаене, но за да се достигне то, първо и задължително трябва да се премине през желаенето. Абсурдно е да се мисли, че може да се постигне НИРВАНА като се унищожават желанията. Ако режеш посто­янно това, което расте, то никога няма да даде плод. А НИР­ВАНА е плодът на човешкия живот. НИРВАНА е проявеният докрай живот. Ето защо - не да се мъчим да потискаме жи­вота, който е в нас, а да му дадем възможност да прогресира до съвършено проявление. И тогава, и тогава можем дъхнем - завършили сме земното училище. Не сме дали на живота да се развива - напротив - дали сме му възможност да се развие докрай, съвършено.

* * *

В основата на успеха в духовната наука е дълбоката съзнателност, умението да се научиш да живееш медитативно във всеки един миг, да си концентриран, да си вглъбен да следиш какво става, какви процеси протичат вътре в теб, а не да бягаш от своята вътрешна реалност, защото там е разковничето на успеха, а не някъде вън. Всичко е в теб. Затова обърни очи навът­ре към себе си и там ще откриеш всичко, което търсиш Но ти се страхуваш от празнотата, която зейва в теб, от самотата и се опитваш да избягаш навън и по някакъв начин да запълниш тази страхотна бездна, страхуваш се от Нищото. Но не се стра­хувай. От това Нищо, от тази Празнота възниква всичко. Зато­ва падни в бездната, слей се с това Нищо, с болезнената Праз­нота вътре в теб, стани Празнота, стани Нищото и тогава... То­гава сам ще видиш, защото То не се описва с думи. То е отвъд познатата реалност, а думите са свързани само с нея. Ето за­що Е неизразимо. Ако чувстваш болка, ако примерно любима­та те е изоставила - не бягай от болката, а пристъпи смело към нея, слей се с нея, стани Болката. Ти си изчезнал. Остана­ла е само Тя. И на кого ще въздейства? На теб ли? - Та теб те няма. А когато Болката действа сама по себе си, когато Тя ня­ма на кого да въздейства, тогава Тя се обезсилва и престава да съществува. Същото е и с ревността, завистта, омразата, гнева и т.н., въобще с всички отрицателни емоции. При такъв под­ход няма живот за тях. Те умират, защото са нереални. Със сек­суалното желание процедурата е същата. Обикновено ние го наблюдаваме. Ние сме нещо различно от него. Пламъкът му възниква в нас, все повече и повече ни обхваща този пожар и или му се поддаваме, или се мъчим да се борим с него, за да го потушим. Но и в единия и в другия случай губим. Губим, докато има двойственост, раздвоение - наблюдател и обект на наблюдение. А ако наблюдателят се слее с обекта на наблю­дение? Ако ти се слееш със сексуалното желание и по този на­чин изчезнеш — тогава? Като те няма, като отсъстваш, на кого ще въздейства то? Кой ще му се поддаде? Теб те няма. Ко­гато наблюдателят или субектът изчезне, тогава всички конф­ликти престават да съществуват, изчезват заедно с него и се ус­тановява един дълбок вътрешен мир, зейва една огромна Праз­нота, в която се отразява панорамата на цялото съществуване. Това се получава само, когато умът е буден, възприемчив, но неподвижен, когато е прикован към сегашния миг и не си пра­ви обичайните разходки назад или напред във времето. Насто­ящият миг е отворена за вечността врата, през която влиза са­мо този, който се е научил да живее изцяло потопен в мига.

Смъртта е неотделима част от живота. Затова, ако искаш да разрешиш загадката, наречена „живот", трябва да разрешиш загадката, наречена „смърт", защото няма живот без смърт и няма смърт без живот. Изкуството да се живее владее само то­зи, който владее изкуството да се умира. Ако можеш да уми­раш всеки миг, всеки миг да умираш за своите спомени, проб­леми, тревоги, страхове, копнежи, надежди, планове, мисли, са­мо тогава ще можеш да живееш истински, пълно, цялостно — животът ти ще бъде едно вечно ново, свежо преживяване, в ко­ето няма да има място за рутината, опита, навика, които са раз­рушителни. Така ще разбереш тази проста истина, че да жи­вееш значи да умреш, че да можеш да живееш значи да можеш да умреш. Така ще разбереш, че в смъртта няма нищо страш­но, че смъртта е един обновителен процес, в който ти възкръсваш за един винаги нов, млад и затова прекрасен живот.

В резултат на изличаване на ЕГО-то отпада привързаност­та към живота, жаждата за живот, а заедно с това отпада и страхът от смъртта. Идва се до един момент, в който осъзна­ваш, че да живееш и да умреш е едно и също нещо... И ти при­емаш и едното, и другото с еднаква радост. Затова смъртта на Просветления е нещо удивително прекрасно. Тя е венецът на Неговия живот, защото този, който е живял с радост и без страх, ще има силата и да умре по същия начин — с радост и без страх,

НИРВАНА

Всяка клетчица на тялото е релаксирана.

Абсолютен покой. Абсолютно блаженство.

Абсолютно доволство. Никакъв стремеж.

Никакво желание. Никаква потребност.

Нямаш нужда от нищо... дори от Бог.

Абсолютна пълнота. Абсолютна окръгленост,

завършеност, самодостатъчност.

Това е краят. Но това е^и началото.

Ти си началото и краят.

Извън тебе няма нищо...нищо!

Ти си всичко.

Не можеш да действаш.

Не можеш да говориш,

Защото си абсолютно уравновесен,

спокоен, балансиран, изчистен.

Никакъв раджастичен елемент няма в теб.

Няма къде повече да ходиш —

всяка жажда е задоволена.

Ти.си затворил кръга на живота

и си постигнал СЪВЪРШЕНСТВО.

„Ние можем да бъдем дейни само тогава, когато нашата природа все още крие в себе си известна нечистота. Най-издиг­натите хора не могат да бъдат дейни: „Тия, на които цялата душа е вглъбена в Себето, на които желанията са заключени в Себето, които са станали напълно едно със Себето, за такива няма никакво дело".

Свами Вивекананда

* * *

Обикновено ние съществуваме чрез мислите, чувствата, же­ланията, постъпките въобще всичко това, което създава омагьосания кръг на нашето „АЗ", на нашето собствено изо­лирано съществуване. И колкото сме но центрирани в нашето отделно, „независимо" съществуване, толкова повече чувство­то на пустота, на самота прогресира в нас. Пред ужасния приз­рак на Самотата, ние започваме да търсим изход от омагьосания кръг...спасение. Мислим, че можем да го намерим в ал­кохола, в наркотиците, в пределната степен на интелектуално развитие, но всичко това се оказва илюзия, защото има само един Изход, защото има само едно Спасение и този Изход, и това Спасение е медитацията - процес при който се оттегля­ме, се абстрахираме от своите мисли, чувства, желания, сетив­ни усещания... от всичко това, което ни огражда, което създа­ва в нас илюзията за отделно съществуване. Медитацията е опит за възвръщане, за безусилно възвръщане към първона­чалното състояние, към Първоизвора или Първоизточника на живота, към корените на нашия живот, към Семето, от което възниква дървото на нашия живот, Дървото на Живота въоб­ще - със своите корени, стебло, клони, листа, пъпки, цвето­ве, плодове...възвръщане и установяване в Семето на Живота, което съдържа в себе си всичко съществуващо. Трябва да се разбере, да се осъзнае, да се почувства — няма много животи. Животът е един. Той може да бъде живот на корените, на стеб­лото, на клоните, на листата, на пъпките, на цветовете, плодо­вете, но това е условно, защото животът е един - на Дърво­то. И медитацията не е нещо друго освен начин да почувстваш ВЕЛИКОТО ЕДИНСТВО на живота и да се слееш с него — да се слееш с хората, с птиците, със звездите, с цветята, с всич­ки същества — разклонения на многообразния, но единен Жи­вот. Тогава за тебе думите: „Един съм аз навсякъде, един съм аз във всичко" няма да бъдат вече просто думи, а ще се пре­върнат в живот.

Ето защо медитацията е за всички търсачи на ЛЮБОВТА, за всички търсачи на МЪДРОСТТА, за всички търсачи на ИС­ТИНАТА, за всички търсачи на СВОБОДАТА, за всички тър­сачи на ЩАСТИЕТО, за всички търсачи на СЪВЪРШЕНСТ­ВОТО.

* * *

Колкото повече обичаш някого, толкова повече той навли­за в теб и те изпълва. А ако обичаш няколко същества? А ако обичаш всички същества? - Тогава цялото съществуване нах­лува в теб, оживява в теб. Ти ставаш самото съществуване. И това е мигът на твоето просветление. Повече няма какво да търсиш, защото търсеното е вече намерено. Напротив - теб започват да те търсят, защото си станал самото ПРОСВЕТЛЕ­НИЕ, самата ЛЮБОВ, самия ЖИВОТ и трябва да се разда­деш докрай!

* * *

Най-хубавите неща се получават спонтанно, неочаквано, неп­реднамерено от някакво обхванало те внезапно, сякаш свише вдъхновение. Ти нищо не си планирал, нищо не си подреждал в ума си предварително... То просто идва, сякаш независимо от тебе и ти просто се подчиняваш без да си задаваш излишни въпроси от типа на „трябва ли или не трябва?" Не можеш да се противопоставиш на този порив, пък и не трябва. Той те ув­лича неудържимо. Цялото ти същество, всяка твоя клетка е.съгласна с него, защото той е твоето предопределение... И така жи­вотът ти {пак без да си го желал предварително) става творчес­ки, непредвидим. И ти е хубаво да съществуваш по този начин. Всъщност няма нищо по-хубаво от това - да си подчинен, да си в хармония с БЕЗКРАЙНОТО ДВИЖЕНИЕ.

* * *

Не бива да се молим, за да ни бъде нещо дадено. Любе­щият, истински обичащият не може се унизи, да оскверни лю­бовта си, пожелавайки нещо за себе си. Истинската молитва (то не е и молитва) е един чистосърдечен изблик или порив на любов, на обожание и върховна радост. Ти просто си удивен, ти възклицаваш, ти обичаш, ти благодариш за всичко. И това преживяване, н това екстазно преживяване е ВЪРХОВНО. Ня­ма нищо по-значимо, нищо по-значещо от това — БИТИЕТО ДА СЕ РАДВА НА САМОТО СЕБЕ СИ. Това е молитвата - най-сигурният метод за реализация. Но ако ти започнеш да се молиш за реализация или за нещо друго — ти разрушаваш са­мата основа на молитвата. Защото молитвата е нещо абсолют­но безкористно, запомни - АБСОЛЮТНО БЕЗКОРИСТНО! При истинска молитва ти можеш да постигнеш реализация, но не това е целта, в никакъв случай не бива да си създаващ цел. В молитвата ти не търсиш нищо. Молитвата, както любовта, е най-безцелното нещо в твоя живот, защото МОЛИТВАТА Е ЛЮБОВ. МОЛИТВАТА Е ЛЮБОВ! И ако ти можеш да осъзнаеш, ако ти можеш да почувстваш, да преживееш това, тогава всичко е наред — твоята трансформация е започнала и може би някой ден просветлението ще те посети. Но не го тър­си ти. Не го превръщай в цел. Просто остави го — ако тряб­ва, ако ти си готов, ТО само ще дойде при теб. Единственото изискване (към теб) е да превърнеш живота си в молитвен ек­стаз. Думите не са нужни". Когато нещо е истинско, автентич­но, думите не са нужни, защото РЕАЛНОСТТА е отвъд думи­те, отвъд ума - РЕАЛНОСТТА Е ЖИВОТ, А ЖИВОТЪТ -ЧУВСТВО, и ако ти можеш да изразиш едно чувство с думи, значи то не е истинско. Ето защо молитвата и екстаза, който тя поражда, помага. Ето защо — превърни всеки миг от живота си в екстаз и дари с него другите.

* * *

Моят подход е кардинално различен от този на другите Учители. Не, че те грешат, а аз съм прав. Просто — моят под­ход е различен. И ти имаш право на избор — или с мен, или с тях, според предпочитанията. Аз няма да ти се разсърдя. Все­ки от нас е космическа индивидуалност- Всеки от нас е уника­лен и има определени предпочитания. Затова ти казвам: изби­рай! Примерно: ако ти седнеш с мен да медитираш — за мен медитацията ще бъде почивка, отмора, наслада, удоволствие — нещо удивително прекрасно — сливане и стапяне в Източ­ника на Съществуване, върховен екстаз. Хиляди и хиляди кар­тини ще се сменят пред очите ми. Панорамата на цялото съ­ществуване ще оживява пред мен. А ти ще стоиш напрегнат, неспокоен. И твоята медитация ще бъде усилие, напрежение. И твоята медитация ще бъде безполезна... И ти ще започнеш да си мислиш — то е естествено — защо при тебе е така, а при мен — точно обратното. Защо при теб не се получава? Какво не ти достига? И аз тогава ще ти кажа нещо, което ще те шо­кира, защото си свикнал да мислиш традиционно. Но прияте­лю — традиционното мислене никога никого не е довело до Вечно Новото — до Непостижимото, до Истината — затова захвърли го! Та аз ще ти кажа, че няма да имаш успех в меди­тацията дотогава, докато не си в състояние да обикнеш пари­те, докато не погледнеш на тях като на нещо божествено. А всичко може да стане божествено, ако ти подходиш към него с любов. Любовта е тази, която превръща нещата в божестве­ни, защото БОГ Е ЛЮБОВ. Всичко може да стане за тебе Бог, ако ти можеш да обикнеш всичко — от тебе зависи и цялото битие ще започне да ти говори — и камъка, и дървото — мо­жеш ли да си представиш?!

Но любовта, положителната нагласа е ключът. Тя ти дава достъп. А ти сега делиш нещата на човешки, на божествени, на светски и духовни и си казваш — парите не са от Бога. Те са човешко изобретение. Те са от дявола. Ето защо — далеч от парите. Не! Аз ти казвам: всичко е от Бога, ако ти можеш да погледнеш на него с любов. Всичко е от Бога, ако ти мо­жеш да пристъпиш към него с любов. Всъщност — няма чо­вешки и божествени неща. Човешките и божествени неща за­висят от ума. Умът създава богове и дяволи. Ето защо него­вата нагласа трябва да бъде позитивна, любовна, съграждаща — това всичко, като с магическа пръчица се превръща в Бо­жествено. А щом всичко за тебе става божествено, значи и са­мият ти си станал божествен. Ето защо моят съвет към тебе е: недей да бъдеш негативен. Бъди тотално позитивен, бъди то­тално открит към всичко. Пристъпи към всичко с любов и ти ще произнесеш вълшебните думи: „Сезам, отвори се!" От теб зависи какъв ще бъде животът ти — божествен или човешки, приказен или досадно скучен. Теб, може би, ще те стресне, где те уплаши един подобен подход. Но ако ти си страхливец ни­що автентично в живота си не можеш да постигнеш. Ако ти си страхливец — никой, който и да е Гуру, не ще бъде в със­тояние да ти помогне.

Когато ти казвам да обикнеш парите, не ти казвам да се привързваш към тях. Любов и привързаност са различни не­ща. Любовта е чувство, а привързаността — страст. И друго: докато в теб съществува разделение, ти никога няма да бъдеш в състояние, няма да имаш възможност за цялостно възприя­тие. Разделението вътре в теб ще ражда само фрагментарни неща и ти ще достигаш само до фрагментарни истини.

* * *

Моят дом, моето дете, моята жена, моята майка, баща, брат или сестра, моята професия, моето хоби, моите мисли, чувст­ва, желания, моето тяло... Всяко „мое" нещо е пирон, който всеки миг може да се забие в мен самия, всяко мое нещо ме прави уязвим, защото обикновено се отъждествявам с него, правя го проекция или продължение на моето „Аз". И когато домът ми се разруши, когато любимата ми ме напусне, кога­то тялото ми се поболее, тогава животът става страшен, защо­то АЗ съм се свързал до такава степен с тези неща — с дома, с любимата, с тялото, че съм се идентифицирал с тях, тъй как­то, когато си във влак и влакът е спрял на гарата и гледаш през прозореца друг влак, който в момента тръгва и оставаш с впечатлението, с илюзията, че твоят влак тръгва. По същия начин — тялото ти боледува, а не ти, домът ти се е разрушил, а не ти, ти си приел лошото настроение, ти си се свързал с него, то е станало „твое", но ти не си това настроение и т.н. Ви­наги трябва да бъдеш нащрек и да правиш това разграниче­ние. Това, което можеш да наречеш свое, не си ти самият. И когато този свързаност с нещата, която те обвързва, бъде пре­късната, тогава ставаш свободно същество, даже „моето аз" е илюзия, последната илюзия, от която трябва да се освободиш.

* * *

За любовта можем да говорим само като за себеотречение. Ако няма в любовта себеотречение — няма и любов. Все едно да има планина без връх, защото себеотречението е най-висо­ката точка на любовта. В любовта ти посвещаваш живота си като дар на този, когото обичаш. В любовта ти се обричаш да служиш. Твоите лични желания, желанието ти да удоволстваш умира... Остава само ТОЙ, ЛЮБИМИЯТ... И на него ти пос­вещаваш всичко — сърце и ум, душа и тяло. Ето защо гово­рим за любовта като за жертвоприношение. И ако ти не си способен на жертвоприношение, значи не обичаш. А докато не обикнеш, оковите няма да паднат от теб...Робството ти ще про­дължи и ти няма да разбереш какво е СВОБОДАТА. Запом­ни: в ЛЮБОВТА не ти си важният — теб изобщо те няма. Дру­гият е важният, значимият, уникалният — неговото щастие, не­говото благополучие. Само тази любов може да топли сърца­та и душите на хората. Само тя може да ги прави щастливи...А човешката любов, тази любов, в която ти си важният...твоето удовлетворение. Тази любов, при която ти експлоатираш дру­гия за собствено удоволствие и когато получиш това, което ти трябва, го захвърляш с безразличие. Това е жестоко! Уверя­ваш другия, че го обичаш, а всъщност знаеш много добре — ОБИЧАШ САМО СЕБЕ СИ. Тази Любов е пълна с разочаро­вания. Самата тя е едно голямо разочарование. Но в края на краищата нали, ако самият ти не си вълк, няма да влезеш във вълчи капан? Ако нямаш его — няма капан. Ако имаш его, са­мото твое ЕГО е капанът.

Отивай там, където можеш всичко да дадеш, но не можеш нищо да вземеш. Ако имаш възможност да вземеш, ти се под­лагаш на изкушение. Пази се от вълчия капан!

* * *

Радостта е винаги нова, винаги млада, винаги свежа. Тя не мо­же да бъде всекидневие. Всекидневието е старица. Всекидневие­то е сива и монотонна проза, а радостта е поезия — изключе­ние от еднообразния ритъм на живота, който притъпява сети­вата и те кара да се чувстваш стар. Ето защо, за да съхраним чистата и възторжена радост на детето, на нас ни е необходимо разнообразие. Животът ни всеки ден трябва да бъде едно ново предизвикателство, един нов дразнител, защото всеки дразни­тел, колкото и голям да е, от ден на ден губи силата си, докато престане да бъде за нас такъв. Ние привикваме към него до сте­пен да не го забелязваме въобще. Като наркотика или красива­та жена. С всяко повторение ние губим радостта, губим височи­на, защото върхът на радостта се постига в началото, първия път или можем да кажем — радостта започва с връх. Ето защо повторението не може да бъде изкачване. То може да бъде са­мо слизане. В него няма девственост. А за да има радост, тряб­ва усещането, чувството ни да е девствено. И това е велико из­куство — всеки ден да бъде нов за теб — като ново раждане, ка­то нов живот или нова любов. Ти възкръсваш без спомен за ста­рия — за стария ден, за стария живот, за стария човек, който си бил. Всичко старо в теб и за теб трябва да умре, за да бъдеш истински, за да бъдеш изцяло жив, за да не се превърнеш във вкаменелост. Няма място за рутинност в едно винаги младо и свежо, затова и творческо съзнание. Ти вече не си робот. Прес­танал си да действаш, да живееш механично, защото механич­ното съществуване е лишено от радост. А ти правиш всяко не­що така, сякаш го правиш за първи път и по този начин животът ти се превръща в низ от върхове, така че самият ти се прев­ръщаш в един жизнерадостен връх, който започва да привлича хората, защото кой от нас не обича най-високия връх на живо­та — Радостта, кой от нас на този свят не е дошъл да търси ра­дост? — И с право, защото радостта е в основата на самото би­тие. РАДОСТТА Е НАША ПРИРОДА!

* * *

Себепознанието е основа. Защо? — Защото най-лесно позна­ваме нещата, към които изпитваме голям интерес. А безспорен факт е, че най-голям интерес изпитваме към самите себе си. На­шият личен интерес определя хода и насоката на нашия живот. Даже и в най-възвишените и благородни дела, като познание­то на Бога, ние можем да доловим нашия личен интерес. Без­спорен факт е, че се интересуваме преди всичко и най-вече от себе си. А щом се интересуваме най-много от себе си следова­телно най-лесно можем да познаем себе си. Колкото повече на­раства интересът ми към самия мен, колкото повече се усилва себелюбовта ми, егоизмът ми, ако щете, толкова е по-голяма вероятността да се позная. А познавайки себе си, ще позная Би­тието, Бога. Не е вярно, че себелюбовта ни отдалечава от Бо­га. Напротив — себелюбовта е тази, която ни приближава към Него. Ето защо тя не е греховна. Греховно е нейното неразби­ране, което поражда самоукоряване, самобичуване, конфлик­ти, чувство за вина. А грехопадението започва там, където себеуважението отстъпва място на самоунижението, а любовта към самия себе си, на омразата. Няма по-голям престъпник от този, който е намразил себе си. Човек, който не обича себе си, не може да обича никой друг!

* * *

Няма много животи. Животът е един — цялостен и неделим. Няма раждане и няма смърт. Няма идване и няма заминаване. Тялото е просто една дреха. Сутринта я обличаш, вечерта, пре­ди да легнеш да почиваш, я събличаш. На следващата сутрин ставаш и обличаш друга дреха т.е. друго тяло. Но другата дреха-тяло не означава друг живот. Ти не ставаш друг човек. Тво­ето съществуване, след нощната почивка, продължава и ако ти си забравил това, няма ли това твое състояние да бъде болес­тно, а твоят живот — фрагментарен? Този, на когото съзнани­ето му е пробудено, схваща живота си като едно единно цяло — неговите прераждания са само като отделни дни в неговия живот. Ио той прави и крачка напред и открива, че всъщност този, който мисли, че има свой собствен живот, свое отделно съществуване, греши. Животът не може да бъде нито мой, ни­то твой. Животът е универсален, единен, цялостен. Той не мо­же да се раздели, защото животът, който тече в мен, в теб, във всички нас, е един и същ, и ние не можем да го задържим за себе си, да го обсебим, така, както електрическият ток не може да принадлежи на даден електроуред. Електроуредът може да се ползва от електрическия ток, за да извършва определена дей­ност, но никога не може да каже: „Този ток е мои!" Токът (то­кът на живота) не може да бъде ограничен. Ето защо всички ние трябва да се схващаме, да се осъзнаваме като различни час­ти, органи или клетки, които изграждат Вселенското тяло — всички същества, телата на всички същества изграждат това ЕДИННО ТЯЛО НА ЖИВОТА. И осъзнавайки, но не инте­лектуално, а посредством чувството, преживяването, всичко то­ва, ти осъзнаваш единството на живота.

При съвършената любов кръгът се затваря. Няма изход, за­щото няма вход. Няма край, защото няма начало. Времето уми­ра, защото то никога не е съществувало. Съществувала е само ВЕЧНОСТТА — змията, захапала своята опашка. Любовта постигнала самата себе си. Ти, завърнал се към самия себе си и разбрал, че никога не си обичал и не си можел да обичаш друг, освен самия себе си, защото само ти си съществувал...че нико­га не си се молил и не си можел да се молиш на друг, освен на самия себе си, защото само ти единствено си съществу­вал...Двойствеността е надрасната, а заедно с нея ти ще забеле­жиш, че се умрели, отпаднали и молитвата, и влюбването, за­щото те са се нуждаели от обект (т.е. от двойственост), а ти си станал единствения съществуващ и любов, извън която друга не съществува. Всички ограничения са отпаднали от тебе и ти си се слял с БЕЗГРАНИЧНИЯ ПОТОК НА ЖИВОТА, постигнал си АБСОЛЮТНАТА СВОБОДА. В действителност няма нищо за постигане, за извоюване. Воюва само невежия...Всичко е било само сън и ти просто в един дългоподготвян момент си се пробудил, а с пробуждането всички измамни образи от съня са отмрели, така сякаш никога не са и съществували.

* * *

В началото имаш много любими Учители, но нито един от тях не ти е истински Любим. Ти отиваш при всеки, вземаш по нещо, което ти е харесало, и си отиваш. Това е първият етан. След него идва вторият, при който ти откриваш своя Любим Учител и всички други престават да съществуват за теб — те повече не те интересуват. Твоята любов е концентрирана в един обект, който изключва всички други, и ти изцяло се отдаваш на този обект. П ри третия етап има концентрация не върху фор­мата, а върху Същността, а Тя е единна. Ето защо ти обичаш всички Учители, прозрял, че всъщност няма много Учители, Учителят е един, но се проявява само чрез различни форми. Та­ка познаваш Единния Учител, ставаш едно с Него и слагаш точ­ка на всяко сектанство. Сектанството се проявява във втори етан от развитието на съзнанието — то е неизбежно, а и необ­ходимо. Но не е крайна цел. В никакъв случай не бива да се превръща в крайна цел. Сектанството е ограничение, а крайна­та степен не търпи никакви ограничения. Светът на формите умира, за да остане само това, което нито може да се роди, ни­то може да умре.

По отношение на жените може да се каже същото. Първона­чално желаеш всички жени или голяма част от тях, или някол­ко, но нито една от тях не обичаш истински, за нито една от тях не би могъл да си жертващ живота. След това обикваш и желаеш само една. Ти ставаш сляп за всички други. Тази жена се превръща в твое божество, към нея отправяш молитвите си, на нея се кланяш, на нея служиш, чрез нея чувстваш пулса на битието. Но и това не е краят. Едва когато минеш отвъд фор­мата, отвъд желаенето, едва тогава всички жени ти стават Лю­бими, защото ти си познал Вечната Единствена Жена, която манифестира чрез всички примамливо-изящни женски тела. До този момент жената за теб е била тяло, но от тук нататък теле­та умират, за да се слеят в екстаз душите и да почувстваш един­ството си с всичко съществуващо.

* * *

Медитацията е възвръщане и преживяване на Изначалното Нищо, от което възниква всичко. Да медитират истински мо­гат само неегоистични натури. Егото е вълна, която трябва да умре. Колкото по-малко егоистичен си, толкова твоите шансо­ве за успешна медитация са по-големи. Защо? — Защото езеро­то на твоя ум трябва да бъде спокойно. А това няма да бъде възможно, ако у теб има желание, амбиция, страст, жажда, ал­чност, честолюбие т.е. всички тези раджастични елементи, ко­ито замърсяват ума и възбуждат в него мисловни вълни, трес­кава дейност, постоянно търсене. Всичко това обаче трябва да умре, иначе успехът е невъзможен. Но дори и успехът, желани­ето за успех в медитацията трябва да бъде забравен. Трябва да бъдеш абсолютно чист от желания. Само V аз и вътрешна праз­нота ти дава възможност за среща с Нищото, но тя е възмож­на само, ако си свободен от его, защото то е в основата на тво­ята алчност, страст, амбиция и т.н. Медитацията е кресчендо-то, най-високата точка, върха на духовния живот на човека. Но за да достигнеш до този етап трябва да преминеш през ред дру­ги подготвителни, които ще пилят и стопяват малко по малко твоето ЕГО, защото с ЕГО не можеш да се качиш на върха — егото е товар, тежест, а ти трябва да си максимално лек. А кои са подготвителните етапи? — естественото, тотално и съзнател­но изживяване на тези желания, които е необходимо да изжи­вееш, себепознание, молитви, формули, духовни песни, мантри, четене на духовна литература, облагородяване чрез изкус­тво, творческа дейност. В резултат на това ЕГО-то ще стане много фино, прозрачно, ще стане като презрял плод, който в процеса на медитация сам ще падне. Но ти не насилвай неща­та, не посягай да го късаш, защото ако посегнеш, знай, че то­ва ще бъде една от поредните заблуди — просто игра на ЕГО-то, а в теб всяка амбиция трябва да е умряла — дори и амби­цията да си свободен от ЕГО и да познаеш БОГ. Ето защо каз­вам, че не трябва да търсиш, тъй като търсенето е продукт на ЕГО-то и следователно никога не може да бъде резултатно, но за да достигнеш да това състояние на не-търсене, на абсолют­но смирение, ти трябва да си търсил изключително интензив­но — ден и нощ — да си продънил небето с молитвите си. Са­мо тогава това, за което ти говоря, ще бъде за тебе възможно. Помни: смирението е основа на медитацията. Без смирение няма и не може да има медитация. Но смирението не е нещо, което ти можещ да създадеш. Амбицията не може да създаде смирение. ТЕ са противоположни. Смирението е твоята истин­ска същност. Ето защо, когато отхвърлиш от себе си всичко до­бавъчно, фалшиво, илюзорно това, което ще остане, ще бъде смирението. Само когато его-то отпадне, само тогава смирени­ето може да стане видимо за теб. И ти не го чувстваш като нещо изключително. Не — то просто си е тук, в наличност, нещо, ко­ето ти принадлежи, нещо, което е твоя същност. И чак сега мо­жеш да разбереш, че изключително би било, ако то липсваше, ако ти не беше смирен, а с борческа нагласа — с желание да се налагаш, да завладяваш, да доказваш, да се себеутвърждаваш, да постигаш, да побеждаваш, да се защитаваш, да търсиш...Но всичко това е било игра на твоето ЕГО, един сън, който при разкритието на действителното просто е изчезнал. Но нищо но­во не се е родило, нищо ново не си създал. То винаги е същес­твувало, но ти си бил спящ. А сега просто си се събудил.

* * *

Молитвата не изисква някакво лично усилие. Молитвата е безусилна, както всички неща, които са вътрешно присъщи на душата, И ако ти влагаш усилия в молитвата си, то твоята мо­литва не е истинска. При истинската молитва, плод на Божес­твеното вдъхновение, ти ставаш просто проводник — нищо по­вече, при което даваш възможност на Божественото да се срещ­не с Божественото и да се затвори кръга. Затварянето на кръга е вечност, пълнота, съвършенство. Но обикновено хората са ка­то запушени кранове. Те не могат да бъдат проводници. Кон­тактът е прекъснат. Божествения ток спира да тече. Човек е ли­шен от жизненост, от Божествена енергия, защото не е дал ход на Божественото. Кръгът на Живота не може да се получи и това е причината за човешкото нещастие, за чувството на не-пълноценност, на неудовлетвореност. При молитвата ти прос­то си пожелал да станеш проводник, повикал си Божествения ток на любовта, той е преминал през тебе и те е преродил, след което се е върнал към своя първоизточник, към Първоизточника на всичко съществуващо. При молитвата пътя на Божестве­ната любов е от Бога към човека и обратно — от човека към Бога, но погрешно е да се смята, че човек изпраща с помощта на личните си усилия своята любов към Бога — такава молит­ва би била изтощителна — напротив — при молитвата, за ко­ято говоря, човек не изпраща (той няма такава), а просто про­пуска Божествената любов през себе си, за да се върне тя об­ратно към своя Първоизточник. И целият този процес те намагнетизирва, защото през теб е текъл токът на Божествената любов. Ето защо тези, които много се молят, които са превър­нали целият си живот в молитва, са изключително магнетични личности. Те привличат всички като с магнит и всички ги оби­чат и им се радват, защото тяхната аура е създадена от тока на Божествената любов.

* * *

Разбира се пътят до върховната любов, до любовта към Бо­га е многоетапен. И любовното чувство трябва да се уширява постепенно — от единичното към общото, от общото към Ця­лото. Човек започва, съвсем естествено, с любовта към себе си. Следва любовта към родителите, към братята и сестрите. После идва любовта към приятелите, към съпругата, към де­цата, към всички хора. След това любовта ти се разраства и разпростира и върху животните, растенията, върху всичко съ­ществуващо. И най-високата точка, кресчендото на тази лю­бов, е любовта към Бога.

Това е възходящия път на любовта, при който любовта към бога се явява като връх — връх, който в действителност се оказва основа за този, който го е изкачил. От този момент на­татък започва низходящия път на любовта. Любовта към Бо­га поражда (и е пораждала) всички останали видове любов — в низходящ ред до любовта към себе си. И едва сега, изминал възходящия и низходящия път на любовта, ти разбираш, че да обичаш себе си и да обичаш Бога е едно и също нещо, защо­то Ти си в Бога и Бог е в Теб — ти и Бог сте едно. Досега ти си мислел, вървейки по възходящия път на любовта, че в ос­новата на твоя живот е било боголюбието. Достигайки края, ти разбираш, че може да се постави знак за равенство между себелюбие и боголюбие, защото си постигнал така жадувано­то единство с Божествената същност. Дуализмът е разрушен. Ти оживяваш във всичко и всичко оживява в теб.

* * *

Ошо е един преливащ възторг, една преливаща радост, лю­бов. Но неговото целомъдрие е съвсем различно от библейс­ката представа, защото той е минал през греха и през смърт­та, познал ги е и ги е надраснал. Те вече не могат да го изку­шават така както биха могли да изкушават една девица, не вку­сила от забранения плод — Ошо се е издигнал над двойстве­ността, защото е познал и доброто, и злото, и рая, и ада, и бо­га, и дявола — за него няма тайна, която да го изкушава или нещо, от което да се страхува. Та той е успял да премине през ада, през смъртния грях. Паднал е в калта, оцапал се е, но е излязъл чист. Влязъл е във водата, намокрил се е, но е изля­зъл сух. Да му мисли този, който нито се е мокрил, нито се е цапал, нито е влизал в ада, нито е имал дързостта да откъсне от забранения плод. Той просто се е страхувал и е останал не­вежа. Но не това е най-страшното. Най-страшното е, че у не­го двойствеността, а с нея — изкушението и постоянния вът­решен конфликт са останали, и той е лишен от възможността да се радва на чистото съществуване. Това е „наказанието" на страхливците. Всъщност няма такова нещо като „награда" и „наказание", защото те не идват някъде отвън, не ни ги нала­га никой. Ние не сме зависими от тях — напротив — те са за­висими от нас, защото са вътре в нас. Ние ги създаваме.

Запомни: и наградата и наказанието са вътре в теб. Но дока­то те съществуват ти не си постигнал ЕДИНСТВОТО. Ти все още си подвластен на двойствеността — на богове и дяволи и куп още условности. За ПОСТИГНАЛИЯ няма награда и ня­ма наказание. Двойствеността е завинаги разрушена и ти си се установил в ТОВА, КОЕТО ЕДИНСТВЕНО СЪЩЕСТВУВА.

СЪДЪРЖАНИЕ

СИМФОНИЯ НА ЛЮБОВТА

ЦАРСКИЯТ ПЪТ НА ДУШАТА

СИМФОНИЯ НА ЕСТЕСТВЕНОСТТА

Това не е книга за любовта – това е книга от самата Любов.

Това не е послание за любовта – това е послание от самата Любов.

Това не е откровение за любовта, а откровение от самата Любов.

И ако ти си жив, ако ти можеш да бъдеш жив, ако ти искаш да бъдеш жив – приеми го!